АНОТАЦИЯ

Дамата трябва да беше на шейсет-шейсет и пет години. Гледах я, изтегнат на един шезлонг срещу басейна в гимнастическия клуб, разположен на последния етаж на модерна сграда, от чиито огромни прозорци се вижда цял Париж. Чаках професор Авенарий, с когото от време на време се срещахме тук и разговаряхме за едно друго. Но професор Авенарий се бавеше и аз гледах дамата – сама в басейна, потопена до кръста, тя не сваляше очи от младия инструктор по анцуг, който, изправен над нея, й даваше урок по плуване. Вслушвайки се в напътствията му, тя опря ръце на ръба на басейна и започна усърдно да вдишва и издишва. Правеше това сериозно и прилежно. Създаваше се впечатлението, че от дълбините на водата се разнася гласът на стар парен локомотив. (Днес този идиличен глас е вече забравен и бих могъл да го опиша на онези, които не са го чували, само ако го сравня с дъха на възрастна дама, вдишваща и издишваща на ръба на басейн.) Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми. Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена! Ръката й бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях познавал жена, наречена Агнес.

МИЛАН КУНДЕРА е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания. Автор е на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1988), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

 

ОТКЪС

Коя е Агнес?

Както Ева е произлязла от реброто на Адам, както Венера е родена от пяната, така и Агнес се появи от един жест на шейсетгодишната жена, която махна за довиждане на инструктора си и чиито черти вече избледняват в паметта ми. Жестът пробуди у мен някакъв огромен, неразбираем копнеж и този копнеж роди героинята, която нарекох Агнес.

Но нима човекът – и още повече романовият герой – не е уникално и неподражаемо същество? Как тогава е възможно забелязаният жест на лицето А, който образува едно цяло с това лице, който го характеризира, който му придава присъщия само нему чар, в същото време да роди лицето Б и фантазиите ми за него? Тук се налага размисъл.

Ако на нашата планета са живели около осемдесет милиарда души, малко вероятно е всеки от тях да е разполагал със собствен набор от жестове. От аритметична гледна точка това е немислимо. Няма съмнение, че на света е имало несравнимо по-малко жестове отколкото хора. Което ни води до едно шокиращо заключение: жестът е по-индивидуален от индивида. Или, ако го кажем под формата на поговорка, много хора – малко жестове.

Казах в първата глава за дамата с банския, че “в рамките на една секунда истинската същност на чара й, която не зависеше от времето, се разкри пред очите ми и ме заслепи”. Да, така си помислих тогава, но се лъжех. Не жестът разкри същността на дамата, а по-скоро дамата ми разкри чара на един жест. Защото жестът не може да се смята нито за собственост на индивида, нито за негово творение (никой не е в състояние да създаде своя собствен жест, който да е напълно оригинален и да принадлежи само нему), нито дори за негов инструмент. Вярно е обратното – жестовете си служат с нас, не ние с тях; ние сме техните инструменти, техните марионетки, техните въплъщения.

След като се облече, Агнес тръгна да излиза. В антрето спря за миг и се заслуша. Глухият шум, който идваше от съседната стая, показваше, че дъщеря й е станала. Сякаш за да избегне срещата, Агнес бързо напусна апартамента. В асансьора натисна копчето за партера. Но вместо да тръгне, асансьорът конвулсивно потрепери, като човек, поразен от хорея. Настроенията му не за първи път я изненадваха. Той ту се качваше, когато тя искаше да слиза, ту отказваше да й отвори вратата си и половин час я държеше затворена като в килия. Сякаш желаеше да начене разговор, сякаш желаеше да й съобщи нещо спешно с недодяланите си средства на нямо животно. Вече неведнъж се бе оплаквала на портиерката, която обаче, като се има пред вид, че асансьорът се държеше прилично с останалите наематели, виждаше в сблъсъка между него и Агнес личен проблем и не му обръщаше никакво внимание. Агнес се видя принудена да излезе от кабината и да слезе по стълбите пеш. Щом го напусна, асансьорът се успокои и на свой ред тръгна надолу.

Съботата беше най-уморителният ден. Съпругът й Пол излизаше още преди седем и обядваше с някой свой приятел, докато тя се възползваше от свободния ден, за да изпълни куп други задължения, по-неприятни от работата й в службата – да отиде до пощата, да чака половин час на опашка, да напазарува в супера, да се скара с някоя продавачка, да си губи времето на касата, да се обади на водопроводчика, да го помоли да дойде в точно определен час, за да не го чака цял ден. Между две неотложни задачи се опитваше да отиде на сауна – през седмицата все не намираше време, – а късния следобед прекарваше с прахосмукачка и парцал в ръка, защото чистачката, която идваше в петък, все по-небрежно си вършеше работата.

Но тази събота се различаваше от другите – беше петата годишнина от смъртта на баща й. Спомни си една сцена – баща й седи, сведен над купчина накъсани снимки, а сестрата на Агнес крещи: “Защо късаш снимките на мама?” Агнес защитава баща си и двете сестри се скарват, обзети от внезапна омраза.

Качи се в колата си, която бе паркирала пред къщата.

Милан Кундера, „Безсмъртие”, "Колибри", 2016

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"В по-голямата си част животът е тъжен, а щастието е случайност."

Робърт Редфорд, американски актьор и режисьор, роден на 18 август преди 83 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.