В какво се крие тайната на трайния интерес към това четиво? Най-вече в аналитичното тълкуване, съчетано с естествената сила на истинността и на възприятието, които притежава Андрю Сесил Брадли. Тези качества превръщат творбата му в истинска духовно четиво, носещо наслада за читателите. 

Книгата е оказала огромно влияние не само върху по-късните изследователи на Шекспир, но и върху няколко поколения негови почитатели. Основа цел на английския професор е да ни въведе по-дълбоко в разбирането на шекспировите трагедии и да ни помогне да възприемем сюжетите и героите му по-правдиво. Брадли впечатлява с изключителните си познания за уникалното изкуство на Уилям Шекспир. Наред с огромните си литературни познания той е и вълнуващ писател, защото пише с възторг и възхита, предимство, което го нарежда сред най-прозорливите литературни есеисти.

АНДРЮ СЕСИЛ БРАДЛИ е роден в Англия през 1851 г. Той е най-малкото от 21 деца, родени в семейството. Получава отлично образование и през 1901 г. е избран за преподавател в Оксфорд. По време на преподавателската си дейност там той създава знаменития си труд „Шекспировската трагедия“ (1904). Творбата е създадена въз основа на лекциите, които Брадли чете пред студентите си. Тя включва десет лекции, посветени на „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“и „Макбет“. Брадли умира в Англия през 1935 г.

„Шекспировската трагедия“ излиза в елитната библиотека „Тезаурус“ на изд. „Изток-Запад“. Преводът от английски е дело на Мария Кондакова, оформлението на корицата е на Румен Хараламбиев.

ОТКЪС ОТ ЛЕКЦИЯ V „ОТЕЛО“

Характерът на Отело е сравнително прост, но след като се спрях върху видното значение на интригата и случайността в тази пиеса, желателно е да покажа колко съществена е връзката между успеха на Яговия заговор и този характер. Описанието, което Отело сам дава на себе си –

човек неподатлив на лесна ревност,

ала веднъж подгрян, готов да стигне

в безумието си докрай, –

е абсолютно точно. Неговата трагедия се крие в това – че характерът му като цяло не е предразположен към ревност, но е такъв, че е необичайно податлив на измама и след като веднъж се разпали, обикновено действа без особено обмисляне, без отлагане и по възможно най-решителния начин.

Нека първо да елиминирам един погрешен възглед. Нямам предвид смехотворната представа, че Отело бил ревнив по природа, а друга идея, в която има нещичко правдоподобно – че пиесата е преди всичко етюд на съвременен варварин, който е станал християнин и е възприел донякъде цивилизацията на своите господари, но под тази повърхност продължава да таи свирепите страсти на своята мавърска кръв, както и обичайната за ориенталците подозрителност към женското целомъдрие, и че последните три действия изобразяват изригването на тези първични чувства през тънкия пласт венецианска култура. Твърде много време би отнело обсъждането на тази идея , а и би било вероятно безсмислено, защото всички доводи срещу нея в крайна сметка опират до разбирането на Шекспир от читателя. Ако той смята, че е възможно Шекспир да гледа на нещата по този начин; ако смята, че е притежавал историческо мислене и се е занимавал с проблемите на Culturgeschichte ; че се е стараел усърдно да покаже своите римляни като истински римляни, да даде правилна представа за британците по времето на Лир или Цимбелин, да изобрази у Хамлет такъв етап на нравственото съзнание, до който хората около него още не са достигнали – в такъв случай читателят ще смята също, че е възможно подобно тълкуване на „Отело“. За мен то изглежда безнадеждно чуждо на Шекспир. Със същата леснина бих могъл да повярвам, че в разказа на Батската невяста Чосър изследва особеностите на Съмърсетшър. Не искам да кажа, че расовата принадлежност на Отело няма никакво значение. Както скоро ще видим, тя има своята роля в пиесата. Има значение за нашата представа за него; има значение за действието и катастрофата. Що се отнася обаче до основните черти на неговия характер, тя не е важна; и ако някой беше казал на Шекспир, че един англичанин не би постъпил като Мавъра, и го беше поздравил за точното му познаване на психологията на расите, сигурен съм, че щеше да предизвика смях.

Отело е в известен смисъл несравнимо най-романтичната фигура сред Шекспировите герои; това произтича отчасти от необикновения живот на войни и приключения, който води от детските си години. Той не принадлежи към нашия свят и като че ли влиза в него незнайно откъде – едва ли не от Страната на чудесата. Има нещо загадъчно в произхода му – той е от кралско потекло; в неговите скиталчества из обширни пустини и сред чудни народи; в разказите му за вълшебни кърпи и пророкуващи сибили; в ненадейните смътни загатвания за безбройните битки и обсади, в които се е проявил като пръв герой и е живял като в магия; дори в случайните споменавания на неговото покръстване, продаването му в робство, престоя му в Алепо.

При това той не е просто романтична фигура; самата му природа е романтична. Не притежава, наистина, умозрителното въображение на Хамлет; но е по-поетичен от Хамлет в най-строгия смисъл на думата. Всъщност ако си припомните най-прочутите реплики на Отело –онези, които започват с думите „Баща ѝ ме обичаше“, „О, но сега, спокойствие, прощавай“, „Не, Яго никога!“, „Ако небето/ поискаше с беди да ме изпита“, „Тъй трябва, о, душа, тъй трябва“, „Въоръжен съм, гледай!“, „Постойте! Само още две-три думи“ – и ги сравните със същия брой реплики на който и да е друг герой, без колебание ще кажете, че Отело е най-великият поет сред всички тях. Същата поезия чуваме в обикновените му фрази – като „Без девет месеца в разхòд“, „Блестящите си саби приберете,/ че може да ръждясат от росата“, „Звезди невинни“, „Испански меч, каляван в леден ручей“, „Луната е виновна“ – и в онези кратки, наситени с чувство изрази, придобили абсолютен смисъл, като:

Ако това

бе смъртният ми час, аз бих умрял

щастлив, защото моята душа

сега е тъй блажена, както няма,

боя се, вече никога да бъде

в незнайната си участ,

или

Ей нà, тя идва. Ако е невярна,

над себе си небето се глуми.

Не вярвам!

или

Не, сърцето ми е станало на камък – удрям го и ме заболява ръката,

или

И все пак, колко жалко, Яго! О, Яго колко жалко, Яго!

или

О, плевел, тъй уханен и красив

до болка, да не бе се нивга раждал!

И това въображение, чувстваме ние, го съпътства през целия му живот. Наблюдавал е с окото на поет как арабските дървета ронят лековития си клей, как индиецът захвърля случайно намерения бисер; в очарован унес е гледал как Понтийското море напира към Пропонта и Хелеспонта; почувствал е като никой друг (защото говори за това по начин, по който друг не го е правил) поезията на ритуалите и знаците на славната война.

И така, той се изправя пред нас мургав и внушителен, огрян от светлината на слънцето, под което е роден; но вече не млад, а улегнал, овладян, кален от преживените безброй опасности, трудности и превратности, едновременно прост и величествен в обноските и речта си, велик мъж, скромен по природа, но напълно осъзнаващ качествата си, горд с услугите си към държавата, без излишен трепет пред сановниците и без възгордяване от почестите, сякаш недосегаем за всички външни опасности и всякакъв вътрешен смут. При това увенчава живота си с крайния триумф на любовта – любов странна, авантюристична и романтична като всеки епизод от неговата богата на събития история, любов, изпълваща сърцето му с нежност, а въображението му – с екстаз. Защото няма друга любов, дори тази на Ромео в неговата младост, която да е по-наситена с въображение от Отеловата.

Андрю Сесил Брадли, „Шекспировската трагедия“, изд. "Изток - Запад", 2016

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Във всяко дете живее душа на поет.“

Ран Босилек, български писател и преводач, роден на 26 септември преди 134 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.