АНОТАЦИЯ

„Повече от десет години литературният историк Борислав Гърдев посвещава на проучване, анализиране и обобщаване на житейския път, интелектуалните влияния и обемно творчество на Яна Язова. Студията се позовава на цялата известна досега био-библиография за тази наша писателка с драматична съдба. Авторът припомня известни факти от биографията й (с достатъчен снимков материал), но и добавя много нови свои оценки, предположения, анализи, ключови цитати от нейни произведения. Безкомпромисно анализира причините за изпадането й в изолация по време на комунистическия режим, както и постепенната й реабилитация от 1987 г. (когато излиза романът „Левски”) до началото на 21 век, когато е издадена голяма част от творчеството й (трилогията „Балкани” - „Левски”, „Бенковски”, „Шипка”; стиховете й, личната кореспонденция с Александър Балабанов, дилогията „Соленият залив”, пиеси, есета, афоризми). Книгата цитира важни статии и рецензии за достиженията й в различни жанрове, особено по отношение на историческия роман и драматургията. Отдадено е дължимото за преоткриването на Яна Язова на известни наши литературни критици - Петър Величков, Тодор Боров, Георги Томалевски, Владимир Свинтила, Иван Спасов, Петко Тотев, Йордан Василев, Цвета Трифонова, Екатерина Иванова, Луко Захариев и др. Ето част от обобщенията на Борислав Гърдев, разнищващи сагата около издаването на „Балкани” и съдебните дела, които Н. Хайтов води срещу П. Величков през 1990 г.: „Поставено е началото на едно чудо - много рядко срещано по нашите земи - на завръщането в литературата на един пренебрегнат, отритнат и буквално унищожен творец.” С останалите любопитни факти, както и с рецепцията на творчеството й, читателите биха могли да се запознаят в студията”. -  Анжела Димчева

ОТКЪС

Част първа

Житейската одисея на Яна Язова

Яна Язова се ражда като Люба Тодорова Ганчева в Лом на 23 май 1912 г.във видно учителско семейство.

Баща й д-р Тодор Ганчев е от стар болярски сухиндолски род, спасил се по чудо след падането на търновското царство под турска власт през 1393 г. и завършил философия в Цюрих.

Майката Радка Бешикташлиева е от представителен калоферски род.

Тя е първа братовчедка на видния учен академик Никола Начов и е дъщеря на крупния търговец Стойчо Бешикташлиев, известен и почитан сред българската колония в Цариград.

Тези факти са важни за бъдещето развитие на писателката.

Те се открояват в нейния характер и съдба.

От една страна тя е приказно красива – затова и пуска мълвата, че има циганска кръв и е  преродената фараонка Нефертити , но е и много талантлива – при това в различни области на изящната словесност – поезия, есеистика, драматургия, повест, роман, епопея, пътеписи,творчество за деца, публицистика, а от друга –  отвежда към  мисията й за дълг пред род и Отечество, за безкомпромисно посвещение на каузите му.

Разглеждал съм много нейни снимки и винаги съм откривал зад натрапващта се красота, гордост, упоритост, вяра в силите и трудно прикрита уязвимост, свързана най- вече с емоционалните й увлечения.

Яна Язова се ражда в еуфорията около обявяването на Балканската война, но расте в най-трудните и оскъдни години, свързани с кризата и бедността след поражението на страната ни в Първата световна война и с гражданските стълкновения у нас, които продължават без прекъсване от 1922 до 1947 г. и на които и тя става невинна жертва.

Язова учи в Пловдив, а след преместването на семейството  й през 1930 г. в столицата, завършва Първа девическа гимназия.

Родителите й купуват новопостроен апартамент на улица „Георги Раковски” № 161 Б.

През същата 1930 г. е и съдбоносната среща на 18-годишният изгряващ талант с проф. Александър Балабанов.

Пристигането в София и запознанството с Балабанов тласкат напред и нагоре кариерата на изгряващата поетеса.

На 21 януари 1931 г. излиза първата й печатна творба с новия псевдоним , даден й от Балабанов.

Отношенията между двамата са сложни , противоречиви и изпълнени с драматични обрати.

Истината е, че без подкрепата на Балабанов Ганчева – Язова не би направила такъв шеметен фурор между 1931 – 1944 г.

Неслучайно след 9 септември 1944 г. тя изпада в пълна изолация и приема да е доброволна отшелничка.

Язова остава без подкрепа , а това е фатално в парцелираната писателска общност, при това изграждаща се на нови релси и по новите правила на класово-партийния подход.

В добавка издателят й Петко Атанасов е убит от Народния съд, а проф.Балабанов, известен като част от постоянното присъствие около починалия монарх Борис ІІІ е принуден да си гипсира здравия крак, за да предизвика евентуална милост от органите на властта, които е чакал всекидневно да го арестуват, докато почине на 30 ноември 1955 година.

Като фина, деликатна, ранима и горда натура Яна Язова е имала нужда от постоянни грижи, от упътване, от стимулиране на яркия й талант, но се оказва, че съзнателно не желае да се адаптира към променилите се обстоятелства след 9. ІХ. 1944 г.

Тъй като не иска да прави концесии на новата власт, а и защото няма кой да се застъпи за нея и да върне иначе щастливата й дотогава творческа съдба в нормалното русло.

През 1935 г. Яна Язова завършва славянска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, а от 7 октомври до 31 декември 1937 г. е в Сорбоната за изучаване на френски език.

Впечатленията си от престоя във френската столица излага в двете си прекрасни есета – „Мигове от Париж”, публикувано в „Литературен глас”, год.X, бр.371 , 8 декември 1937 г., стр.10 и „Париж говори”, излязло в „Дневник” , год.XXXVI, бр.11386, 9 декември 1937 г., стр.6.

В първото размишлява за световната столица на забавленията, в която тя е дошла да учи. Стреми се да очертае характерните и знакови образи на Париж и ги открива в Notre Dame, като символ на вечната красота и достолепие от една страна и в преходната слава на повяхналата звезда на шансона Мистангет.

Любопитен е финалът на есето – „Това са само бели мигове от Париж и тъй ще нарека това, което написах.Почнах с храма и с него свърших, и то точно в Париж.

Някои, които не познават моята щастлива природа, ще помислят, че имам наклонност да виждам нещата в мъгла и мистика, а малцина са тия, които ще ми завидят, че съм погледнала не на тялото на живия Париж, а на духа му.”

Впечатленията си от своето посещение в Лувъра  поднася в есето „Париж говори”.

Минавайки покрай артефакти от Египет и Гърция, тя стига до картините на Тинторето и Давид, пространно размишлявайки върху картината на Давид „Коронясването на Наполеон”.

Обобщенията й са образцов пример за осмисляне превратностите на световната история и в частност за съдбата на Наполеон, тъй много напомняща одисеята на Александър Македонски.

И тъй като Язова има афинитет към подобни личност, не изненадват горчивите размисли за житейските лупинги на знаменития корсиканец – „Това ли иска светът от Наполеон?

Иде ми да се изправя пред него и да му кажа : 

- Нима ти разби гениалното си чело в руските степи за тия парчета кожи и манта , нима покорената Европа трепереше от тропота на конете ти , за да те види накичен по този начин, нима тя те виждаше отрупан от  скъпоценности, да раздаваш знамена на твоите победни полкове?

О, Наполеоне! Защо си позволил да те рисуват така?

Нима би могла да се рисува стихия, би могла да се рисува мечта, и то в мантия?

Но въпреки тези картини Наполеон е мистичен, той странно напомня с онова, което е станало, и това, което има,оня копнеж към слънцето и небесата, който е изпълнил с пирамиди и храмове земите на юг от Нил до Тигър и Ефрат. Хората тук и там, цял Париж от храмове, денонощно тъмни, денонощно молитви и погледи, отправени към небето.Там  - фараоните, тук – кралете.”

Рано установява контакти със света.

През 1934 г. е в Белград в делегация на българския ПЕН-клуб, на следващата година между 27 юни и 3 август обикаля Египет, Палестниа, Сирия, Турция и Гърция, от 14 май  до 2 юли 1936 г. е в Прага, съдействайки за помирението на Кирил Христов и Александър Балабанов, чиято прочута вражда продължава близо 14 години.

В чешката столица става сензация, харесват я и млади, и възрастни – „ аз чуруликах от човек на човек, усмихвах се и тържествувах, че където съм аз, там е и успеха, там е и твоята бурна надежда, там е твоята слава и твоето щастие.

...Вечерта свърши, дойде 11 ½ часа и аз се уплаших.Тръгнах да си отивам, но подир мене тръгнаха всички!!! И стари, и млади.

Тогава този почтен господин Ламер ми поиска позволение да ме отведе в къщи.Много съм му благодарна, че показа такова голямо внимание към мене. Взе автомобил и ме отведе до тука. В неделя ме помоли да го посетя у тях. Жена му също като него знаела сръбски и руски. Той в неделя ще ми телефонира, че тогава.

Боже, какви ангажименти.Нямам време да отдъхна.”( 25 май 1936 г., „Мойра”, стр.81 – 82).

През 1938 г. посещава и остров Тасос в Гърция...

През 1937 г. е заместник-редактор на възстановения вестник „Развигор”, където в бр.10 представя важната си статия „Дървото в българската литература”, през 1940 – 43 г. е помощник – уредник на авторитетното списание „Училищен преглед”, в което в кн.10, год.XXXIX, декември 1940, стр.1278 -1292 публикува и знаменитата си студия „Един от първите”(1940), посветена на светлата памет на покойния й чичо академик Никола Начов, разширен вариант на статията й „Никола Начов”, поместена в брой 484 , год.13 от 9 октомври 1940 г., стр.4  във вестик „Литературен глас”( „Никола Начов си замина от тоя свят на 29 септемврий вечерта тъй тихо и скромно, както бе преживял на него своите осемдесет и една години.Веруюто на неговия осемдесет и една годишен живот беше работата, непрекъснатата, упорита и вършена с любов до самопожертвувание.От тия осемдесет и една години той трябва да не е работил, трябва да не е низал своите ситни букви и големи книги сигурно през около шестнадесетте първи свои години, когато не съм го занела и през последните две – три години, когато се опиваше от мъка, че коварното затвърдяване на кръвоносните му съдове го омаломощава и му пречи да пише.”)

„Един от първите” е образцов мемоарно - критически преглед на делото на академик Начов, от който научаваме не само за безспорния му принос в българската историография и в частност в проучваяне и популяризиране делото на Христо Тъпчилещов и Христо Ботев, но и за заслугите му в развитието и осмислянето на българското стихосложение, поезия ( поеми, балади) и проза ( повести, мемоарни изследвания, пътеписи)...

Започва сътрудничество във вестник „Весела дружина”, навлиза уверено с оригинални творби в примамливия свят на литературата за деца и юноши – като редактор и издател на детското списание „Блок” (1941 – 43), като само през 1941 г. публикува 6 детски книги  – „Герой”, „Лица и черти в стихове и колелца”, „Весели другари”, „Играй с мен!”, „Нашата градина” и „За малките художници”, повтаряйки феномена Дора Габе – да създава проникновени, талантливи и адекватни на детската душевност стихове и приказки , без самата тя да е раждала, отглеждала или осиновявала свои деца.

Доказателство е приказката от 1942 г.”Мечобрат и Красимира”, публикувана в „Блок”, год.І, 1941 – 1942, бр.2, стр.14 – 15, бр.3, стр.14 – 15, бр.4, стр.14 – 15, бр.5, стр.14 – 15 и бр.6, стр.15., една приключенска сага с много перипетии, завършила с неизбежния хепи енд – „Когато дошли до кораба, отдавна било минало полунощ.Верните моряци стояли угрижени на палубата и се взирали в сушата.Когато видели своя любим капитан да води прекрасната жена за ръка, те отначало замлъкнали, удивени от красотата й, после ги приветствали с неспирни викове и песни.

Мечобрат се оженил за Красимира и я завел в бащиното си царство, дето царували в щастие  и голямо богатство до дълбоки старини.”

През  1937 и 1940 г. се изявява успешно и като преводач – на китайски поговорки от немски език и на нашумелия роман на Гунар Гунарвсон „Кораби по небето”, излязъл в престижната  библиотека на Славчо Атанасов „Златни сърца”.

Оригиналната и даровита писателка има съвсем стандартна за нашите условия професионална реализация – тя не става нито милионер от книгите си, въпреки че  мечтае след като се омъжи за Балабанов да забегне в чужбина и да живее от литературен труд, няма собствено издателство, нито фаланга от верни критици – ако не броим Тодор Боров и Димитър Б.Митов, които да я подкрепят и рекламират произвеждания от нея продукт.

Не успява да се ожени и за богаташ – меценат, който би я подпомагал и насърчавал.

В интерес на истината такъв се появява в Париж през 1937 г. в лицето на милионера - индустриалец Игнат-Джон Табаков. При това предсказан й от видна софийска гледачка.

Имало е вариант Язова да се превърне в софийска графиня , носеща пеньоар за 2000 лева и черно моарено кожено палто за 30 000 , но Александър Балабанов  осуетява приказния  брак.

Язова избира за съпруг Табаков на 25 декември 1937 г., годежът в Рилския манастир е след два дни, но бъдещият кум проф.Балабанов оттегля благоволението си с писмо до Джон Табаков на 30 януари 1938 г., а това е началото на края на връзката Язова – Табаков, чийто тъжен финал е ознаменуван в София на 20 май 1938 г.

След като през 1942 г. в рамките на 40 дни губи сестра си Мила и баща си Тодор Ганчев и не успява да замине да учи в Германия с Хумболтова стипендия, Язова предприема решителни действия да се омъжи.

На 24 ноември 1943 г. в църквата „Свети Седмочисленици” се венчава за инженер Христо Йорданов, заместник -директор на Българското национално радио, живял във Франция 16 години.

Двамата са заедно до 1959 г. и инж.Йорданов е опора на съпругата си в годините на тъжната й нелегалност, подпомагайки финансово издирванията, проучванията и подготовката на трилогията „Балкани”, върху която Яна Язова работи интензивно тъкмо  през 50-те години на миналия век.

И отново зловеща намеса на съдбата – за втори път в рамките на 40 дни Язова губи съпруг и майка през същата 1959 г., оставайки последният  жив  член на семейството.

Друго знамение се случва с умрелия й баща – на 10 януари 1944 г. бомба изравя непокътнатия му труп, та се налага да бъде препогребан отново, точно тогава в печатницата на Петко Атанасов изгаря първата част и корицата на романа  „Александър Македонски”, а самата Язова оцелява по чудо от жестоките англо- американски бомбардировки, криейки се в бомбоубежището на Съдебната палата на 30 март 1944 г..

Девети септември 1944 г. е наистина фатална дата за писателката.

Без да има грехове към новата власт и тъй като отказва да се покае и да й служи, е отстранена от литературния и обществения живот.

В самота и вътрешна емиграция тя създава делото на своя живот трилогията „Балкани” и дилогията „Соленият залив”.

През 1960 г. тя прави опит да отпечата първия роман от трилогията „Левски”.

Рецензентите Димитър Талев и Георги Томалевски в отзива си от 3 май 1960 г. хвалят положения къртовски труд, но в последния момент издателство „Народна култура” чрез  Пелин Велков отказва отпечатването на тома.

Причината според  директора на издателството Ангел Манолов не е в обема -784 страници, а в „други обстоятелства”.

Става ясно, че Язова двукратно е отказала на вестник „Работническо дело” да пише стихотворение за годишнината от смъртта на Георги Димитров.

Яна Язова отклонява предложенията с аргумента, че отдавна не пише стихове и не е опитна „в такива политически въпроси”, но литературният редактор на официоза е непреклонен – „Ами ще се опитате, като искате, ще го направите.

...вие като се помъчите, ще можете”.

Оказва се обаче, че Яна Язова не може да пише стихове за вожда, а обяснението пред ментора е безпощадно ясно – „аз не смятам, че съм в състояние да напиша такова стихотворение”, след което бързо е произнесен и вердиктът „Е, Вие ще си носите последиците!”( Петър Величков, „Яна Язова : проклятието на дарбата”, стр.154).

А  те се оказват направо зловещи.

Яна Язова е ликвидирана буквално, физически, ценностите й са разграбнеи, апатаментът й присвоен, след като от него самата тя е продала половината на охранителя на Живков и негов фотограф Алтънков.

Мистериозната й смърт е през юли 1974 г. , а е погребана на 9 август 1974 г.в Централните софийски гробища.

В писмо до мен от 13 април 2009 г. изследователят на живота и творчеството й Петър Величков твърди уверено : ” Във всички случаи убийството е добре заличено, досието изчезна, но случаят се вписва в поредицата убийства на несъгласни пишещи в началото на 70-те години на миналия век. Имам предвид Георги Марков, Тамара Джаджева, Григор Ленков и др.Тази теза беше описана в материал на вестник „Демокрация” в началото на излизането на този вестник, но не си го изрязах за съжаление. 

Душат ги – хората от Шести отдел на ДС –  с газ, във вани, убиват ги и ги поливат с бутилка водка, след това уж пияни, ги хвърлят през прозореца и други подобни ужасии.

Общото е, че нито едно от тях не е разкрито и са извършени по начин, достоен за американски трилър.

Чадъри, удушавания, отрови, хвърляне през прозорец.

Любопитното е, че някои от блзките им са били така стресирани, че и до днес не смеят да разкажат.Няма улики, няма доказателства. Значи престъплението липсва.

До ден -днешен пишещите смятат, че Яна Язова е починала в дома си. Е, тя не е починала, а са я удушили с колана на халата й.

Междувременно не й е правена аутопсия, но това се отрича от Съдебна медицина и вадят протокол, че била починала от инфаркт.

Трупът е бил в  състояние, най-малкото не позволяващ аутопсия.

Тук ще прекъсна, тъй като темата ми разбърква нервите.”

Оказва се, че и мъртва Язова не е оставена на мира от своите мъчители.

Досието й изчезва през 1988 г.

С наследството се заема Творческия фонд на СБП, чийто председател е небезизвестният Николай Хайтов, а юристконсулт Аянов.

Това е най-малкото неправомерно, тъй като Язова не е член на Писателския съюз.

Целта е друга – след убийството да се осъществи грабеж.

Картините на Марио Жеков, ценностите, бижутата, оригиналите на ръкописите й са присвоени, вещите й  - продадени на търг от софийска община, а жилището и придобива нов собственик  -  Тодор - Живковият фотограф Алтънков, придружавал вожда в Хелзинки през лятото на 1975 г. и откраднал част от филма на Иван Славков, фиксиращ подписването на Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа от 1 август 1975 г.( Иван Славков, „Батето”, стр.12 - 13).

Яна Язова е погребана на 9 август 1974 г., но след 10 ноември 1989 г. гробът й в Централните софийски гробища е заличен.

През октомври 1974 г. малка част от архива й – копия на нейни ръкописи  - все пак постъпват в Централния държавен архив по настояване на Величка Филипова от ГУ на архивите и съпруга на члена на Политбюро на ЦК на БКП Гриша Филипов и на проф.Тодор Боров.

Спасяването на част от архива не означава възкресение за Яна Язова.

Ваденето й от анонимност започва през 1970 г. с  интервюто й за хърватското списание „Срещи” , където в брой 13 с нея разговаря известният интелетктуалец и издател Иво Балентович. („Досие”, приложение на „Литературен форум”, II, бр.1 – 2, февруари 1991, стр.7).

Въпреки пренебрежителното отношение на тогавашните корифеи в СБП –„Кой се интересува днес от някаква си Яна Язова!”, Балентович полага необходимите усилия, за да се срещне с нея.

Защото е била много популярна в Юословия до 1944 г. и тъй като „беше много известна като поетеса.”

Интересен е профилът на Язова, излязъл изпод перото на Иво Балентович – „дим от цигари.И думи.И тънък звън от лъжичка по порцелановата чаша.Язова говореше с речника на философ, личеше си жената, която е забравила чара и блясъка на бързо придобитата слава.”

Яна Язова охотно разказва за работата си по историческата трилогия „Балкани”, като на финала на разговора завършва с уверено -оптимистичен тон – „Аз работя. Не спя.Ще се види какво съм направила след толкова години.Надявам се да бъде скоро.”

За нея носталгично ще споменават в мемоарите си Петко Тихолов в „Срещи с три поколения”(1973), Владимир Свинтила в книгата си „От Маркс до Христа”( 2002), с  поместения прелестният мемоар „Възвишеното страдание на Яна Язова”, в който писателктата е разкрита проникновено -убедително дори в годините на своето гордо усамотение  -  „Мразен, дружах с мразени.Няколко пъти посетих госпожа Язова в жилището й.

Беше започнала видимо да старее, преживяното оказваше своето въздействие. Но оставаха живи и млади очите й. Домът й лъхаше на велика бедност, но на писалищната й маса дебелеха ръкописите. Забравена от всички Яна Язова се бе върнала към вихрената свобода на младостта си.

Сега понякога си спомняше : градове в Палестина и градове в Германия.

- Колко щастливи сме били. И не сме го знаели.Бог затова ни праща изпитанията.

Въздишаше.

- Всички смятаха, че съм била любовница на Балабанов.

У нас не могат да си представят, че между жената и мъжа може да има духовна връзка.Какво скотство!

Не я питах какво пише, тъй като не бе удобно.Кадесарите постоянно се интересуваха от това кой какво пише. И правеха обиски на заподозрените автори. Много по-късно, през 60-те години, тя ми каза, че пише една трилогия за Възраждането, за Априлското въстание.

...В самотата, в отчаянието, тя бе весела. В книгите й от този период има като че една весела закачка. Никаква умора. Никакъв песимизъм. Българският народ ще победи тираните си, както ги е побеждавал.Тя, нещастната, самотната, старата, е искала да освободи всички нас.

Защото имаше светлината на Евангелието.

- Знаете ли – казваше ми,  - нищо не помрачи вярата в мен.Напротив, тази вяра се пречисти и избистри.Когато започнаха гоненията против мен, вече знаех, че нямам право да се отклоня от моята голгота. Аз съм от тия жени, които Евангелието рисува скупчени около кръста на Спасителя. Виждам себе си като тях.

...Нейното страдание я беше избистрило вътрешно. И бе успокоило нейната мисъл. Тя се бе отдала с чисто сърце на своята просторна епопея. Виждаше подвизите на Април и виждаше високо над хвърковатата чета - в небето – да грее разпятието.”( стр.112 – 113), 

Недялко Месечков в „Завръщане към миналото”(1978),чийто спомен като също толкова физиономичен   експонирам по-подробно („Моето запознанство с Язова датира от 1931 година. Запознахме се в дома на една моя позната. По-късно станах близък с нея, когато тя и аз сътрудничехме във вестник „Литературен глас”. Там тя печаташе цикли стихове, които разкриваха една смела и оригинална поетеса. Тя беше добре посрещната от редакцията и й се даваше широка възможност за изява. Литературното й име бе дадено от проф.Александър Балабанов, който бе я открил като поетеса и който бдеше за нейното правилно развитие.

Тя издаде сборниците „Язове”, „Бунт”, а по-късно романът „Капитан”.Тия книги откройваха едно интересно име,обичано от читателите. Яна Язова шумеше и беше най-популярната от младите писатели.

Беше хубава, висока, стройна, носеше се оригинално и когато минаваше по улиците, жени и мъже я изглеждаха  изпращаха с поглед.Като че ли тя сещаше това и минаваше  гордо  с вирната глава.

Тя се омъжи и сякаш престана изведнъж да пише. Името й не се появяваше нито в периодичния литературен печат, нито в отделни книги.

Срещам я преди години и с укор я питам не е ли време отново да се появи на литературния пазар.

Тя с усмивка отвръщаше :

- Пиша, но не печатам. Не правя дори опит да предложа някъде нещо.

Често я виждах по улица „Раковски”, след площад „Славейков”, недалече от дома й. Спирахме се на ъгъла и водехме дълги разговори.

Веднъж ми каза, че написала роман със сюжет от времето на Априлското въстание. Книгата е голяма, над 1200 страници.

Погледнах я очудено.

- Да, да, над 1200 страници, в които съм включила всичките събития по Априлското въстание, хората...

Много проучвания правих, предложих го, но...

- Но?

- Не искат дори да го прочетат. Обемът ги плаши.

- Редакторите като видят обемиста книга, плашат се от четене.Те не четат! Съветвам те, раздели романа на няколко части и ще представяш последователно...

Приемат ли първата, автоматично ще приемат и останалите.Книгата и да е прекрасна, щом е толкова голяма, не очаквай да я издадат...

- Не – отсече, - или ще я издадат отведъж, или ще си стои в чекмеджето ми!

После ми каза, че романът го чели Димитър Талев и Георги Томалевски.И двамата се изказали ласкаво за него, дори са написали и рецензии, но при все това книгата не бе включена в издателските планове.

- Боят се от големината.

Тя скърши вежди и махна с ръка.

По-късно говорих с Томалевски, каза ми :

- Романът е интересен, дала е широко табло на епохата, личи, много е проучвала, но издателствата се боят от обема му”), Иван Богданов

 в „Неизбледняващи спомени”(1981), който дори акцентува на факта, че проф.Балабанов търси мнението му за творчеството на Язова, Калина Малина в анкетата й пред Бистра Ганчева през 1982 г., С., БАН, стр.48 - 49.

Борислав Гърдев, „Яна Язова”, изд. „Бгкнига” (е-книга)

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"В по-голямата си част животът е тъжен, а щастието е случайност."

Робърт Редфорд, американски актьор и режисьор, роден на 18 август преди 83 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.