АНОТАЦИЯ

Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от шума на времето. 

През май 1937 г. един млад мъж всяка вечер застава на площадката до асансьора в своя ленинградски блок и чака. Служителите на НКВД винаги идват посред нощ. Той не знае дали ще бъде арестуван, или просто отведен на разпит. Нито един от известните хора, които познава, вече не може да му помогне. 

Самият той е знаменитост, през последните години са го аплодирали навсякъде – от Швеция до Америка и Аржентина. Но ето че у дома е изпаднал в немилост. Защото операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ не е харесала на Сталин...

Дмитрий Шостакович е героят на новия роман на Джулиан Барнс. 

Една история за сблъсъка на властта и изкуството, за компромисите и творческата съвест, малодушието и куража.

ОТКЪС

Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.

Страх страха избива, както клин клина. И затова,докато излитащият самолет сякаш се сблъскваше с плътни слоеве въздух, той се съсредоточи върху местния, непосредствен страх: от злополука, разпадане, мигновена забрава.  Обикновено  страхът  прогонва  всички други чувства; но не и срама. Страх и срам се вихреха на воля в стомаха му.Виждаше крилото и трептящото витло на самолета на „Американ Овърсийз Еърлайнс“; виждаше и облаците, към които се насочваха. Други членове на делегацията, с по-добри места и по-силно любопитство, притискаха лица до малките прозорчета за един последен поглед към очертанията на Ню Йорк. По гласовете им усещаше, че шестимата са в празнично настроение и нетърпеливо чакат стюардесата да се появи с първото предложение за напитки. Щяха да вдигнат тост за големия успех на конгреса и да се уверяват взаимно, че именно заради техния принос в делото на световния мир войнолюбците от Държавния департамент отмениха визите им и ги отпратиха да си вървят по-рано. Той чакаше стюардесата и напитките със същото нетърпение, макар и по други причини. Искаше да забрави какво се бе случило. Дръпна пъстрите завески пред прозореца, сякаш за да заличи спомена. 

Ала колкото и да изпиеше, едва ли щеше да успее.

„Има само хубава водка и много хубава водка – лоша водка не съществува.“ Тази мъдрост властваше от Москва до Ленинград, от Архангелск до Куйбишев. Но имаше и американска водка, за която той вече знаеше, че ритуално се подправя с плодови есенции, лимон, лед и тоник, докато вкусът ѝ напълно изчезне в коктейлите. Значи не беше изключено да съществува и лоша водка.

През войната преди дълго пътуване го обземаха пристъпи на тревожност и заради тях понякога ходеше на хипнотерапия. Искаше му се да бе минал подобна терапия преди заминаването, след това всеки ден от едноседмичния престой в Ню Йорк и накрая още веднъж преди обратния полет. Или още по-добре – да го бяха пъхнали в сандък с едноседмичен запас от салам и водка, който да изхвърлят на летище „Ла Гуардия“ и на връщане отново да го качат в самолета. Е, Дмитрий Дмитриевич, как беше пътуването? Чудесно, благодаря. Видях всичко, което исках, а компанията беше много приятна.

*  *  *

По време на полета съседното място бе заето от неговия официален придружител, пазач, преводач и нов най-добър приятел от двайсет и четири часа насам. 

Който, естествено, пушеше „Беломор“. Когато им дадоха менюта на английски и френски език, той помоли придружителя си за превод. Отдясно бяха коктейлите, алкохолните напитки и цигарите. Предположи, че отляво е храната. Не, отговори придружителят му, това са други неща, които може да се поръчат. И педантичният му показалец плъзна надолу по списъка. Домино, шах, зарове, табла. Вестници, канцеларски материали, списания, пощенски картички. Електрически самобръсначки, торбички с лед, комплекти за шиене, за първа помощ, дъвки, четки за зъби, хартиени кърпички. 

–  А това? – попита той, сочейки единствения непреведен артикул.

Повикаха стюардесата и последва дълго обяснение. В крайна сметка му казаха: 

–  Инхалатор с бензедрин. 

–  Инхалатор с бензедрин? 

–  За капиталистите наркомани, дето пълнят гащите при излитане и кацане – каза новият му най-добър приятел с нескрито идеологическо самодоволство.

Самият той страдаше от некапиталистически страх при излитане и кацане. Ако не знаеше, че това незабавно ще влезе в официалното му досие, би могъл да опита упадъчното западно изобретение.

Страх: какво знаеха за него тези, които го всяваха? 

Знаеха, че действа, знаеха дори как действа, но не и какво е усещането. Както се казва, вълкът не може да говори за страха на овцете. Докато той очакваше заповед от Големия дом в Санкт Ленинсбург, Ойстрах бе очаквал арест в Москва. Цигуларят му бе описал как 

нощ след нощ идвали за някого в неговия жилищен блок. Никога масов арест; само една жертва, а на следващата вечер друга – система, постепенно засилваща страха на онези, които остават, които са временно оцелели. В крайна сметка всички наематели били прибрани освен тези в неговия апартамент и отсрещния. На следващата вечер милиционерската камионетка отново пристигнала, чули как долу се тряска врата, стъпки 

се задали по коридора... и отишли към другия апартамент. Ойстрах му бе казал, че точно от този момент вече не спирал да се страхува; и знаел, че ще е така до края на живота му.

Сега, по време на обратния полет, неговият придружител го остави на мира. Щяха да минат трийсет часа, преди да стигнат до Москва със спирки в Нюфаундленд, Рейкявик, Франкфурт и Берлин. Но поне щеше 

да е комфортно: седалките бяха удобни, нивото на шума поносимо, стюардесите – красиви и елегантни. 

Поднесоха храната в истински порцелан с ленени салфетки и масивни прибори. Огромни скариди, мазни и хлъзгави като политици, плуваха в гъст сос. Пържола, дебела почти колкото беше широка, с гъби, картофи и зелен фасул. Плодова салата. Той яде, но повече наблегна на пиенето. Алкохолът вече не го хващаше бързо, както на младини. Чашите уиски със сода следваха една след друга, но не успяваха да го замаят. Никой не го възпря – нито авиокомпанията, нито спътниците му, които шумно се веселяха и вероятно пиеха не по-малко от него. По-късно, след като поднесоха кафето, в салона сякаш стана по-топло и всички се унесоха в сън, включително и той.

На какво се бе надявал в Америка? Да се срещне със Стравински. Макар да знаеше, че това е само мечта, дори чиста фантазия. Заяви, че винаги е почитал музиката на Стравински. Почти не пропуска представление на „Петрушка“ в Мариинския театър. Свирил е второ пиано на руската премиера на „Сватба“, изпълнявал е пред публика неговата „Серенада в ла“ и дори е аранжирал „Симфония на псалмите“ за четири ръце. 

Ако има композитор на ХХ век, който може да бъде наречен велик, това е Стравински. „Симфония на псалмите“ е една от най-гениалните творби в историята на музиката. Заяви всичко това без съмнение или колебание. Но Стравински нямаше да дойде. Той бе изпратил високомерна и широко разгласена телеграма: „Съжалявам, но не мога да бъда сред тези, които ще приветстват съветските творци при посещението им в тази страна. Всичките ми морални и естетични убеждения противоречат на подобен жест“.

А какво бе очаквал от самата Америка? Разбира се, не карикатурни капиталисти с цилиндри и жилетки на звезди и райета, които маршируват по Пето Авеню и тъпчат гладуващия пролетариат. Както не бе очаквал да се убеди, че това е прословутата Земя на свободата – съмняваше се подобно място да съществува където и да било. Може би си беше представял комбинация от технологичен напредък, социално съгласие и трезво поведение на една пионерска нация, която е забогатяла. След своето пътуване из цялата страна Илф и Петров бяха писали, че мислите за Америка ги изпълват с меланхолия, но върху самите американци имали точно обратен ефект. Разказваха също, че американците, противно на собствената си пропаганда, били много пасивни по природа, тъй като всичко им се поднасяло предварително обработено – от идеите до храната. Дори кравите, застанали неподвижно в ливадите, приличали на реклами за кондензирано мляко.

Първата му изненада бе поведението на американските журналисти. Техният авангард ги причака в засада още на летище Франкфурт. Крещяха въпроси и размахваха камери пред лицето му. В тях имаше някаква весела грубост, родена от убеждението, че притежават по-висши стойности. Ако не могат да произнесат името ти, виновно е името, а не те. Затова го съкратиха. 

–  Хей, Шости, погледни насам! Помахай ни с шапка!

Това беше по-късно, на летище „Ла Гуардия“. Той послушно повдигна шапка и я размаха, същото сториха и другите делегати. 

–  Хей, Шости, усмихни ни се! 

–  Хей, Шости, как ти се струва Америка? 

–  Хей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки?

Да, дори за това го питаха. Ако у дома те следяха мъжете, които пушат „Беломор“, тук, в Америка, пресата вършеше същата работа. След кацането на самолета някакъв журналист се докопа до една стюардеса 

и я разпита за поведението на съветската делегация по време на полета. Тя им съобщи, че са си приказвали с другите пътници, а от напитките предпочитали сухо мартини и уиски със сода. И тази информация бе надлежно отпечатана в „Ню Йорк Таймс“ като нещо безкрайно интересно!

Най-напред хубавото. Куфарът му беше пълен с грамофонни плочи и американски цигари. Бе изслушал три квартета на Барток в изпълнение на студенти от „Джулиардс“ и след това се срещна с тях зад кулисите. Бе посетил Нюйоркската филхармония, където Стоковски дирижираше концерт от творби на Пануфник, Върджил Томсън, Сибелиус, Хачатурян и Брамс. 

Лично изпълни – със своите малки, „неклавирни“ ръце – втората част на Петата си симфония пред петнайсет хиляди души в Медисън Скуеър Гардън. Аплодисментите им бяха гръмотевични и все по-неудържими, сякаш публиката се състезаваше помежду си. Е, Америка беше страната на конкуренцията, може би просто искаха да докажат, че могат да ръкопляскат по-дълго и по-силно от руската публика. Това го смути – а кой знае, може би смути и Държавния департамент. Запозна се с някои американски творци, които го посрещнаха най-сърдечно: Арон Копланд, Клифърд Одетс, Артър Милър, един млад писател на име Мейлър. Получи голям свитък с благодарности за посещението, подписан от четирийсет и двама музиканти – от Арти. 

Джулиан Барнс, "Шумът на времето", изд. "Обсидиан", 2016

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Надявам се, че хората ме възприемат като актьор. Никога не съм искал да бъда филмова звезда.”

Ал Пачино, американски актьор, роден на 25 април преди 79 години

Анкета

Да остане ли статуята на Борисов със светещите очи?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Снимка с Юки“ успява да избута тревожността от душата

„Снимка с Юки“ е повече филм-разсъждение за не/възможността на преодоляване на собствените си граници и влизане в територията на другия, филм за доверието. 

Светлината, казах!*

 

 

 

Стефан Мавродиев участва не само като актьор, но и с личната си позиция.

Един УЮТен филм на Камен Донев

Истината е, че отдавна не бях гледал български филм с такъв хомогенен ансамбъл – независимо дали става дума за главна роля – Валентин Танев, Стефка Янорова, Албена Колева, Захари Бахаров, за сочен поддържащ персонаж – Бойка Велкова, Николай Сотиров,Николай Урумов, Патриция Пъндева.