Инициативният комитет "Да запазим символа Покрит мост - Ловеч”  изпрати жалба до министъра на културата, в която алармира, че уникалният архитектурен паметник ще бъде вандалски обезобразен с цел усвояване на европейски пари. Фрапиращото е, че в нова скица на кадастъра в Ловеч №15-365430-10.10.2014 г., не съществува Покрит мост, а мостът е вписан като "Сграда за търговия”. В историческото разследване „Свещеният триъгълник” на Румен Василев се разказва и за живота и делото на Никола Йоанов Фичев, известен повече като Уста Колю Фичето.

ОТКЪС

Така реши Европа

Брауншвайг, Германия, 1924 г. Професор Шубе от политехническия университет проверявал чертежите на студентите си по архитектура и строителство. Видимо спокойният преподавател в един миг трепнал и се заозъртал. В ръцете си държал курсовата работа на един български студент. Като го видял, се отправил развълнуван към него. Трескаво го попитал за майстор Фичето и без да чака отговор изнесъл вдъхновена лекция за покрития мост над Ловеч. Той нарекъл дървения мост на река Осъм чудо на архитектурата, разказвал в продължение на един час за невероятната композиция, направена само от дърво и без нито един метален пирон.

Страсбург, Франция, 2002 г. От първия ден на новата година в обръщение се пускат нови банкноти и монети, които са основно разплащателно средство за страните от еврозоната. В момента над 500 милиона души използват еврото. Авторите на графичния дизайн на банкнотите и монетите се държат в тайна. Предполага се, че съвет от четирима специалисти изработва символите на тях. В най-общи линии изображенията са на мостове и катедрали, все ключови творби от строителната дейност на братството на строителите. Всички те са стилистично пипнати, нямат претенции за пълно съвпадение с оригиналите, но при повече старание и информация могат да се разпознаят първообразите. На банкнотата от 500 евро, например, не е трудно да се познае мостът над Мийо, строен от фирма „Ефаж“ - същата, която издига и Айфеловата кула. Изображението върху банкнотата от 20 евро е българската следа. 

...

В последното десетилетие на ХІХ в. един любопитен български чиновник решил да провери как е построен мостът над река Янтра при русенското градче Бяла. Той усърдно разкопал крайния устой на моста и след като му минал изследователския мерак, си тръгнал. Така мостът бил подкопан и оставен на произвола на водната стихия. Последвалото скоро след това опустошително наводнение нанесло дълбоки поражения на съоръжението и предопределило бъдещото му обезобразяване. Малкото останали от отминалата епоха снимки не са в състояние да възпроизведат величието на тази архитектурна творба. 

Поредното нехайство по български обаче не заличило спомена за великия майстор. Днес милиони европейци несъзнателно се докосват до изкуството на българина Никола Йоанов Фичев, от дряновските махали, когато пазаруват с банкноти от 20 евро. На гърба на тези купюри е стилизиран мостът край Бяла. На лицевата страна са отпечатани мотиви от готическа катедрала. 

...

Село Феди Бей, Османска империя, 1872 г. Поданикът на Австро-Унгарската империя Феликс Каниц вече десета година обикалял земите на Далмация, Черна гора, Херцеговина, Сърбия и България . Възпитаник на Виенския университет, специалност изкуства, той преди това получил богати впечатления от живота и достиженията на човешкия гений във Франция, Италия, Германия, Белгия. Бил едновременно историк, етнограф, художник, географ, археолог. Обичал да документира впечатленията си, както с писалка, така и с четка. Любознателен, любопитен и информиран за случващото се на Балканите, неуморно в продължение на 12 години бродил из земите на южните славяни, като 10 от тях посветил на българите. Обичал ги и затова ги описвал безпощадно. Благодарение на този европец с еврейски произход, ние имаме щастието да се докоснем „на живо“ до автора на прочутия мост:

„Как е било възможно мръсната, кална Янтра да бъде съоръжена с този плътен еоцински варовик, извънредно внимателно изработен каменен мост, дълъг 276 м, 9 м широк, с 14 сводови отвора и хубаво скулптурирани 5,40 м дебели стълбове...

Удаде ми се случай през 1872 г. близо до градчето Килифарево, в с. Феди бей (Марийно) да опозная самия майстор-строител. Там в голямата кръчма на хана стоеше Никола Фичооглу, един скромен българин от Балкана..., който мълчаливо пиеше кафето си, макар да не се отличаваше от другите по балканджийското си облекло, ми се стори по-особен по стойката и изражението си. Беше с прав потур, пристегнат с широк и чист зелен пояс, бозавата му абичка, поизтъркана, но хубаво скроена и обшита с гайтан, овчия си калпак беше сложил над кожените дисаги на рогозката. Русата му коса се възвиваше назад и откриваше високо и умно чело. Среден на ръст, як и деликатно сложен. Виждаше се, че другите го тачат, към него се възвиваха с поглед, сякаш за съгласие и когато ме запитваха за нещо.

Влезе един селянин с торба зидарски сечива, поздрави всички и се обърна към него:

- Тръгваме ли Уста Фичеолу?

Неочакваната среща с прочутия строител ме развълнува. Почти скочих и с позволение му се представих. Скромно ми подаде десница и ми стори място да седна. Волева мускулеста ръка, с плътни изящни пръсти, каквито имат резбарите и ваятелите. На въпросите ми отговаряше отсечено, накъсо, с духовен нюанс. Разбрах, че нравът му е такъв. Когато му изказах възхищението си от неговите творения, той се сконфузи, нещо продума на гръцки, явно не обича да го ласкаят, но за Беленския мост, когато му показах рисунката си, той се отпусна. Забелязах оправданото му самочувствие в очите, те проницателно синееха. Особено наблегна, че го е съградил за 700 000 гроша, т.е. за толкова гулдена, сума огромна за тогавашна Турция, и все пак, както си мислех, невероятно износна за такъв монументален строеж. Осмелих се да го попитам къде се е учил. В очите му се стрелнаха усмихнати искрици, по скулите му се появи руменец, подръпна мустака си и ми отвърна:

- На Байова ливада!

Не разбрах каква школа е това и пак попитах:

- А къде е то, в коя страна?

Смутих се, като забелязах, че селяните, които бяха ни заобиколили, лукаво се споглеждаха. Иронични бръчици се заплетоха на лицето и по лицето на Майстора.

- Ами че из дряновската ми бащиния...

Всички се разсмяха, че и и аз, разбрал вече шегата му, се раздрусах от смях... Гледах го с чувството, че съм срещнал ренесансовия човек на България – онзи, който с изкуството си окриля свободомислието на народа си... порази ме поетичното въображение на майстора, което наистина хармонично съчетаваше у него художника с мислителя...

При това изглеждаше слабо да съзнава, че със своите недостатъчни елементарни знания е създал една постройка, която като изключим тези в Цариград, може да се нарече най-съвършената хидротехническа постройка в Турция и която може да прави чест на видни европейски техници...

Който разглежда моята скица на моста на Фичоолу при Бяла с неговите остроумно построени за противодействие на ледовете стълбове, с крайно оригиналните му канали за леко пропускане на високите води, ще извика като мен: какво би могло да стане с такъв високо надарен народ, ако може едно от нашите многобройни технически училища да се премести на Балканите...“

...

Дряново, България, 2000 г. Най-големите познавачи и авторитети на живота и делото на най-известния български строител, повече популярен като Кольо Фичето, се събират в Дряново, за да почетат  200 години от рождението му. Проф. Минчо Семов, ерудит учен от СУ „Св. Климент Охридски“, заявява на научния форум, който има за цел да изясни приноса на майстора в българската архитектура: „Загадката за изключителната творческа сила на Фичето остава. Няма сериозно обяснение за самостоятелното, без училище усвояване на съвършените за това време технически познания, без които не може да се строи мостът над Бяла. Колю Фичето е развил изключително една друга страна на своя невероятен талант – умението да работи с хора, да ги ръководи, да е със знаещите...“ 

Проф. Семов, като дългогодишен проподавател, задава и търси отговор на естествения въпрос, който продължава да виси над житието на Никола Фичев – как е възможно едно българско момче от дълбоката провинция на Османската империя да построи такова хидроинженерно съоръжение, което се приема за шедьовър не само от неговата функционална страна, а и като произведение на изкуството. Учудващо е и че повече от 200 г. след рождението му няма ясен, категоричен отговор как и къде първомайсторът Никола Фичев е посвещаван в познанието да проектира, строи, да превръща архитектурната творба в художествен синтез. Дори такъв солиден авторитет като проф. арх. Георги Стойков лансира мнението си, че Фичето не е имал училищна подготовка и е бил неграмотен до навършването си на 36 г. Между другото такова е мнението му и за Алекси Рилец. 

Впрочем само професорите Николай Тулешков и Маргарита Коева още в края на 80-те години на ХХ в. в книгата си „Първомайстор Генчо Кънев” обръщат внимание на факта, че строителният еснаф е школа, която дава солидна професионална подготовка. Четири години по-късно обаче в академично издание на БАН проф. Маргарита Харбова казва за Фичето: „Самоукият български архитект възприема само основната идея и майсторски я превъплъщава”. 

В същия дух музеят "Колю Фичето" в Дряново е посветен на „самоукия майстор-строител”, прославил родния край с уникалните си градежи - моста край Бяла, чешмата в Соколския манастир, църквата "Св. Никола" в Дряново, моста над р. Осъм в Ловеч, църквата в Килифаревския манастир и много други.” Общинският сайт на Дряново отново предлага информация за „самобитния майстор”.  

През 2007 г. Българската национална телевизия направи анкета за най-великия българин за всички времена. За по-голямо улеснение на гласуващите бяха изготвени анонси за националните герои. От резюмето за Никола Фичев целокупният български народ разбра следното: “Кольо Фичето е български възрожденски строител. Истинското име на гениалния архитект е Никола Фичев. Роден е през 1800 г. в Дряново. Останал без баща едва тригодишен, на десет години той вече учи занаят при тревненските майстори дюлгери. Как се дяла камък научава от албанските майстори от Корча, а градежа на църкви, камбанарии и мостове – от брациговските майстори. На 36 години Уста Кольо Фичето е признат от целия дюлгерски еснаф за майстор. Уникалните градежи на самоукия майстор строител и до днес свидетелстват за силата и мощта на българското Възраждане... ”.

Всъщност този текст, одобрен от държавната телевизия и мултиплициран в съзнанието на хиляди българи, е върхът на безсилието и нежеланието на научните фактори да отговорят на въпроса за произхода и подготовката на първомайстора Никола Фичев. Излиза, че той хем се учил от тревненските, албанските и брациговските майстори, хем останал самоук и неграмотен. 

Кръгът се затваря и когато в серозния труд, излязъл от печат през 2000 г. “Кой кой е сред българите ХV-ХІХ в.” прочетем, че: “Самоукият КФ е предпочетен пред дипломирания поляк инженер на Дунавския валия Мидхат паша Людмил Роля.”  Жалкото тук е, че тази оценка е дадена от най-високо научно ниво в България. Целият труд е рожба на екип от титолувани научни работници и е под редакцията на ст.н.с. д-р Илия Тодев, шеф на катедра История в Българската академия на науките. Това впрочем е дълбоко вкоренената представа на БАН за всички майстори строители от епохата на Възраждането. 

Затова се налага отново да влезем в дълбините на историята и да преоценим фактите, легендите и преданията, за да се опитаме да разгадаем поредната мистерия.

 

Синът на вдовицата

В самото начало на ХІХ в., през пролетта, в една от колибите  Марча край село Дряново изплакал Никола. Родовата памет пази спомена, че самият майстор е разказвал на внуците си, че баща му  се казвал Йоан. Бащиното му име излиза документално за първи път след разчитането на надпис, който се намира от вътрешната страна на западния вход на метоха „Св. Троица“. Постройката е разположена срещу Преображенския манастир край Велико Търново. Той гласи „... от основания в лето Христово 1847 априлиа 9 ден мастор Никола Йованович.“ Предполага се, че майсторът се е подписал като Йованович заради практиката в северните части на българските земи между гласните о и а да се вкарва съгласна. Остава обаче въпросът защо е използвал наставката -вич. Тя не е характерна за тези географски ширини, а за югозападните крайща на Балканите – Сърбия , Македония, Далмация.

Ще се позовем отново на родовата памет на потомците на първомайстора - така Никола Фичев е дал да се разбере, че той няма роднини от Дряново и околните села, нито по бащина, нито по майчина линия. Това на практика означава, че фамилията му е дошла в Дряновско от някъде. Но откъде?   

Няма да е изненада, като кажем, че и баща му е хранел семейството си с дюлгерство. Йоан е имал статут на калфа. Предполага се, че някъде по обектите в Тракия е получил прякора си Фичи, тъй като имал светли очи и остър поглед. Думата „фичи” се асоциира с „птичи” в много краища на България от по-възрастните хора. Сигурно е, че Йоан е носел прякора си още преди да се задоми.

Когато малкият Никола се появил на бял свят през 1800 г., били  минали точно 9 години, откакто част от керваните от Дебърско и Корчанско се установили в Брацигово и околните села, а други  продължили на север. Възможно ли е Йоан Фичи да е бил част от керваните, тръгнали от югозападна Македония в търсене на по-атрактивни места за работа и живот? Нямаме информация, за съжаление, той починал докато Никола бил съвсем малък. Но като имаме предвид практиката на оперативните масони да си оказват мълчалива взаимопомощ, не е изненада, че вдовицата на Йоан дала сина си за чирак още на десет години. Или по-точно ложата  постъпила според правилото да се помага на изпаднало в беда братско семейство. Затова е съвсем естествено, че малкият Никола поел по пътя на баща си. 

Няма как да се установи колко години първомайсторът е изучавал основите на различните строителни специалности. „Ортодоксалното“ научно мнение съвпада с практиката на ложата ученикът да чиракува около 8 години. Това означава, че някъде на 18-19 годишна възраст Колю Фичи (така той се подписвал и бил известен до Освобождението) бил произведен в калфа. Чирашкият му период в ложата не може да се проследи, но именно липсата на сведения говори, че е бил далече от родното си място. 

Голяма е вероятността да е работил някъде из Добрич и Влашко, които били постоянни направления на дряновските строители. Оттогава се носела славата им, че били перфектни зидари и майстори на дървото. Лафчиевата къща в Дряново, която и днес може да се види в центъра на града, е построена през 1840 г. от местния майстор Кольо Гайдарджията. Уникалното в нея е, че тя е направена само от дървен материал без да се използват никакви метални сглобки и пирони. След малко повече от две десетилетия Никола Фичи повторил майсторството на един от първите си учители като направил дървения мост над Осъм в Ловеч. 

След като изкарал чиракуването и бил издигнат в степен калфа, младият мъж се отправил на юг. Очаквали го в Брацигово. Както вече споменахме, в първите години на ХІХ в. малкото селце от Южна България вече се превръщало в една своебразна столица на каменоделството, зидарството и дърводелството. 

Когато калфата Колю започнал своето посвещение в тайните на геометрията и математиката, както и в свойствата и породите камък, първомайсторите там били вече една огромна плеяда изкусни строители - Никола Гюлемет, Ицо Гърнето, Ицо Прекум, Сидор, Марко Зисо, Петър Чомпъл, Рашайко, Барба, Младен, Бойчо и много други. В този исторически момент те били на върха на своята слава. Брациговци били известни не само в Цариград, а по-всяка вероятност минавали за най-елитните строители в Османската империя. Тъй като се специализирали в масивните конструкции, Високата порта им възлагала строежите на крепости, мостове и административни сгради. Акведуктите в Истанбул от ХVІІ и ХVІІІ в. били тяхна работа още отпреди преселението им. Познавали в детайли технологиите на сводовите конструкции. Познавали и тайните на хибридните варови разтвори – използвали вулканична пепел и тухлен прах, които били гаранция за дълговечност на изграденото. Като едно истинско братство те работели по държавните обекти и с другите български строителни ложи – Дебърската, Малгарската, Костурската, Златишката и Търновската. Брациговци поддържали постоянна връзка с всички тях, което ги превръщало в един сериозен субект в империята и властта им осигурявала почести и привилегии. 

Затова не може да бъде изненада присъствието на калфата от Дряново в Брацигово. Споменът за неговото пребиваване там е бил дълго време жив. От направените анкети в края на ХІХ в. сред местните стари майстори става ясно, че Колю дори щял да става зет на един от устабашиите. Той обаче се задомил някъде през 1822-23 г. в родното си село, което подсказва, че престоят му в Брацигово бил свързан с калфенския му период. Там той бил произведен в баш-калфа и според строго съблюдаваните правила на ложата чак тогава придобил правото да се ожени. Вече като семеен мъж Фичето започнал да работи като калфабашия под ръководството на Станьо Марангозина. В следващото десетилетие следите му се губят. Но явно подготовката му продължила интензивно, като към вече натрупания капитал от знания и умения прибавил и дърворезбарството. А това е можело да стане в Трявна.

( ... )

Неразгаданата тайна

За първи път тезата, че майстор Колю Фичи се е докосвал до Европа, е изказана от арх. Теофил Теофилов: “Знае се със сигурност, Колю Фичето е бил във Влашко и е ходил в Цариград, но все повече се оформя съмнението, че до отсядането му в Търново ще да е преминал и по земите на някои други съседни страни. Това предположение се обосновава от силната проява на утвърдените за това време европейски стилове и вкусове в самостоятелни произведения на майстора, което издава, че той ги е познавал отлично и подробно е изучил техните особености.” 

Тъй като и майсторът от дряновските колиби е част от древното братство на строителите, където скромността и клетвата за мълчание са закон, е много трудно да се намери стопроцентова информация, която да потвърди или да отхвърли дадена версия. Но тук ни помага самият Фичето. Един от от учениците му забелязал, че майсторът си пазел старите цървули. На въпроса „Защо?” отговарял: „За да не забравя, че в света съм видял по-дълги мостове, по-високи къщи от тези, дето аз строя”. Признанието му, че видял по света други величествени градежи, говори много. А скромността му се набива на очи и от факта, че майсторът никога не е позволил да го снимат. Затова единствената негова фотография е от погребението му. 

От уважение към първомайстора и неговото семейство, е редно да се облегнем и на родовата памет. Един от най-ревностните пазители на истината за миналото на фамилията е Константин Фичев. Той разказва: „Аз съм внук на внука на майстор Никола Фичев... Твърдяло се, че Колю Фичето е успял да посети... Западна Европа: Италия, Германия, Франция... Не бих могъл със сигурност да твърдя...., че майстор Никола е предприел такива пътувания... Работил е с майстори от Корча, Албания, прочути за онези времена каменоделци, от които е изучил сложното каменоделско умение... от тях е усвоил и изготвянето на... „хоросан за вода“. А що се отнася до мостовете, градежните тънкости са му показали брациговски майстори... и италиански строители... А може би при тези срещи... е научил за прочутия мост на р. Арно във Флоренция... „

Константин Фичев споменава и една прелюбопитна легенда, разказвана от игумена на Преображенския манастир: „Случило се нещо необичайно. Парижката катедрална църква „Св. Богородица“ започнала да се пропуква застрашително за цялостта й. В Париж знаели за големите умения на майстор Колю и затова помолили Мидхат паша, който бил френски възпитаник, да изпроводи майстора, за да реши въпроса. Без бавене потеглил Фичето, първо с параход по Дунава, после с влак и пристигнал на парижката гара, както си го знаем в облеклото и в едната си ръка бастунчето -метрото, а в другата със свалените от работа дисаги, в които са били строителните потреби... Веднага го завели при църквата и без много усилия майстор Колю открил подпочвената вода, нарушаваща спокойствието на сградата. Дал необходимите указания, работата се решила и Първомайстора поел по обратния път...“

Друг родственик от голямото семейство на Никола Фичев - Георги Георгиев, внук на Добрина, дъщеря на Нено Николов Фичев,  подкрепя хипотезата за пребиваването на майстора в Западна Европа. От него идва разказът за спомените на баба му, от които научаваме, че дядо й майстор Колю Фичето на младини е посещавал Италия, Германия и Франция. Че там някъде му бил издаден майсторски документ и печат, които обаче са загубени. 

Тайнствеността на тези 4 години не са обаче единственият период, който не е изяснен от фактологична гледна точка. Има една странна цикличност в изявите на първомайстора. 12 години след неговата поява през 1840 г. в Търново, той отново скрил своя живот и дейност от любопитните изследователи. И отново 4 години останали недокументирани. След големите си ключови успехи – Беленския мост и църквата „Св. Троица“ в Свищов, майсторът излязъл от обектива на историята (1868), за да се появи през 1870 г. и отново да изчезне след 4 години, този път за 3 години. Най-безболезненото и сигурно обяснение  е, че е бил на гурбет във Влашко или нейде в Цариград. 

Въпреки, че разказите на потомците не могат да се считат за исторически документ, има два момента, които са доста интересни. В т.нар. легенда на игумена на Преображенския манастир се появява една твърде интригуваща информация. Свещеникът съобщава, че под основите на „Парижката св. Богородица“ има високо ниво на подпочвените води. Затова логично е да си зададем въпроса откъде той е научил този факт, защото това е 100% истина. Тази уникална готическа катедрала е строена върху неустойчив терен и е пример за успешно фундиране, както споменахме вече. Как тази информация е достигнала до игумена, като имаме предвид разстоянията и нивото на медийната среда в онези времена. 

Нещата започват да се изясняват, когато вземем под внимание и версията на Георги Георгиев, откъдето научаваме, че някъде в Европа на майстора му бил издаден документ, който гарантирал майсторските му умения и той се сдобил със свой печат. Появилият се отново на бял свят втори печат в началото на 2000 г. е всъщност онази улика, която осветлява проблема. Защо и как?

Когато Никола Фичи получил привилегията да има свой щемпел за майсторство, той вече бил навършил 40 години. В 30 от тях бил непрестанно в занаята, което означава, че бил достатъчно зрял в житейско и професионално отношение. От днешна гледна точка спокойно към уменията му ще прибавим и още едно качество – това на дизайнер. Затова би било глупаво да смятаме, че някой гравьор е направил печата без участието на самия майстор. Напротив, логично е лично Никола Фичи да е нарисувал изображенията и надписите на печата, а изпълнителят просто да ги е копирал. Характерният начин на изписване на буквите К и Т в запазените подписи съвпадат с тези от печата, както отбелязва проф. арх. Тулешков. Това доказва личното и категоричното участие на първомайстора при определяне на визията. 

Смущаващото обаче в случая е изобразеният кръст. Антикварят прибързано го определя като православен, руски или както е известен - кръста на св. Лазар. Действително това е първото впечатление, което човек, незапознат с графиките на този християнски символ, добива. Вариантът, че това е латински кръст, поставя пък въпроса, а какъв точно е, защото те са няколко варианта. И ако е такъв, защо първомайсторът ще изисква да му се гравира някаква католическа версия. Та той е добър православен християнин и познава отлично религиозните символи на вероизповеданието си. В това никой не може да се съмнява. 

При прегледа на видовете кръстове точно този вариант от печата липсва, защото такъв кръст просто няма. Така стигаме до патовата ситуция каква загадка е поставил през 1840 г. Никола Фичи на бъдещите поколения. 

Нормално е да се запитаме защо първомайсторът ще изобразява на печата си кръст. Та той не е църковен служител, а архитект и би следвало да потърси някакъв символ, който да показва неговата принадлежност. Още от VІІІ в. майсторите в Западна Европа имали практиката да поставят на различни места на градежите си специфични знаци. Всъщност това са прочутите ландмарки. Отначало това били само геометрични знаци,  своеобразни ключове, които служели за ориентири при строежа на сградата. Впоследствие те се превърнали в отличителни знаци – подписи, гербове на майсторите. Такива могат да се видят на много от готическите катедрали. 

Знакът, който е гравирал Никола Фичи на печата си, е почти идентичен с един от известните гербове, изсечени по стените на катедралата в Страсбург. Единствената разлика е в оформянето на завършека на двете пресичащи се страни и в наличието на една миниатюрна напречна чертица. При варианта на Никола Фичи краищата са оформени в стила на тамплиерския кръст. Може ли е да е случайно това съвпадение? Едва ли.

Когато се вгледаме в печата, логично е да се запитаме защо първомайсторът е пренебрегнал кирилицата при изписването на буквата Л и я е заменил с латинското L.  При това той го е направил напълно умишлено. Какви са били съображенията му? Във всеки случай и това не е случайно. Един от символите на оперативните масони е правият ъгъл. При издигането в степен майстор и по българските земи правият ъгъл е бил част от ритуалния инструментариум. Латинското L със своята графика описва именно правия ъгъл. Освен това L е също знак от епохата на готиката и е било издълбавано в стените на катедралите. 

В основата на герба са гравирани и три точки, които подсказват за тайната азбука на оперативното масонство, но всъщност са определен знак за разпознаване между братя при ръкостискане и при работа в ложата.  Печатът на първоомайстора категорично говори за неговата принадлежност, а тя е, че е част от древното братство на майсторите на дървото и камъка, което през Средновековието става известно като Ордена на оперативното масонство.

И ако трябва да обобщим закодираната информация в изображенията на печата на първомайстора, ще констатираме, че:

- Никола Фичи е прибивавал в Западна Европа

- там в някоя от ложите е доразвил своите способности

- там е изработил майсторската си защита

- там ритуално е издигнат в степен и му е препасана престилката на първомайстор

- там му е направен печатът, на който е гравиран „кръст“, т. е. личният му герб и символи на Ордена

 

Вгледаме ли се в творчеството му, ще открием следната закономерност – Никола Фичи станал известен и славата му на архитект и строител започнала да расте именно след като „изчезнал“ в годините 1836-1840 г. От 1842 г. с поставянето на основите на църквата „Св. Богородица“ в Търново започнала строителната епопея на първомайстора.

Другият не по-малко важен въпрос е кой го препоръчал и установил контактите с европейските ложи. Кой или кои са тези, които го изпратили там?

 

Учителите

Престоят на калфата Никола Фичи в Брацигово е от най-важните събития в неговия живот. След като се върнал в Дряново, той не скъсал връзките си с него. Напротив, до края на активната си творческа кариера първомайсторът поддържал връзки с ложата. След анализ на неговите творби се установяват дълбоки влияния. Цитираният вече проф. Бербенлиев, който най-обстойно е проучил работата и произведенията на брациговските майстори, стига до извода, че те: “могат достойно да се наредят до името на големия строител Никола Фичев, който се е учил на занаят и възпитавал няколко години от брациговските първомайстори.“ Според него първият учител на младия Никола е доайенът Марко Зисо (1788 -1840) от с. Слимско, Корчанско. По метода на сравнителния анализ той забелязва очевидни прилики в архитектурния маниер на друг голям брациговски майстор Никола Троянов (1775-1862) и Никола Фичи. Както майстор Зисо, и Троянов е от корчанското село Слимско. За качествата му на архитект и строител можем да съдим по църквите „Св. Петър и Павел“ в Сопот и „Св. Никола“ в Карлово. Стилът им в много отношения се доближава до този на дряновския майстор. Без преувеличение неговите творби се нареждат заедно с тези на Никола Фичи в първия ред на най-елегантните църковни сгради през ХІХ в., в които религиозните идеи отстъпват пред светските. 

Никола Троянов работи по системата на равностранните триъгълници и произтичащите от тях зависимости, в отношението 1 към 3. Тези пропорции, призтичащи от отношенията на равностранни триъгълници, са характерни и за ранните сгради на Никола Фичи. Архитектурата и на двамата е монументална и успоредно с това е раздвижена и жизнерадостна. Това дава основание да се предполага, че в определен период вероятно Никола Троянов е бил устабашия на Никола Фичи. Начинът на масивно засводяване, което Фичи въвел в Търновско, е добре научена брациговска практика.

Но късният фичевски стил, който е добре познат и изучен, кореспондира с маниера на един друг майстор от ложата в Брацигово. Това е Константин Пещерлията. Той е един от най-добрите възрожденски първомайстори на култови сгради. Константин е авторът на първите монументални църкви по българските земи, които се отличават с живописна архитектура. И четирите известни негови градежа са впечатляващи като обем и художествена реализация. Съборните църкви в Соколския манастир (1834), Троянския манастир (1835), Батошевския манастир (1836) и енорийската “Св. Параскева” в Троян са базата, на която Никола Фичев стъпил. Характерната фичевска кобилица е разработвана именно от Константин от Пещера в годините, когато дряновецът е бил без право на самостоятелна практика. Тъй като и четирите църкви са близо до Търново, логично е да признаем, че Никола Фичи е бил отличен ученик на Пещерлията. Ако първомайсторите Марко Зисо и Никола Троянов са първите учители, то с огромна доза сигурност може да твърдим, че Константин е последният български учител на Никола Фичи.

Брациговската ложа, като крило от Корчанската, столетия наред поддържала близки връзки с далматинските. Те от своя страна  осигурявали подслон, мълчалива подкрепа и препоръки за достъп до италианските, австрийските и френските строителни ложи. По тази линия българските майстори са достигали до Западна Европа. 

През 1837 г. в Казанлък си дали среща брациговски майстори зидари и италиански каменоделци. Сред тях бил Никола Фичи. Тяхна копродукция е известната Солак джамия. След това дряновският майстор е поел към някоя от многобройните западноевропейски ложи. Дали е бил сам или го е придружавал Иван Боянин? Възможно е.

И след престоя, вече уста Колю, не спира контактите си с брациговци. Последната документирана съвместна работа е при строителството на прочутия дървен мост на Осъм в Ловеч. Когато през 1872 г. той приел финасовите условия на ловчанския каймакамин Исмаил ага, една от първите му задачи била с писмо да поиска помощ от ложата в Брацигово. На първомайстора са му били необходими висококачествени майстори на дървото. Брациговци веднага реагирали и му изпратили необходимата помощ. След две години станал готов мостът, който е реплика към майстор Нери ди Фиораванте и неговия покрит дървен мост от 1345 г. на река Арно. Дали това означава, че първомайстор Никола Фичи е посещавал Флоренция? Никога няма да узнаем, но със сигурност знаем, че дървената конструкция на моста е била направена по системата Bogenspengwerk  - Poutre soue voie!

Румен Василев, "Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство", изд. "Зенит", 2008

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато... вече няма време..."

Хорхе Луис Борхес, аржентински писател, роден на 24 август преди 120 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.