АНОТАЦИЯ

Журналистът Лорънс Гробъл интервюира Ал Пачино неколкократно в продължение на 25 години. Известен със своята потайност, Пачино е провокиран от Гробъл да сподели спомените си за своите години на израстване. Възгледите на Пачино за актьорската игра, украсени с истории за подготовката му за емблематични роли като Тони Монтана в „Белязания“, са завладяващи, а очевидната му страст и посветеност на актьорството наистина вдъхновяват. Много читатели ще бъдат заинтригувани от личния живот на Пачино и Гробъл успява да раздума известния със страха си от романтично обвързване актьор и на тази тема.

АЛФРЕД ДЖЕЙМС ПАЧИНО, известен само като Ал Пачино е американски актьор. Произходът му е сицилиански, неговите дядо и баба по майчина линия имигрират в САЩ от Корлеоне, Сицилия, Италия. През цялата си кариера Пачино се раздвоява между любовта си към сцената и екрана. Макар, че се възприема предимно като театрален актьор, филмите са тези, които го прославят по целия свят. Кариерата му обхваща пет десетилетия и над тридесет филма. Киното помни многобройните му роли, но незабравим остава образът на Майкъл Корлеоне - италианският мафиот от трилогията „Кръстникът“. Пачино е носител на множество номинации за „Оскар“ и носител на немалко награди, включително „Тони“.

ОТКЪС

Преди 27 години редакторът ми от сп. „Плейбой“ звъни по телефона с новината, че Ал Пачино най-сетне е съгласен да даде интервю, така че дали проявявам интерес? Разбира се, отвръщам аз. Кой журналист би останал равнодушен? Само че е налице уловка: Трябва да летя за Ню Йорк още утре, а срещата е насрочена за други ден. Няма как да се подготвя в такъв кратък срок, казвам аз. „Гледай сега – вика редакторът, – той казва, че ще даде интервю само на онзи, който е взел от Брандо.“

Пачино е прочел интервюто, което направих с Марлон Брандо за юбилейния брой на „Плейбой“ по повод 25-годишнината на списанието този месец и видимо си е казал, че щом съм достатъчно добър за Брандо, ясно, че съм подходящ и за него. И така, на другия ден заминавам за Ню Йорк, за да не се прибера близо месец.

Преди срещата в главата ми се е загнездил един образ: Майкъл Корлеоне, разбира се. Синът на Дон Корлеоне. Вторият Кръстник. Студен като лед. Човек, който е в състояние да измъкне скрит зад тоалетното казанче в някакъв ресторант пистолет и да наниже куршум в челото на корумпирано ченге. Мъж, който има сили да обещае пред съпругата си, Кей, че никога няма да я излъже, докато от устата му в момента излиза лъжа. Същество, което може да целуне по-възрастния брат, Фредо, преди да го изпрати на смърт. Вторият образ в съзнанието ми е на Сони Уорцик – сексуално объркан банков обирджия неудачник от Бруклин, който има наглостта да дефилира пред въоръжена до зъби полиция, телевизионни камери и аплодираща тълпа с възгласи: „Бунт! Бунт!“ Това са, значи, мъжете, които съм тръгнал да разпитам: хладнокръвен и пресметлив мафиотски бос и необуздан банков обирджия, романтик с извратени представи за справедливост.

Мъжът, който ми отваря входната врата на своя апартамент, разположен в типична за района сграда на 68 улица, между „Мадисън“ и Пето авеню, няма нищо общо с когото и да било от двамата. Те са скрити у него, разбира се, но ще минат години, преди да се запозная с тях наистина. Първото ми впечатление от Ал Пачино е за донякъде свит и много предпазлив актьор, който е принуден да се справя с допълнителното натоварване от битността си на филмова звезда. Начинът му на живот извиква в съзнанието един стих от „Хамлет“: „Дори в орехова черупка затворен, пак мога да бъда господар на безкрая“. Тристайният му апартамент се състои от неголяма кухня с очукани уреди, спалня, в която доминира неоправено легло, тоалетна с постоянно течащо казанче и дневна, обзаведена като обиталище на крайно изпаднал градски жител от сцената на треторазряден театър. Познавам наистина бедни хора, които живеят при доста по-прилични условия. Което ме накара мигом да харесам този мъж с толкова очевидно непретенциозни материални нужди. Из цялото жилищно пространство са разхвърляни евтини издания на Шекспирови пиеси с прегънати ъгълчета на страници, купчини сценарии, сред които един по „Човешкия жребий“ от Андре Малро, даден му съвсем наскоро от Коста-Гаврас.

В това жилище, в караваната му, разположена край снимачната площадка на „Фатален партньор“, както и в няколко ресторанта, ние разговаряме ежедневно – понякога в ранни зори. В продължение на час-два той остава изтегнат върху канапето, сетне скача внезапно, за да отиде в кухнята и запали цигара от газовия котлон, поглежда часовника, ходи насам-натам. Една вечер долавям миризма от нещо запалено, тичаме в кухнята и двамата, за да заварим пламнала огнеупорна домакинска ръкавица. Пачино взема преспокойно – сякаш такива неща се случват през ден – един чайник и залива с него мини-пожара. При друг случай го заварвам във фоайето на сградата да събира пред вратата на асансьора парченца от счупена бутилка, която е изпуснал. „Никой не би повярвал, че правя такива неща, но ги правя“, казва ми той.

Един път го гледам как влиза в караваната, докарана на площад „Уейвърли“ в Гринуич Вилидж, където се снима сцена от „Фатален партньор“. Докато чака режисьора Уилям Фридкин да се подготви за следващия дубъл, Пачино опитва да се отпусне, като чете на глас пред своя коафьор, секретар и гримьор всички реплики на образ от „Удържимият възход на Артуро Хи“ от Бертолт Брехт. Откъм улицата, преградена с полицейски кордон, се носят дюдюканията на тълпа хомосексуални активисти, събрана в израз на протест срещу заснемането на филма, в който става дума за убийства на гей основа.

„Гледай ги сега пък тия – обажда се Пачино, прекъснал четенето. – Като щурци денем са.“ Присъстващите в караваната се усмихват, но никой не се засмива, а най-малко самият Пачино, видял се по неволя замесен в скандал, от който нищо не може да разбере. През целия си живот гледа да стои настрана от социални противоречия, политически разпри, демонстрации и протестни изяви от всякакъв вид. А миналия сезон играе в „Ричард ІІІ“ на Бродуей – първия „Ричард“, поставян там от трийсет години насам – и мнозина критици се нахвърлят отгоре му с такава стръв, че прилича на лично отмъщение. Едва са приключили представленията на тази постановка и започват снимките на „Фатален партньор“. И пресата е отново на нокти. За актьор, който иска да стои настрана от подобни неразбории, за човек, който прави всичко според силите си да избягва контакт с медиите, това обществено внимание му идва твърде много.

Алфредо Джеймс Пачино е изминал дълъг път от Южен Бронкс на своето детство до Източен Манхатън, където живее по време на първата ни среща. Единствено дете на Салваторе и Роуз Пачино, сицилианци по произход, той е роден в Източен Харлем на 25 април 1940 г., но скоро се премества с разведената си майка в дома на баба и дядо близо до Зоологическата градина на Бронкс. Това става през 1942 г., когато е на две години.

Прякорът му е Сони, но приятелите често пъти му викат Актьора. Макар склонен към лудории през всичките ученически години, още в прогимназията му предричат голям успех най-вече заради изявено актьорско дарование. Само че истинската му голяма мечта е да стане прочут бейзболист. Когато в неговото Средно училище за актьорско майсторство започват да преподават принципите на Станиславски (Методът), той не може да си представи нещо по-отегчително. Едва изкарал втората година, парите свършват и необходимостта да започне работа надделява над тази да завърши образованието си.

Последователно сменяните работни места го запознават с цяла галерия образи. Той е куриер, продавач в магазин за обувки, касиер в супермаркет, вестникарче. Лъска обувки и пренася мебели. Разсилен в канцелария. Бърше пресни плодове за продажба. Но през цялото време съзнава, че е годен за нещо повече, и кандидатства като тийнейджър в „Актърс студио“ на Лий Страсбърг. Отхвърлен, но не обезкуражен, той се насочва към друга актьорска школа – тази на Херберт Бергхоф, и там се запознава с човека, който ще му стане наставник и най-близък приятел – Чарли Лоутън. Лоутън не само го учи на актьорско майсторство и режисира дебюта на Пачино в „Ей ти, който и да си“ от Уилям Сароян, но – тъй като сам пише поезия – запознава Ал с редица поети и писатели. Четири години по-късно Пачино е приет в Студиото на Страсбърг.

Лорънс Гробъл,  „В търсене на Ал Пачино”, „Колибри”, 2009

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„По-добре да се задоволявате с малко, отколкото да имате злато и студено сърце!“

Вилхелм Хауф, германски писател, роден на 29 ноември преди 218 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Пепел върху слънцето“ е важен и необходим филм

Направен с вкус и необходимата професионална зрелост, той поставя важни и значими проблеми, които не ни оставят безразлични.

„Тенет“ и Нолан

 

Филмът връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.