АНОТАЦИЯ

Най-младият световен шампион по шахмат в историята – Гари Кимович Вайнщайн, е роден през 1963 г. в Баку (по това време столица на съветската република Азербайджан). Майка му – арменката Клара  Каспарян, и баща му Ким Вайнщайн – потомък на германски евреи, са инженери. Гари проявява интерес към историята и географията още от малък, а едва на 12-годишна възраст печели и първото си международно състезание по шах – през 1976 г. Каспаров става най-младият състезател, печелил младежкото първенство по шах на СССР. Година по-рано – през 1975 г., променя фамилията си от Вайнщайн на Каспаров (мъжката форма на рождената фамилия на майка му – Каспарян). 

Гари Каспаров е печелил световната титла по шахмат 15 пъти и е носител на „Шахматен Оскар” (най-високото отличие в шахмата) рекордните 11 пъти. Освен с многобройните си титли и безспорни успехи, Каспаров е известен още с активистките си позиции за човешки права, както и с упоритото си противопоставяне на политиката на Владимир Путин. В книгата си Каспаров уверено се противопоставя на Русия на Путин, смятайки, че тя се доближава до позициите на ИДИЛ в отхвърлянето на демократичните ценности. Нещо повече – според него опозицията на президента трябва да се формира отвън, от всички, които досега са преговаряли с него и са се огъвали под натиска му.

 „Путин не е майстор стратег. Той е агресивен играч на покер срещу слабата съпротива на западния свят, който дотолкова избягва рисковете, че по-скоро би пасувал, отколкото да плати или да блъфира, без значение колко добри карти държи. Путин, разбира се, е проблем на Русия и руснаците трябва да се справят с отстраняването му. Но той и репресивният му режим се подкрепят директно и индиректно от свободния свят заради тази политика на едностранни договорки. Трябва да си припомним болезнените спомени каква фатална заплаха представляват отстъпките пред един диктатор, разединението пред лицето на агресията и алчното вкопчване в ефимерния мир, докато същевременно се гарантира продължителна война”, пише авторът.

 „Зимата идва” е в превод от английски език, дело на Христо Димитров, а художник на корицата е Дамян Дамянов.

ОТКЪС

На 19 август 1991 година CNN осигуряваше непрекъснато предаване на живо, отразяващо опита за държавен преврат или, както е на руски, пуч, срещу съветския президент Михаил Горбачов. Хардлайнерите от вътрешните структури на разпадащия се комунистически режим се бяха съюзили с КГБ, бяха изолирали Горбачов във вилата му в Крим и бяха обявили извънредно положение. Световната преса преливаше от изказвания на експерти и политици, притеснени, че превратът ще отбележи внезапния край на перестройката или че дори ще се превърне в начало на гражданска война, тъй като в центъра на Москва звънтяха веригите на танковете. 

Същата вечер участвах като гост в „Шоуто на Лари Кинг“ заедно с Джийн Къркпатрик, бивш постоянен представител на САЩ в ООН, с един професор от Калифорния и с бивш оперативен офицер на КГБ. Само аз казах, че превратът няма никакви шансове за успех и всичко ще приключи за четиридесет и осем часа, а не след месеци, както предсказваха Къркпатрик и мнозина други. Лидерите на пуча нямат широка подкрепа, настоях аз, и опитът им да спрат реформите, които те се бояха, че ще доведат до разцепването на Съюза на съветските социалистически републики, е обречен. Управляващата бюрокрация също беше разединена, много хора в нея усещаха, че ще имат по-големи възможности за развитие и кариерен напредък след разпада на Съветите. Думите ми получиха възможно най-голямото доказателство, когато руският президент Борис Елцин се качи да говори от купола на танк, новината обиколи света, хората в Москва излязоха по улиците за свободата и демокрацията и кликата на водачите на метежа осъзна, че народът е срещу нея. Предадоха се два дни по-късно. 

Опитът за преврат не само се провали, но и ускори разпада на Съветския съюз, като показа на хората от СССР, че имат ясен избор. Да, разцепването на държавата и независимото бъдеще бяха малко плашещи, но нещата нямаше как да станат по-лоши от тоталитарното настояще. През следващите месеци станахме свидетели на ефекта на доминото и съветските републики започнаха една след друга да обявяват независимост. А два дни след провала на преврата тържествуващата тълпа в Москва събори статуята на Железния Феликс Дзержински, страховития основател на съветската тайна полиция, пред главното управление на КГБ.

Трудно ми е да чета коментарите на хора от тълпата пред пресата, без да се поддам на емоциите. „Това е началото на нашия процес на пречистване“, казва един от лидерите на профсъюза на миньорите. „Ще разрушим огромната, опасна, тоталитарна машина на КГБ“, заявява един православен свещеник. Тълпата скандира „Долу КГБ!“ и „Сво-бо-да!“. Милиционерите свалят фуражките и се присъединяват към шествията, а по постамента на омразната статуя са надраскани надписи като „Касапите от КГБ трябва да отидат на съд!“. Един лекар казва, че тези протести са различни от онези през предишните месеци: „Чувстваме се, сякаш сме се преродили“.

Затова случилото се осем години по-късно е истински шок за въображението. На 31 декември 1999 г. президент на Русия стана бивш подполковник от КГБ. Започналите в страната демократични реформи бяха спрени и твърдо и неотстъпчиво върнати назад. Правителството затегна свирепо контрола върху медиите, а и върху гражданското общество. Руската външна политика смени курса си и стана заплашителна и войнствена. Нямаше процес на пречистване, убийците не бяха изправени пред съда, а машината на КГБ не беше унищожена. Статуята на Дзержински беше съборена и натрошена, но тоталитарните репресии, които тя представляваше, останаха на пиедестала си. Те се преродиха – в личността на Владимир Путин. 

Скачаме напред до началото на 2015 г., а Путин е все още в Кремъл. Руски войски нападнаха Украйна и анексираха Крим, шест години след като навлязоха в територията на друга съседна държава, на Грузия. Само дни след края на Зимните олимпийски игри в Сочи през февруари 2014 г. Путин разпали война в Източна Украйна и стана първият човек, анексирал суверенна чужда територия със сила, след Саддам Хюсеин и Кувейт. Същите световни лидери, които година по-рано се снимаха усмихнати с Путин, сега налагат санкции на Русия и на членове на управляващия я елит. Русия заплашва да врътне кранчето на тръбопроводите, които снабдяват Европа с една трета от нужните ѝ нефт и газ. Една метафорично мафиотска държава с Путин като „капо ди тути капи“ (бос на всички босове) се превърна от идеологически агностична клептокрация в режим, използващ безочливо фашистка пропаганда и тактика. Отдавна изгоненият призрак на ядреното унищожение се появи отново. 

Зад настоящата криза се крият две истории. Първата е как Русия се обърна толкова бързо и от празнуване на края на комунизма стигна до избиране на офицер от КГБ за президент, а след това и до нападение срещу съседите. Втората е как свободният свят помогна това да се случи чрез съчетание от апатия, невежество и криворазбрана добронамереност. Много е важно да се разбере къде нещата са се объркали, понеже Европа и Америка все още не могат да проумеят всичко дори сега, когато Путин вече е ясна и непосредствена заплаха. Демокрациите по света трябва да се обединят и да преговорят уроците как беше спечелена Студената война, при това бързо, преди да сме въвлечени в друга такава.

Ясно е, че днес най-голямата заплаха за света е Русия на Путин, но тя не е единствената. Терористичните групировки като Ал Кайда и Ислямска държава (въпреки името ѝ) все още нямат своя собствена държава и не разполагат нито с огромните ресурси, нито с оръжията за масово унищожение, които Путин има подръка. Атаките от 11 септември и други като тях обаче ни научиха, че не е необходимо да имаш национално знаме или дори армия, за да нанесеш ужасни щети на най-мощната страна в света. Нещо повече, държавите спонсори на тероризма извличат ползи, когато демократичните цели на терористите не успеят да организират агресивна защита. Режимите убийци в Иран, в Северна Корея и Сирия получиха доста време на масата за преговори с великите световни сили, без да направят никакви значителни отстъпки.

Гари Каспаров, „Зимата идва. Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени”, изд. „Сиела”, 2015 г.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ОТКЪС

    Юлия Кръстева - „Пътувам себе си“

    „Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък“, разказва съавторът на книгата Самюел Док.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Богомил Симеонов

    Той бе Еньо, Жельо, Ивайло, Хищникът, крал Андрей, генерал Бергонцони, жрецът на хан Аспарух…

     

„Дирижирането не е само четене на партитури, а и натрупване, поддържане на традиция в музикалния живот. Това е дълъг, труден процес .“

Емил Табаков, български диригент, роден на 21 август преди 71 години

Анкета

Редно ли е държавата да плати изложбата на депутата Вежди Рашидов?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Могъщата притегателна сила на „Сикарио“

Като добър професионалист Стефано Солима дори ни проверява киноманската памет.

Том Круз - отличник в MI-6

"Мисията невъзможна: Разпад" е образцов екшън.

Сибирска клопка за Киану Рийвс

Ако творбата  куца на сценарно ниво е повече от ясно, че няма как да се превърне в постижение или празник за зрителя.