МАНОЛ ПЕЙКОВ, "ФЕЙСБУК"

Зная, че мнозина от вас очакват обичайните ми бележки около Франкфуртския панаир и (преди всичко) около състоянието на българския национален щанд.

Тази година щандът е приличен, не кичозен и претруфен, не и чисто гол. Положено е някакво, макар и съвсем академично, дизайнерско усилие. В сравнение с повечето съответни на България (по размер, авторитет и местоположение) страни, щандът е скромен и банален, но все пак не е съвършено аморфен (както неведнъж е бил в минали години).

По-същественото: размерът на щанда тази година е преценен добре. Структурата му също е далеч по-подходяща от миналата година: отворен е и позволява свободно движение навън-навътре, което е от съществено значение както за българските участници, така и за гостите.

Изложените на шанда заглавия са пълен карашък, което и не може да бъде другояче с оглед на системата на подбор.

Както и в предишни години, АБК моли всяко издателство да предостави до 7 заглавия по свой избор, без оглед на естетика, съдържание, значимост на автора или книгата (или по-точно: според личните представи на всеки издател относно всяко от горепосочените съображения и редица други). Резултатът е пъстър и непривлекателен (поне за изкушените от изкуството на книгоиздаването, каквито би следвало да са повечето посетители както на този, така и на всички останали щандове на най-голямото в света книгоизложение).

Конкурсът за участие на български издателства (максимум шест), който в последните години се превърна в традиция, беше обявен от АБК и Агенцията за малки и средни предприятия (пак по традиция) в последния момент, сиреч – около месец преди изложението. Освен че е непрофесионално, това сериозно лимитира както броя на желаещите, така и възможността за планиране на онези, които в крайна сметка бъдат избрани. (Срещите за изложението като правило се уговарят най-късно до средата на лятото, а много от тях – и значително по-рано. Всички "нормални" изложители на практика започват да планират участието си във Франкфурт за следващата година веднага след приключване на тазгодишния панаир.)

Въпреки всички споменати пропуски, хората, които обслужват българския шанд и онези, които са представени на него (почти всички от малки и/или сравнително малко познати в България издателства), правят изключително приятно впечатление. Приветливи, динамични, контактни, с добър английски и желание да общуват и печелят съюзници и клиенти.

Във Франкфурт съм за 12-и път. Общото ми впечатление за еволюцията на българското участие през тези години е, че отношението и поведението на хората се променя значително по-бързо от отношението и поведението на институциите, ангажирани с представянето на България.

Тук ми се иска да отворя малка скоба, за да илюстрирам колко важен е ангажиментът на държавните институции в подобно събитие.

Снощи бях на вечеря с група скандинавски издатели, сред които – стара позната, ангажирана пряко тази година с представянето на Норвегия (страна, с население наполовина колкото българското) като почетен гост. От чисто любопитство я попитах колко заглавия от норвежки заглавия са успели да продадат на немския пазар в трите години (2016-2019) от обявяването на Норвегия за бъдещ почетен гост до реализацията на въпросната инициатива.

Числото, което изрече, докато дъвчех спагетите си, почти ме задави и на мига си помислих, че сигурно не съм чул добре, та я накарах да повтори. 

520. Петстотин и двайсет заглавия. Само в Германия, само през последните три години. Само от норвежки автори.

Докато тихичко пресмятах, че България няма толкова преведени книги на всички световни езици за цялата си 1300-годишна история, побързах да се поинтересувам: колко тогава са преводите от норвежки за същия период на всички езици?

Докато тя се усмихваше стеснително и се извиняваше, че не е особено силна с числата, се намеси един от колегите й. Не зная колко са, рече, но само най-голямата норвежка литературна агенция Капелен Дам има 1200 заглавия за четири години. Това прави по триста годишно.

Или приблизително по едно на ден. И то само Капелен Дам.

Половин час по-късно, докато крачехме към хотела, моята приятелка леко извинително повдигна ключовия въпрос, който, уверен съм, вече се е оформил и във вашите глави, докато четете този текст: въпроса за бюджета на норвежкото участие във Франкфурт.

Хората си мислят, че парите извират от земята в Норвегия, рече тя. Да, бюджетът ни наистина е голям: 52 милиона евро. Това включва помощта за книгите, издадени на чужди езици, всички участия на автори, издатели, агенти и гости, подготвянето на всички сцени и интервюта, заплатите на персонала (моята заплата е добра, като на всички в Норвегия, но не е нищо особено, додаде), транспорта, всичко, всичко.

Помълча за миг и подхвърли: но това, което мнозина не знаят, е че

държавата дава само 30 милиона. Останалите 22 сме си ги набавили от частни спонсори.

И между другото, отбеляза тя в заключение, бюджетът за участието на Грузия като почетен гост миналата година беше д в о е н на нашия.

Сетне се разделихме, и докато малко след полунощ крачех към хотела си близо до франкфуртската Централна гара, си спомних две неща.

Българската държава забави обещаното с нарочен договор финансиране на Пловдив 2019 с около три години, от края на 2014-а до средата на 2017-а и в крайна сметка, след хиляди увещания от международни институции, даде сумата (минус 4 милиона, за които беше намерено нелепо извинение) неохотно и скърцайки със зъби.

Пловдив стартира домакинството си като Европейска културна столица през 2019-а без н и т о един частен спонсор (изключая един бартер за външна реклама) – навярно първата (а може би и последната) столица на културата в Европа с подобен антирекорд.

Сега да свържем точките и да се запитаме: кой сериозен частен спонсор би подкрепил събитие (без значение колко мащабно), към което държавата проявява двойствено и/или немарливо отношение?

И обратно: когато държавата подкрепи с цялата си енергия, авторитет и репутация един проект

(пък било то и без грандиозен финансов ангажимент), няма ли мнозина частни спонсори сами да почукат на вратата ти?

Това е краткото обяснение и за съдбата на българската литература в чужбина: държавата практически не я подпомага, поради което интересът към нея от чужди издателства е минимален, поради което никой сериозен агент не предлага проактивно права на български автори зад граница, а в много европейски държави няма нито един (или има един-единствен) компетентен литературен преводач от български език.

Докато се завивах и загасвах лампата си помислих за пореден път, че е крайно време някой да разсече този страшен и зловещ Гордиев възел – на извечната и безутешна принудителна ендогамност на съвременната българска литература.

Може би ще съм аз. Като се събудя утре сутрин. 

Или вдругиден.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

 „Бъди мярка за качество. Някои хора не са свикнали със среда, в която съвършенството е стандарт.“

Стив Джобс, американски предприемач, роден на 24 февруари преди 65 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

Да, с удоволствие - 32.3%
Да, с познавателна цел - 19.4%
Не, слабо е - 45.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

По следите на разработката „Ятаган“

Добре е да се разделяме с миналото си, смеейки се, но, когато то не си е отишло и е все още стряскащо настояще? Да се шегуваме или да плачем?

Лицемерно е личният мотив да се представя за принципна битка

Документалният сериал „Путин, Русия и Западът“ се занимава с първото десетилетие от управлението на руския президент Владимир Путин, с ранните симптоми на неговата „епоха на стабилността“, с измазването на фасадата на „суверенната демокрация“.

"Посмъртна изповед" е антибиотик срещу носталгията по тоталитарното общество

Преживяното от Денчо Знеполски е разказано така, както нормалният човек просто не може да си го представи и в най-развинтеното свое въображение.