Карл Ясперс, психиатър, философ (1883 – 1969)

Произход: Германия, средна класа

Образование: Медицина и философия в Хайделберг

Научни позиции: Професор по психология и философия в Хайделберг и Базел

Най-важни книги: „Разум и съществуване”, „Философия на съществуването”, „Пътят на мъдростта”, „Човекът в модерната епоха”

Признание: Баща на екзистенциализма

-------

ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа"

С един прочут рагтайм на Скот Джоплин ХХ век нахлува в света. Епохата опиянява, животът е прекрасен, всички танцуват завинаги.

В старинния Хайделберг, по прочутата Философенвег, „Пътеката на философите”, 18-годишният Карл Теодор Ясперс върви между странни за Германия растения – маслини, мушмули, бадеми, смокини. Той също изглежда странен, задълбочен в мисли – да продължи ли с правото или да се прехвърли медицина.

Избира медицината. Избира съдбата си. Избира да стане един от най-големите световни философи, белязали с идеите си целия безумен и фантастичен ХХ век.

А може и да не е било така. Може решението да е взето в някоя прашна и сумрачна университетска аудитория. Или в някоя още по-сумрачна кръчма в Стария град, където академичното достойнство се измерва в брой изпити бири. И в брой рагтайми, изтанцувани с прекрасно момиче под скърцащия звук на фонографа.

Обаче е факт, че през 1909 г. Ясперс вече работи в местната психиатрична клиника, а след 4 години е пак в Хайделберг като преподавател по психология. Междувременно се жени за Гертруд Майер и двамата са щастливи до дълбоки старини. Този израз е зает от приказките, но по изключение - нищо иронично не влагам в него. Любовта между Ясперс, чистият ариец, и Майер, немската еврейка, наистина надделява над превратностите на времето.

През 1914 г. Голямата война разбива на парчета La belle époque и ражда „изгубеното поколение”. Но също и „модерната храброст”, израз на Ясперс, който означава горе-долу следното - да живееш, напук на всичко в теб, което пищи да не живееш.

Ясперс е баща на екзистенциализма, една от най-забележителните идеи на ХХ век, която, покълнала в душите ни, се пренася и в ХХI. Какво точно се пренася? Философът твърди, че емпиричният метод на модерната наука има граница – и тя е, където започва съмнението в реалността. Застанал там, човек трябва да избере – да потъне в отчаяние или да скочи в неизвестното. Ако избере да скочи, среща своята безгранична свобода и така може да изпита истинското си битие.

И Ясперс скача. Той е неприятно изненадан, когато Хитлер идва на власт. За разлика от приятеля си Хайдегер, не понася нацистите, но смята, че партията ще се разпадне заради вътрешни противоречия.

Отначало не е засегнат от режима, издава първа част на „Разум и съществуване”, книгите за Ницше и Декарт, „Философия на съществуването”.

Но после натискът се засилва, семейството му е под заплаха и през 1942 г. приятели им уреждат визи за Швейцария. Въпреки разрешението, жена му е спряна и Карл прави истински екзистенциален избор - остава с нея. На 30 март 1945 г. американците освобождават Хайделберг и арестът на Карл Ясперс и жена му Гертруд Майер, предвиден от нацистите за 14 април, е отложен завинаги.

След войната Карл Ясперс поставя публично болезнената за германците тема за вината. Но отива отвъд разискването на колективната вина – до темата за личната отговорност. На германците това не им харесва и той заминава за Базел, където става професор по философия и живее до смъртта си след 30 години.

Като се има предвид идеята на Ясперс за границата на емпиричния опит и съмнението в реалността, разбираемо е, че той стига и до източните философии. Не изпада обаче в кух възторг от тях, а търси сечението между Изтока и Запада, един вид – основанието за съществуването на общия ни свят. И изследва развитието му като общ. Тоест още през 50-те и 60-те години Карл Ясперс опитва да открие поне част от фундамента на света като глобален.

Само дето не доживя да види успеха си.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Нямаме власт да променим себе си. Имаме власт само над действията си.“

 Филип Пулман, английски писател, роден на 19 октомври преди 74 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Тенет“ и Нолан

 

Филмът връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.