ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 Велик безродник, мислител, моралист Емил Мишел Чоран (1911 - 1995) беше последният писател - легенда. Беше единият от тримата от великата румънска диаспора, заедно Йожен Йонеско, бащата на модерния театър, и Мирча  Елиаде, философа и историка на религиите.  Като отбягваше прожекторите и пренебрегваше почестите, Чоран успя да съхрани своята загадъчност. Дори не си правеше труда да коригира неточностите, които енциклопедиите и справочниците редовно допускаха по негов адрес. 

Роден е на 8 април 1911 г. в село Рашинари, близо до средновековния трансилвански град Сибиу (Херманщадт) в Северозападна  Румъния. Там той изживява едно прекрасно, безоблачно детство: тича на воля по хълмовете и слуша как пастирите разказват своите приказки, извиращи от глъбините на времето. 

През 1921, когато е десетгодишен, го изтръгват брутално от това блаженство. Баща му, православен свещеник (от когото се срамува заради професията му), го изпраща да учи в гимназията на Сибиу. По това време този стар и красив град е населен с румънци, немци и унгарци. Седем години по-късно Чоран заминава да учи философия в Букурещкия университет. Кризата, която ще разтърси малко по-късно целия му живот е от това време: сънят го напуска завинаги. За миг обзет от идеята за самоубийство, Емил Чоран предпочита да следва съвет на Фридрих Ницше - да превърне безсъниците си в незаменимо средство за познание: "През една безсънна нощ научаваме много повече, отколкото през цяла проспана година". 

Блестящ студент, Чоран написва първата си книга двадесет и двегодишен, през 1933 - "По върховете на отчаянието". За него започват да говорят като за една от големите надежди на младата румънска литература. Сравняват го с изгряващия (като критик) Йожен Йонеско и с вече прочутия културфилософ Мирча Елиаде. 

След кратък престой в Берлин, той се връща в Румъния и става гимназиален учител по философия в Брашов (1936 – 1937). Сигурно това е била една много бурна учебна година, ако съдим по прякора, даден му от неговите ученици: „Безумеца"! Самият Чоран твърди, че директорът на гимназията искал да черпи всички - толкова бил щастлив при заминаването му! Но "Безумеца" трябва да е оставил незаличими следи у своите възпитаници, някои от тях, след толкова десетилетия, отивали да го посетят чак в Париж. За него краткото учителстване се оказало ценен житейски опит: след него той не пожелал да се залови с никаква друга служба или професионална дейност. 

През 1937 г. получава стипендия от студентския институт в Букурещ, която му позволява да замине за Париж и там да се посвети на докторската си дисертация по философия. Следващите години наистина минават в упорито четене и ... разходки с велосипед из цяла Франция, както и в усилено писане, но не и на дисертацията - за която така и не избира тема и заглавие. По това време Чоран решава да преведе поезията на Анри Мишо (поета, когото цени и обича най-много), но скоро се отказва от този "безперспективен проект", според него, защото решава повече да не се връща в родината си. Задълбочава се в четенето и над усъвършенстването на своя френски - до края на живота си го говори с акцент, но се научава да пише така съвършено, че след време е признат от самите французи за един от "най-големите френски стилисти на всички времена". 

През 1947 г. парижкото издателство "Галимар" получава ръкописа на неговия "Кратък курс по разложение". Но Чоран трябва да го преработи, след което книгата излиза през 1949 г. Отзивите от критиката са положителни, но читателите остават безучастни. Това странно положение ще продължи близо три десетилетия . Трябва да отбележим, че за разлика от Жан-Пол Сартр, тогава водеща фигура в интелектуална Франция, а също и в Европа, Чоран е напълно непознат. Освен това е и заклет враг на комунизма. Румънски управници са хвърлили в затвора неговия брат и неколцина приятели от Букурещ, а съчиненията му са забранени в цяла Източна Европа и в Съветския съюз. И все пак, някои неща му позволяват да преодолее униженията, провалите и конфискуваните книги. Това са преди всичко връзките с неговите най-близки приятели: Йожен Йонеско, Мирча Елиаде (двамата блестящи представители на голямата румънска диаспора на Запад), Анри Мишо, Габриел Марсел. След това, разбира се, са и читателите му, макар и не многобройни, но фанатично предани: "Четат ме все едни такива чалнати типове..." 

След това, макар и постепенно, Емил Чоран излиза от своята задънена улица. През 1965 г. Франсоа Ервал публикува джобно издание "Кратък курс по разложение" и "Горчиви умозаключения" (или "Силогизми на горчивината"), попаднали в полезрението на едно ново поколение читатели - предимно от студентските и преподавателските среди. Чоран е вече преведен в Германия, Щатите, Испания, Англия, Италия. Положителните критики са много, растат и тиражите на книгите му. Вече е истинска знаменитост... Но остава верен на себе си. Продължава да страни от медиите, да отклонява литературните отличия и награди. Верен на своя елегантен и дистанциран стил, продължава да обхожда темите, завладели го още през младите години в Румъния: Времето и Смъртта, "изпитанието да бъдеш роден и да продължиш да живееш", "руините на Запада", религията, изкуството, музиката, Шекспир, Ел Греко, Бах, еврейството, литературата, езика... 

На своята закъсняла слава Чоран гледа като на истинско недоразумение. Пише за Хорхе Луис Борхес, а всъщност има предвид себе си: "Да бъдеш утвърден писател - това е най-страшното от всички възможни наказания!" 

Последната му книга приживе "Признания и анатеми" излезе през 1987 г. И ако слуховете за някакъв опит за самоубийство се оказаха неверни, вярно бе, че от края на 80-те Чоран окончателно бе изоставил писането. "Писането е оскверняване!", каза в едно от редките си интервюта тогава за парижкия печат. Четеше и се разхождаше. 

По ирония на съдбата един от блестящите умове на ХХ в. заболя от страшната и засега нелечима болест на Алцхаймер. 58 години след като бе напуснал родината си, за да хвърли котва в Латинския квартал на Париж (който обожаваше), този велик безродник, моралист и мислител - един от последните големи хуманисти на нашето време - почина в една парижка болница на 17 юни 1995. 

 

 

РАННИ ЕСЕТА

НА ТОЗИ СВЯТ ИМА СТРАНИ  . . .

На този свят има страни, които се радват на някакво особено благоволение - на тях всичко им се удава, дори паденията, дори катастрофите! Но има и други, които не могат нищо да постигнат - техните триумфи са всъщност провали. Поискат ли да се утвърдят и да направят скок, някаква външна неизбежна сила се намесва, сломява ги, връща ги в началното им положение. На тези страни са им отнети всички възможности, дори и шанса да се проявят като комични!

Да, да бъдеш французин е само един неоспорим факт: човек не страда от него, не може и да му се зарадва - той просто разполага с една увереност, оправдаваща стария въпрос: “Как е възможно човек да бъде персиец?” /Монтескьо/.

Парадоксът да бъдеш персиец /в нашия случай румънец/ си е едно мъчение, което човек би трябвало да умее да използва добре, един недостатък, от който да има изгода. Аз признавам, че преди години изпитвах срам от факта, че принадлежа към някаква си националност, към една общност на неуспели хора, за чиито произход никой не хранеше никакви илюзии. Аз вярвах, а може би и се лъжех, че ние, румънците, произлизаме от утайката на варварските народи, от сметта на великите Завоеватели, от онези, които неуспели да продължат напред, към Запада, са останали между Карпатите и Дунава, за да се натикат там, тълпа от предатели- дезертьори от края на Империята, измет, поръсена с пудрата на латинщината. Да, каквото миналото, такова и настоящето! Такова и бъдещето. Какво изпитание за моята нагла и безпардонна младост!

“Как е възможно човек да бъде румънец?” беше за мен въпрос, на който не можех да отговоря, без да се почувствам унизен. Тогава мразех своите, своята страна, тези селяни, дошли сякаш извън Времето, вцепенени и затъпели... И аз се изчервявах при мисълта, че идвам от тях, отричах ги, отказвах се от тяхната “под вечност”, от тяхната увереност на вкаменени ларви, от тяхната геологическа задрямалост. Напусто търсех в техните черти някакъв трепет, някаква поза за бунт. Уви! В тях съзирах залеза на маймуната. Дали не произхождаха те от минералите?

Като не знаех как да ги помръдна, да ги съживя, започнах да мечтая за... тяхното унищожение. Камъните не ги убиват. Представлението, което те ми предлагаха, оправдаваше и смущаваше, подхранваше и отвращаваше моята истерия. Непрестанно проклинах жестоката случайност - да се родя сред тях. А те бяха обсебени от една велика идея: Съдбата. Аз пък я прогонвах с всички сили, защото виждах в нея само някакви хитрини на измамници, извинения за всички бягства, израз на здравия смисъл и на неговата злокобна философия.

Да, за какво трябваше да се захвана? Моята родна страна, чието съществуване очевидно нямаше никакъв смисъл, ми напомняше за нещо като резюме на Небитието или на материализация на Невъзможното, като някаква Испания, но без своя златен век, без конквистадорите и завоеванията й, без лудостите и без Дон Кихот на нашите разочарования. Да принадлежа на тази страна /Румъния/, да съм част от нея, какъв урок по унижение и по сарказъм, каква беда, каква болест!

Да, бях доста самоуверен, доста дързък, за да проумея голямата идея, която властваше там, да разбера произхода й, опита или дълбочината, системата от беди, които тя предполагаше. Доста по-късно разбрах всичко това. И когато най-сетне успях трезво да я усетя, аз се помирих със своята родина и тя изведнъж престана да ме обсебва.

За да си спестят действието, поробените народи, като моя, се оставят на произвола на Съдбата - това е една спасение, но заедно с това и начин да се тълкуват събитията: философия на историята за всеки ден, детерминистичен поглед върху сензитивна основа, метафизика на обстоятелствата...

Мисля, че ако германците също са чувствителни към Съдбата, те сигурно не виждат в нея някаква външна сила, а сили, излъчващи се от тяхната собствена воля. И тези сили накрая се изскубват от властта им, обръщат се срещу самите тях, готови да ги смажат и унищожат. Т.е., с други думи, всичко това зависи донякъде и от самите тях.

Отчаянието, което аз някога изпитвах, когато пред мен споменаваха /независимо по какъв повод!/ думата “съдба”, сега ми се струва смешно и детинско. Но тогава не знаех, че ще стигна дотам да реагирам по същия този начин, когато, скрит за този звук, ще му отдавам успехите и неуспехите си, а също и всички подробности на щастието и нещастието, че ще се захвана още по-здраво в Неизбежността с екстаза на корабокрушенец, и че ще й отправям първите си мисли, преди да се изправя пред ужаса на новия ден. “Ти ще изчезнеш в Пространството, о, моя Русия”, писал поетът Фьодор Тютчев през ХІХ век. Аз бих могъл да използвам същите думи и с още по-голямо основание за моята страна, създадена да изчезне по друг начин, перфектно организирана, за да бъде унищожена, притежаваща всички качества на анонимната жертва. Навикът на непрекъснатото страдание, завършеността на упадъка - само какъв стаж в училището на смазаните племена!

Първият румънски историк започва своята прочута хроника с думите:

“Не човекът заповядва на Времето, а Времето заповядва на човека...” Глупава формулировка, програма и надгробен надпис за един далечен край на Европа. За да се определи тона на народната чувствителност от държавите на Югоизтока, мисля че трябва да си припомним оплакванията на Хора в древногръцките трагедии. По една странна традиция едно цяло етническо пространство е белязано от нея. Рутина на воплите, на нещастието, плач на малките народи пред зверството на големите народи!

Но да не се оплакваме толкова! Утешително е, все пак, че можем да противопоставим на хаоса по света компактността на нашите страдания и провали. Нали притежаваме утехата, че по отношение на болката ние сме компетентни като анатомичните манекени и ерудитите?

 

 

УСЕЩАНЕТО ЗА ТРАГИЧНОТО В РУМЪНИЯ

Една от причините за моята дълбока тъга е, че не мога да оценя нашата действителност по друг начин, освен негативно. Ентусиазмът и лековатостта намират оправдание само в обществен и политически аспект ; докато в духовен план една тотална празнота води след себе си дълбок песимизъм и сериозно недоверие. Затова е ясно, че сега аз не бих могъл да говоря за едно чувство - за трагичното у всички в Румъния /което днес ни владее изцяло и създава определена атмосфера/, а да имам предвид само някои личности. А това е много тъжно и може да компрометира всяко благородно усилие. 

Без съмнение, плодовитостта и продуктивността на едно явление зависят от дълбоките, ирационални сфери, от които то произлиза, а не от енергията и динамизма на отделни индивиди, формирали се /по тяхно желание/ от други култури.

Рязкото разграничаване между образованите лица и селяните, не е резултат от превъзходството на първите /за което можем само да съжаляваме!/; напротив, невежеството на нашето селячество се дължи по-скоро на незаинтересоваността и самодоволството на интелектуалците в днешна Румъния. 

В Испания този момент на разделение, на диференциране на социални слоеве предизвика не особено благоприятна ситуация, въпреки твърденията на философа Ортега- И- Гасет, свикнал да говори за непрекъснатия упадък на своята страна, от основаването й до днес. За всеки, който има поне малко усет за историята, е напълно ясно, че тъкмо ние, румънците, сме живели в едно непрекъснато небитие.

Моето дълбоко убеждение /на което държа много/, е че различията в историческата еволюция могат да се обяснят от някои специфични съставни и структурни елементи. При еднакви условия и социални конфигурации Испания е дала на света Свети Йоан /Хуан/ де ла Крус /от Кръста/ и Света Тереса, докато нашата Румъния все още не е “произвела” нито един светец.

Нежеланието на румънеца да проумее живота като трагедия, е резултат от един важен негов недостатък - вродена слабост и определена психическа нагласа. 

Трагизмът на нашето положение е в това, че ние не можем да говорим за духовно течение или за морална позиция, без да се преброим, без да сумираме броя на отделните личности и стойности. Това обяснява факта, че явлението се преживява чрез отделни лица, които са изолирани, и че то има “прекъснат характер”, че е без “общозначимо участие”. Тук все пак ще трябва да спомена няколко важни имена: Лучиан Блага, Мирча Елиаде, Петре Манолиу, Йоан Холбан. Затова мисля, че не бихме могли да определим трагичното като нещо същностно. Тук става дума само за индивидуални изрази, частни форми на реализация.

И ако в предвоенното поколение трагичното бе резултат от безпокойството и комплекса от антиномии, свързани с историческото битие на човека, с обществените конфликти и антагонизми, с неприспособимостта, в нашата генерация това чувство се дължи на доста по-сериозни конфликти ; неговата метафизична оцветеност е по-отчетлива и по-ярка, а структурата му може да се свърже с универсалността на нашия живот.

Но трагедията на старото поколение беше до известна степен външна, защото се основаваше предимно върху дуализма на индивида и обществото, при безспорен превес на второто от тези понятия, защото на него бе отредена по-истинската реалност и плътност, докато в нашите разбирания същността на трагедията /резултат от парадоксалното напрежение и сила на дуализма на Човека и Битието!/ се обяснява с драматизма на метафизичната екзистенция на личността. Ще подчертая, че тази трагедия се преживява само от онези, които са способни да усетят присъствието на невъзвратимото в диалектиката на живота, и които, при все че съзнават това, не искат да се откажат. Да, животът може да бъде преживян като драма и трагедия само от онези, за които неговите негативни страни не са проблем; онези, които считат, че фатална е не самата смърт, а мисълта и пътят водещи до нея...

 

 

РУМЪНИЯ, ВИДЯНА ОТ ЧУЖДЕНЕЦА

Докато бях в Мюнхен и Берлин срещнах много чужденци, които ме заинтригуваха не толкова с начина си на мислене, колкото с мненията и впечатленията си за моята страна. За съжаление, всичко, което чух тогава от тези хора, бе потискащо, тъжно. Не бих написал тази статия, ако не вярвах, че не всичко е изгубено, че жизнеността на моята страна един ден ще се възвърне, че нашето минало и настояще са ни сервирали премного горчивини, за да не се стигне един ден до взрив, готов да ни разтърси и преобрази. Говоря ли за Румъния, аз неизменно се проявявам като песимист, но вярвам, че животът все пак е доста ирационален и затова ще съумее да извади от коловоза една толкова объркана история и печална участ като нашата.

Но стигна ли до убеждението, че преображението на Румъния е илюзия, румънският въпрос ще престане да ме измъчва.

Мисля, че главната морална и политическа мисия на нашата младеж днес трябва да я принуди да стегне волята си, за да промени страната, да преустрои до основи румънския начин на живот; да започне да живее по-драматично, дори с известна доза ожесточение!

Ако повярваме на древната мъдрост, че историята не се движи на скокове, наистина, би трябвало да сложим край на живота си. Но нашият пророчески инстинкт, страстта у нас, нашата воля ще ни помогнат да се поучим от всички, не само от древните мъдреци. Ако не сме способни на скок, сигурно ще изгубим смисъла на нашия живот...

Всъщност, ние, румънците, никога не сме имали волята да извършим една истинска, голяма промяна. Недоволството от нашата съдба никога не е надхвърляло неясната и аморфна форма на скептицизма. А той, скептицизмът, е първата степен от скалата на процеса на преобразувание, първият момент, способен да пробуди съзнанието ни. Тъкмо той ни позволява да се погледнем и отстрани, да преценим своите собствени сили, своята историческа позиция. Мисля, че това е причината за нашата румънска повърхностност - ние просто не успяхме да надминем тази първа степен, защото действахме като пасивни наблюдатели на своята инерция, дори се само иронизирахме в тази наша безнадеждна национална агония. Да, румънецът е способен да се надсмее, да се пародира...

Ние не изживяваме своята съдба драматично - винаги ме е учудвало и възмущавало това: че се държим като безучастни зрители, които гледат отстрани.

Ако се бяхме обединили в страданията, ако се бяхме отчаяли, заради своята незначителност, може би благодарение на някой от тези морални катаклизми, които се случват само по високите върхове, днес сигурно щяхме да сме прекрачили прага на Историята. Румънците все още не са прекрачили първото стъпало на себеотрицанието и себе извисяването. Нашият вътрешен пламък трябва да се превърне в пожар; да се устремиш нагоре и напред, а миналите ни загуби и поражения да бъдат забравени.

Ще успеем само ако приемем тази реалност с необходимата тържественост: Румъния е страна без “прозорци”, или по-ясно казано - страна, в която все още никой не е изживявал бъдещето като нещо сегашно и действително, като настояще; страна, в която никой не е бил обсебен от трепета на една голяма, истинска национална мисия. Затова нека да си дадем дума, че ще се променим, ще пламнем в огъня на един сляп фанатизъм, ще се въодушевим от един друг образ, от една друга мисъл, мисълта за една нова, различна Румъния. Но ако продължим да следваме досегашната линия на нашата история, бавно и сигурно ще стигнем до своя фатален край...

Нужна ни е тотална промяна, дълбоко преустройство на целия живот, на всичко около нас. Трябва да се откажем от онази наша “прозорливост”, откриваща ни само непреодолимите пречки, за да съумеем дори и слепи/!/ да завладеем Светлината, от която ни е отделила същата тази “прозорливост”.

Убеден съм, че бъдещето готви пред нашата страна една нова реалност. А нашето минало? ...Отсъствие на всякаква свобода, на гордост и достойнство, на истинска мисия. Минало без събития, което трябва да погребем! Та ние едва сега започваме истински да живеем. Затова нека да не се учудваме защо чужденците не знаят почти нищо за нас и за нашия “живот”.

И все пак, тяхното невежество в това отношение е тъй голямо, че ние имаме законното право да се възмущаваме. Презрението на повечето чужденци към нас е тъй голямо, че това ни отврати веднъж завинаги от тях. Зная мнозина, които дори не знаят за съществуването на нашата страна или ако случайно са чували за нея, не знаят къде се намира!

Ако направя списък с въпросите, които са ми задавали за Румъния, вярвам, че от възмущение или от срам, никой от нас не би излязъл извън страната. Виждал съм как румънците се смеят на подобни глупави, нелепи въпроси. Но те са и много тъжни...

Каквито и да са нашите грехове, ние, румънците, все пак не сме на толкова ниско равнище, колкото се смята в чужбина.

Подбор и превод от румънски:  Огнян Стамболиев

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Няма такова нещо като лошо уиски. Просто някои са по-добри от други. Но човек не трябва да злоупотребява с алкохола, преди да навърши 50. След това би бил глупак, ако не го направи.”

Уилям Фокнър, американски писател, роден на 25 септември преди 123 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.