РЕЙ БРЕДБЪРИ, от есето „Радостта да пишеш“.

Жар. Увлечение. Колко рядко чуваме някой да употребява тези думи. Колко рядко виждаме хора, които живеят или всъщност творят с жар и увлечение. Но ако ме попитат кои са най-важните градивни елементи на една писателска конструкция, нещата, които оформят текста му и го водят по пътя към целта му, бих могъл само да го посъветвам да се замисли дали пише с жар, дали това, което прави, го увлича.

Вие си имате своите любими автори, аз – моите. Дикенс, Твен, Улф, Пийкок, Шоу, Молиер, Джонсън, Уичърли, Сам Джонсън. Поети: Джерард Менли Хопкинс, Дилън Томас, Поуп. Художници: Ел Греко, Тинторето. Композитори: Моцарт, Хайдн, Равел, Йохан Щраус (!). Прехвърлете в главата си тези имена и ще се сетите за големи или малки, но при всички положения значими жар, апетит и глад. Сетете се за Шекспир и Мелвил и ще извикате мисълта за буря, светкавица и вятър. Всички те са познавали радостта от творческия процес в голяма или малка форма, върху платно без край или пък вкарано в рамка. Те са децата на боговете. Те са изпитвали удоволствие от работата си. Независимо че творческият процес на моменти може да е бил съпроводен с големи трудности или пък в най-съкровените кътчета на живота им да са се промъквали болести и трагедии. Важното е онова, което е достигнало до нас благодарение на техните ръце и ум, а то е пълно до пръсване с животинска страст и интелектуална енергия. Омразата и отчаянието на творците са предадени със своеобразна любов.

Вгледайте се в удължените човешки фигури на Ел Греко и ми кажете, ако можете, възможно ли е да не е изпитвал радост от работата си? Наистина ли бихте допуснали, че „Сътворението на животните“ на Тинторето почива на нещо различно от „забавление“ в най-широкия и най-пълния смисъл на думата? Най-добрият джаз твърди: „Ще живея вечно, не вярвам в смъртта“. Най-добрата скулптура, например главата на Нефертити, заявява пак и пак: „Красивата беше тук, тук е и ще бъде тук завинаги“. Всеки от изброените по-горе творци е уловил частица от живака на живота, замразил го е за вечността и – в буйния огън на творческия акт – се е обърнал да го посочи с вик: „Не е ли хубаво!“. Да, хубаво е.

Какво общо има всичко това с писането на разказ в наши дни?

Общото е само едно – ако пишете без жар, без увлечение, без любов, без да се забавлявате, вие сте писател само наполовина. Това означава, че сте толкова ангажирани да следите комерсиалния пазар или да надавате ухо за авангардното си обкръжение, че не сте себе си. Дори не се познавате. Един писател трябва да бъде преди всичко въодушевен. Да е кълбо от ентусиазъм и трескава енергия. Без тази страст може просто да бере праскови или да копае канавки. Бог ми е свидетел, че би било по-полезно за здравето му.

Откога не сте писали разказ, в който да излеете върху белия лист съкровената си любов или яростната си омраза? Кога за последен път се осмелихте да споделите грижливо пазено предубеждение, което да удари хартията като мълния и да я овъгли? Кое е най-хубавото и най-лошото в живота ви и кога ще намерите време и ще положите усилия да го прошепнете или да го изкрещите?

Нима не би било чудесно да захвърлите броя на „Харпърс Базар“, който прелиствате небрежно в чакалнята пред зъболекарския кабинет, и да се втурнете към пишещата машина, за да излеете с язвително чувство за хумор впечатлението си, че списанието е снобско по един глуповат и понякога скандален начин? Преди години направих тъкмо това. Попадна ми брой, в който фотографите на списанието с извратеното си чувство за равенство за пореден път бяха използвали за декор местни хора от пуерториканско гето. Манекенките изглеждаха измършавели от глад, а фотосесията беше предназначена за очите на по-кльощави дори и от тях подобия на жени, посещаващи най-изисканите салони в страната. Фотографиите ме вбесиха дотолкова, че не вървях, ами направо тичах към пишещата си машина, написах „Слънце и сянка“ – разказ за старец от Пуерто Рико, който съсипва следобеда на фотограф на „Харпърс Базар“, като се промъква във всичките му кадри и си смъква панталоните.

Смея да твърдя, че малцина от вас биха го направили. Но на мен ми беше забавно – освиркванията, виковете и грубият смях имаха пречистващ ефект. Редакторите на списанието едва ли са ги чули, но много от читателите ги доловиха: „Давай, „Базар“, давай, Бредбъри!“. Не твърдя, че съм победил, но когато окачих ръкавиците на пирона, по тях имаше кръв.

Кога за последен път сте писали разказ, водени от чисто възмущение? Кога за последен път полицията ви е спирала в квартала само защото обичате да се разхождате – а вероятно и да мислите – нощем? На мен ми се случваше достатъчно често, за да събуди раздразнението ми и да напиша „Пешеходецът“ – разказ, чието действие се развива през 2053 година, когато един мъж бива арестуван и изпратен в психиатричния център за изследване на случаите на умопомрачение, защото обича да се разхожда и да разглежда града без посредничеството на телевизионния екран, както и да диша въздух, който не е минал през климатична инсталация.

Да оставим настрана раздразнението и гнева.

Ами любовта? Какво обичате най-много на света? Имам предвид както големите, така и малките неща. Трамвай или чифт кецове. В детството ни тези неща са били заредени с магия. През 1989 г. публикувах разказ за момче, което за последен път се вози в трамвай, който ухае свежо на надвиснал дъжд и буря, има хубави седалки, тапицирани със зелено като мъх кадифе, и синьо осветление, но е обречен да бъде заменен от по-прозаичен, по-практично миришещ автобус. В друг разказ момче иска да има чифт нови кецове, с които ще се чувства достатъчно силен да прескача реки, къщи и улици, дори храсти, тротоари и кучета. За него тези кецове са стремителният бяг на антилопите и газелите из африканския велдлете. В тях е събрана енергията на полуделите реки и летните бури и момчето иска да ги притежава повече от всичко на света.

Та просто казано – ето я моята формула.

 

 „Дзен в изкуството да пишеш“, Рей Бредбъри, „Сиела“, 2017

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

  • ПОРТРЕТ

    Памет за Балабанов

    Той бе умен, талантлив и вещ в професията си сценарист и режисьор, под чието ръководство направиха върхови превъплъщения плеяда актьори като Сергей Бодров младши, Сергей Маковецки, Дмитрий Дюжев, Александър Яценко, Никита Михалков, Ингеборг Дапкунайте, Михаил Скрябин, Алексей Серебряков, Алексей Чадов, Леонид Бичевин, Виктор Сухоруков.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Анализирането на вярата не включва задължително метод за живеене без нея.”

Юлия Кръстева, българо-френска писателка, феминистка, критик и философ, родена на 24 юни преди 77 години

Анкета

Нормално ли е премиерът да рекламира фирма за хазарт?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

За „Соло“ без гняв, но с разочарование

Основният виновник за получения резултат е продуцентът Катлийн Кенеди, силният човек в „Дисни“, сменила безцеремонно Крис Милър и Фил Лорд и сметнала, че тандемът Каздан  - Хауърд ще е по-успешен и рентабилен.

След края на сезона

Програмирането му  по bTV е извън всяка критика. Може да се гледа безпроблемно само от пенсионери, домакини и безработни.

„Янините девет братя” – опера от Любомир Пипков” от Пламен Карталов (ревю)

Авторът е отворил партитурата на този безспорен шедьовър с амбицията да разкрие и преосмисли образа на неговите философски, психологически и социално- обществени послания.