БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

В преломни и кризисни моменти като настоящия е важно да познаваме, обичаме и популяризираме всичко ценно и значимо, създадено в българската литература – особено написаното през XX век.

Едва сега осъзнавам колко бедни и повърхностни, непълни и неточни, са били познанията ми по родна литература, най -вече за онзи неин дял, който се нарича съвременна.

От този дял в университета изучавахме автори от Смирненски до наши дни, като предимство естествено имаха” класиците на соцреализма”, повечето от които вече са забравени и напълно непознати на днешната младеж.

Размишлявайки върху този феномен разбирам, че това е бил не само огромен и необозрим за обхващане материал, но и че причината е била тривиално ясна – умишлено да се игнорира стойностното за сметка на официално наложените авторитети.

И тъй като по-нататък ще говоря за една от пренебрегваните майсторки на художественото ни слово, аз и до днес недоумявам как е възможно да се създаде  програма за изучаване и преподаване на националната ни литература, в която се забравя делото на Фани Попова – Мутафова.

Смятам, че е престъпление да не се признава нейния принос в развойните литературни процеси на България.

Фани Попова – Мутафова твори , когато жената в българската литература не е само екзотично цвете, когато Евгения Марс, Ана Карима, Дора Габе, Елисавета Багряна и  Яна Язова са доказали своя талант и са защитили автономното присъствие на нежния пол в сферата на изящната словесност.

Мутафова се изявява в прозата и есеистиката – при това талантливо, модерно, предизвикателно.

Независимо че следва в Мюнхенската консерватория, а вероятно точно заради това, тя се оказва сред най-начетените, образовани и ерудирани родни творци.

Статиите и есетата й по проблемите на феминизма („Какво жената е спечелила и какво е загубила чрез своята еманципация?”, 1934) и задачите на българската история ( „Към философията на българската история”, 1937), публикувани в сп.”Философски преглед”  разкриват модерно и прагматично мислещ писател, разработващ с рядко срещана вещина основните проблеми на своето време.

Такава е Мутафова и в белетристиката.

За нея писането на книги е не само насъщна потребност, но и отговорна социална мисия.

Независимо дали се изявява в сферата на разказа – „Жени”(1927), „Една жена”(1936), романа – „Ангел Кънчев”(1938) или историческия картинен разказ – „Цар Калоян”(1934), по който след това Панчо Владигеров създава прочутата си опера, представена за първи път на 20 май 1936 г. по либрето на Мутафова и Николай Лилиев.

В тази насока тя следва примера на патриарха Иван Вазов и на такъв неин изтъкнат съвременник, какъвто е Димитър Талев.

Затова не е случаен паралелът между тях в творческото им развитие.

И за двамата търсенето на пътища за консенсус и обществен просперитет в многострадалната им и обичана България е най – важната и съдбоносна цел.

Затова Талев създава романа „На завой”(1940), където посочва панацеята за държавата – връщането към земята, усъвършенстването на отделния индивид като път към общественото преустройство, както и епосите  „Железният светилник”(1952 – 1966) и „Самуил”(1960), чрез които до последния си дъх се измъчва с каверзните въпроси на националната ни съдба.

Аналогични са усилията и на Мутафова, която през 1937 г. издава великолепния си психологически роман „На кръстопът”, в който чрез интимните перипетии на основните му персонажи –привърженикът на фашистката доктрина д – р Ангел Чернев и богатата марксистка Олга Данева търси брод за обществените катаклизми чрез взаимни отстъпки и конвергенция, успоредно с работата й по прочутата тетралогия „Асеновци”(1929 – 1939), с която заема първостепенно място не само в историческата проза , но и в националната литература като цяло, ставайки най – популярната и обичана българска писателка, за да завърши творческия си път с повестта „Седмият грях”(1975), горчив размисъл за края на Първата българска държава, неотстъпваща по силата на въздействието си на прочутата Талева трилогия „Самуил“ (1958-1960) и на сборника му от 1937 г.”Великият цар”.

Осмислянето на четирите романа за Асеновци е невъзможно извън контекста на годините, в които са сътворени - време на покруса след втората национална катастрофа, но и на забележителен стопански подем и обществен стабилитет.

Години, в които представителите на „Родно изкуство” възраждат любовта към изконно българското, към нашите добродетели и достижения, а интелектуалният кръг „Българска орда” на Николай Станишев и Димитър Съсълов, към който принадлежи и Мутафова, се опитва смело и непредубедено да разкрие истината за българското минало, за народностния  дух и произхода ни, различни от мита за славянския ни корен и предопределеност...

Много може да се критикува поетиката на Фани Попова – Мутафова – за претрупания й с описания на дворци и ловни хайки слог, за често употребявани сравнения и обстоятелствени пояснения („вкаменен”, „като вцепенен”, „като поразен”), ретардации, вмъкване на странични сюжетни линии като напр. появата на Лъже Бодуен в „Йоан Асен II”, но в никакъв случай не съм съгласен с обвиненията на Вера Мутафчиева, че подходът й бил „идеалистичен и романтически”, като „може би тъкмо с това – с разпространения напоследък вкус към „ретро” – нейните творби носят необичаен аромат”, че в „трилогията й не е достатъчно отразен цялостния живот на народа, неговите мечти, неговото отношение към събитията”(Максим Наимович), че чрез романите за Асеновци Мутафова цели едва ли не „утвърждаване на абсолютния монархизъм”(Георги Цанев), а защо не и хитлеризъм, след като лично фюрерът, неин голям почитател, я награждава с диамантен пръстен през 1937 година!

Много по-продуктивно е мнението на Георги Цанков, с което съм солидарен, че „Историята звучи като вълшебна приказка, но същевременно подхранва патриотични чувства”.

Как да не се сетя за писмото на Кирил Христов до нея от 11 май 1936 г. и за пророческите му думи : „Желая ви само едно: да се примирите още отсега с участта, която ви чака : колкото по -видим става вашият удивителен растеж, толкова по-голямо пренебрежение да срещате. Наистина очарованието от вашите човешки качества, отразено в много страници , може да не допусне да бъдете ритана, но подценявана неизбежно ще бъдете.” 

Към казаното от литературните авторитети желая да добавя още няколко щриха.

Мутафова написва първата мащабна , майсторски изваяна, меродавна и завладяваща историческа тетралогия в българската литература, преди Загорчиновите опуси „Ден последен – ден господен”(1934) и „Ивайло”(1962) и  Талевия „Самуил”(1960) .

Тя налага свой работещ и действащ модел на българския исторически роман, свързан с грижливо и скрупольозно проучване на автентични  извори ( хроники, исторически съчинения, художествени образци), със съпоставки и сравнения между тях, необходими за изграждане на пълнокръвни и ярки характери, на колизии, верни на историческата правда.

Разказът е привидно легендарен, приказен, най – вече за повдигане на национланото самочувствие и за да разкрие в адекватна художествена форма предопределеността на българския етнос, неговата извечна цивилизаторска мисия, с която е призван да приобщи към ценностите на новото време и на християнската цивилизация всички племена и народи на Балканския полуостров.Съвсем целенасочен и неприкрит е и антигръцкия патос на авторката, за която Визанс е символ на коварство, корупция, вероломство и разпад, както и подчинената функция на славянския елемент и отчасти на народа при конфликтите и стълкновенията в бурния период, който описва – краят на XII – краят на XIII век.

Днес този подход се оказва евристично – подходящ, защото така не само се показва как се консумира властта на Балканите и в Европа, но и как – при това чрез делата именно на Асеновата династия – пълноценно и равноправно България се интегрира във водещите и основополагащи процеси в Европа, при което са неизбежни сътресенията, разочарованията, защитата на автентичната българска самоличност, търсенето на най – сполучливите варианти за благополучието на страната ни.

Асеновата епоха е особено благодатна за реконструкция и изобразяване.Чрез нея и аналогиите със съвременността се оказват най-ефективни и плодотворни. Благодарение усилията на тримата братя Асен, Петър и Калоян и на Асеновия син Йоан Асен II България възкръсва от пепелта , замогва се, преживява стопански възход, съизмерва се с всички основни политически сили на равна нога, търсена и уважавана е от алеманския император и от унгарския крал, от латинския самодържец, папата и ромейския патриарх, от гръцките василевси и руските князе, в страната е налице културен разцвет, веротърпимост и уважение към мнението на другомислещите, на богомилите,  тогава, когато в цивилизована Европа вилнее инквизицията и папската реакция на Инокентий III...

България е велика и уважавана както благодарение усилията на своя народ, чиято еманация е войводата Радул, така и на владетелите му, без чийто усилия тази държава не би се превърнала в първостепенен фактор на европейския югоизток.

Тетралогията издава от всяка своя страница познание, интелект, смайваща ерудираност в детайлите.

Вярно е, че Мутафова се е осланяла на постигнатото от корифеите Васил Златарски и Иван Дуйчев, но не може да й отречем изключителния талант да пресъздава епохата, да попълва празнините и белите петна със силата на своята интуиция и на могъщите си художествени инвенции.

Аз например не зная така ли са изглеждали дворецът на латинския император или на българския самодържец, църквите „Света София”, „Свети 40 мъченици” и „Свети Спас”, но след прочита на тералогията съм просто покорен и убеден – такива са били престолнината ни, Цариград, Солун, по този начин са се създавали договори и династични съюзи, както ги е експонирала Попова – Мутафова– правдиво, подробно, цветисто, кинематографично...

Защото четирилогията е наистина много зрелищна, плаче за екранизиране и е много чудно защо досега не е филмирана, след като първите й две части са драматизирани.

Писателката пише, но и мисли кинематографично.

Това не е случайно.Тя следи развитието на седмото изкуство, познава водещите му фигури и тенденции и съвсем професионално на страниците на сп.”Нашето кино”, бр.106, 2 юни 1928 г. рецензира нашумели заглавия като „Казанова”, „Крепостта на мъртите” и „Плът и сатана”.

Мутафова използва пълноценно чисто филмов диалог без ремарки, героите й са сътворени като готови и завършени характери, описанията й са пластични, фабулата – динамично  - завладяваща, вкл. и с допълнителните сюжетни линии, реализирана чрез средствата на паралелния монтаж  (превратът в Търново и убийството на Калоян край Солун в „Солунският чудотворец”) и на такава сложна за осъществяване и нетипична за белетристиката ни структура, каквато е  психофизическият монолог.

Чрез него майсторски е разкрит образът на Калояновата дъщеря Мария, а най-пълноценно е използвана в третия роман „Йоан Асен II” – естествено за по-цялостното и проникновено разкриване същността и веруюто на великия български владетел в неговата пълнота чрез мислите, спомените, копнежите и упреците, които отправя към себе си.

Фани Попова – Мутафова прилага мобилна повествователна техника и концепция за всеки от романите си в тетралогията – „Солунският чудотворец”(1929  - 1930) като начало на епоса е сполучливо конструиран като романсов комикс, тъй като в него материалът за пресъздаване е пределно сгъстеномащабен и подвижен, „Дъщерята на Калояна”(1936) като най-добрата част от епопеята е филигранна психологическа драма, „Йоан Асен II”(1937) съчетава белезите на панегирик и моралистичен трактат, докато „Последният асеновец”(1939) е похвално слово за творческия дух на боянския майстор Добрил, работил по времето на Константин Асен, осъществявайки слаба връзка с предхождащите го три романа и завършвайки най – репрезентативната сага на писателката, дело на нейния живот.

Тетралогията на Фани Попова – Мутафова живее в съзнанието ни не само с описанието на материалната среда, на богатствата на епохата и нейните конфликти, но най – вече с образите си.

Те не са еднакво убедителни и равностойно експонирани.

Симпатиите на писателката са на страната на цар Калоян, дъщеря му Мария, Радул и особено Йоан Асен II.

Асен I, Петър, Исак , Иванко, Константин Асен са значително по-бледи.

Любопитни постижения са Ефросина, сестрите Елисавета и Анна, Бодуен и Анри Фландърски, докато при Теодор Комнин и Йоан Ватаци са налице типично трафарентни похвати, като при всички случаи те са по – впечатляващи от тези, които по – късно ще ни поднесат Стоян Загорчинов, Димитър Мантов и Антон Дончев.

Вярно е, че при сътворяване портерта на Йоан Асен II пропорциите са нарушени, идеализацията и обожанието предизвикват и скептична усмивка, особено при съпоставка с драматико – иконоборческия вариант на Евгени Константинов („Сватбите на Йоан Асен”, 1974), добил плът и кръв чрез незабравимото екранно превъплъщение на големия Апостол Карамитев, но съм дълбоко убеден в съзнателния творчеки акт на Мутафова.

Той е свързан с гражданските й ангажименти, с търсенето на аналогии със съвременността, на примери за следване и подражание.

Всички са знаели кой е образецът, послужил за съпоставка с Йоан Асен II – и когато се появява романът през 1937 г. , и при преиздаването на първите три части от поредицата през 1942 – 1943 г. – цар Борис III.

Не мога с лека ръка като Георги Цанков да обвинявам Мутафова в груб монархически уклон, знаейки добре каква е била ролята на царя за стопанския подем на България през 30-те години на миналия век, за обуздаването на обществените страсти и за обединението на българските земи със средствата на изкусната дипломация.

Затова и  по-тревожни стават последните страници от второто преработено издание на романа, излязло в годината на смъртта на царя, в които се чувства както горест и укор към допуснатите грешки от владетеля – автократор, можещи да имат фатални последици за наследниците му, така и съмнение във възможностите и желанието на неговите поданици да поддържат и защитават създадената вече велика България...

Известно е, че Фани Попова – Мутафова плаща за своите горещи патриотични и фашистки  увлечения , намерили място в публицистичния й сборник от 1943 г.“Новата българка“– не само с единадесетмесечния затвор, от който се измъква заради язвата си, но и с унижението да се съгласи с предговора, написан от Атанас Илиев, но подписан от нея, за третото издание на „Дъщерята на Калояна”от 1962 г., в който „откровенията й” за новия живот и метода на соцреализма звучат съвсем нелепо и като пришити, но е факт, че това е била цената за възкресението й след осемнадесетгодишна забрана и забрава.

И макар че след размразяването тя създава интересни и силни творби като биографичният роман „Доктор Петър Берон”(1972), легендите и сказанията в „Седмият грях”, излезли посмъртно през 1981 г.или амбициозно замислената, но незавършеная повест за Елена Драгаш, българска княгиня и майка на последния византийски император Константин XI, Фани Попова – Мутафова остава в българската литература именно с „На кръстопът” и с тетралогията „Асеновци”, с които всъщност днес заема предна позиция като една от най – добрите познавачки и интерпретаторки както на бурното Средновековие, така и на обърканата ни съвременност, които е крайно време да бъдат по достойнство оценени и еманципирани в академичните курсове по най – нова българска литература, тъй като любовта на читателите са спечелили много отдавна  - още преди деветдесет години...

 

 

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

  • ПОРТРЕТ

    Почит за Стефан Данаилов 

    Гледайки днес превъплъщенията му сме наясно, че дори и най-баналните, най-екзалтираните и конюнктурните са ценни именно като част от неговата биография.

„Винаги съм слушал сърцето си, защото е символ на живота.“

Жан Маре, френски актьор, роден на 11 декември, преди 106 години

Анкета

Харесвате ли книгите на Дан Браун и филмите по тях?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

"Идеал" или "Турбо"

"Дъвка за балончета" пита какво се е случило с децата на 80-те и техните мечти.

Страстта като невъзможност за щастие

50 години от екранизирането на  "Анна Каренина" от Александър Захри. Изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.

Рафаел – необходимата невинна жертва

„Рафаел“ е важна и значима книга в творческата биография на Леа Коен.