САВА СЛАВЧЕВ

Русийон е известен с великолепните си червени скали и кариери. Червени, жълти и кафяви нюанси на фона на синьото небе правят това място наистина магическо. Може да звучи клиширано, но малките улички, галериите, дюкянчетата, кариерата за охра и мините, откъдето се извличат рудите, са неповторими. Екопътеката предлага на сетивата ти безкрайни топли нюанси, сякаш цялата цветова палитра е събрана тук, отразявайки слънцето. Неслучайно импресионистите са живели и творили в този регион. 

В Екс-ан-Прованс е роден Пол Сезан, а тук и умира, почти докато рисува на любимата си планина  Сент Виктоар голия варовик, излъчващ достолепие с белокаменния си гребен. Анри Матис  живее и умира недалеч от Ница, а Ван Гог пребивава в Арл, докато в близкото селце Сен Реми, където се лекува в продължение на една година, създава около 150 платна. Вълшебната смес от форми и цветове създава неподозирани усещания за възприятията. Пол Синяк писал на майка си: „Тук щастието струи навсякъде под формата на вълшебен цвят и светлина. Тук се ожених за светлината!” 

 Селцето е пълно с туристи, денят е прекрасен, слънцето озарява „Земята на охрата” и те връща години назад във времето. На малкия паркинг в центъра няма място, връщаме се 200 метра назад. Любезната госпожа от туристическия офис допълва официалната карта на селището на ръка, за да ми покаже точното място, където е живял Бекет. Прави няколко извити линии, от които разбирам, че се намира малко извън населеното място, на стотина метра от последните къщи. Сега това си е частен дом, никой не се интересува от литературните любители на абсурда, около които Бекет гради произведенията си. Питам се дали пък именно тук абсурдът не е уловен като в снимка от „Полароид”, за да изглежда напълно естествен – след като е видял Прованс и „Земята на охрата”, животът на Бекет да му  се е сторил абсурден? Не ми се вярва. Атмосферата е приказна, красотата на мястото трудно може да се опише с думи. Но Бекет е търсел усамотение, няма данни да се е интересувал прекомерно от пейзажи и природни забележителности. Джон Калдър, издател и приятел на Бекет, разказва за една тяхна разходка по булевард „Монпарнас” в Париж, когато отбелязва мимоходом, че това е хубав ден. Бекет поглежда към небето и отбелязва кратко: „Засега“.

Бекет отдавна е бил напуснал неутралната Ирландия. Той прекарва Втората световна война в Париж, като взема участие в нелегалната съпротива, издирван е от Гестапо, което е арестувало по-голямата част от приятелите му. Затова се приютява в Прованс, в селцето Русийон, в полите на планината Воклюз. Тук работи над третата си книга, първите две не са му донесли дори малко пари, които да го извадят от състоянието на перманентна бедност. След войната по-късните му романи, написани на френски, му донасят известно, макар и ограничено, признание. Чак след световния успех на „В очакване на Годо”, изпълнена за пръв път през 1953 г., той успява да намери средства за препитание, но по това време вече и двамата му родители, дълго страдали заради сина си, са мъртви.

Тотален песимист, обсебен от множеството ужаси на световната история и особено от жестокостта на човек към човека, та дори към животните, Бекет се отнася силно отрицателно към нашите кратки животи и към склонността ни към войни, желанието ни да доминираме над околните. Това в голяма степен определя творчеството му.  Епохата е важна, в края на кризисното първо десетилетие след Втората световна война Бекет стига до едно осъвременяване, изправя се пред актуализираното от екзистенциализма схващане на символистите за същността на човешкия живот. Според това схващане светът е хаотичен и неподлежащ на рационално обяснение. Човешкото същество е захвърлено да прекара краткото си земно съществуване в непозната, непознаваема и застрашаваща вселена. Единственото нещо, което то знае със сигурност за себе си и за своята ситуация в тази вселена, е фактът, че трябва да умре. Всичко, което му е отредено, е да понесе абсурдността на усилието да живее в свят без стабилни ориентири в очакване на смъртта. Драмата на абсурдизма намира максимално концентриран и директен израз на тази базисна екзистенциална ситуация. Въпросът за смисъла на човешкия живот и за мястото на човека в хаотичния и непознат свят е нейното непосредствено съдържание.

Друг важен елемент за изясняване творчеството на Бекет е неговото религиозно възпитание. Има много страници, отразили сложните му мисливърху религията, с която е израсъл и която е играла голяма роля, докато се е грижел за умиращата си майка. В това вероятно се крият и дръзките корени на полубиблейското му писане.

Но защо именно „В очакване на Годо” се превръща в шедьовър? Пиесата, писана в Русийон. Как става това? Ясно е, че Бекет пише на френски. Оригиналното заглавие е „En attendant Godot”. Това добре. Защо обаче Бекет, при условие че е искал да каже Господ или Бог, не е написал Dieu на френски, а използва английската дума God и френската наставка ot ? Много просто, Бекет обича смисловите наслагвания, той обожава многозначията. Всеки да си го тълкува както иска. Има автори, които искат да шашкат читателите си. При Бекет май това се получава спонтанно. Затова някои критици търсят смисъла в името на Годо, като го свързват с God – Бог, умалителна форма на Бога, и следователно излиза, че Естрагон и Владимир, тоест човечеството, чакат Бога. Но дори ако наистина Бекет е целял това с тази игра на думи, тогава излиза, че кой е Годо няма абсолютно никакво значение. Пиесата е съсредоточена върху чакането, върху процеса на чакането. Или казано най-общо, чакането се явява може би най-постоянното човешко състояние. Всички чакат, откакто свят светува, ние все чакаме нещо, човечеството винаги е чакало нещо да се случи, нещо да стане, всеки чака своя Годо, който означава хиляди неща и нищо, защото нищо не може да промени. 

Смятам, че  това е пиеса за промяната. А дали промяна е възможна? Променя ли се нещо на този свят? Можем ли наистина да бъдем сигурни, че хората, които сме срещнали вчера, днес не са същите? В началото на пиесата Владимир и Естрагон хранят някаква абстрактна надежда, че Годо ще промени живота им, като го направи по-добър, макар че никой никога не им е обещавал такава промяна. “Довечера ние сигурно ще спим при него, топло, сухо, с пълни стомаси върху сламата, струва си да се чака за такова нещо…” Но по-късно изчезва и този смисъл на чакането на Годо, а Естрагон дори не си спомня да са имали сигурна среща с господин Годо. Живеем като хамстери в клетката с въртележка – все тичаме и бързаме, без да забелязваме, че стоим на едно място. Тичаме в омагьосан, краен кръг, а сме спрели, стоим на едно място. По този начин пиесата ни води до идеята за неизменността на света и нещата. “Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават все същите”. Или: “Количеството на сълзите в света е постоянно. На всеки един, който започва да плаче, съответства друг, на друго място, който спира да плаче.”

Процесът на очакването е този, който ни дава най-ясната идея за протичането на времето. Ако ние сме в някакво друго, активно състояние, времето минава без да го забележим, но ако ние просто стоим и чакаме, това е нашата действителна среща с времето. Или най-общо казано “В очакване на Годо” е пиеса за човека и времето. От тази гледна точка дали пък не е и намигване към Пруст с неговото „В търсене...”?

Един интересен факт: на 9 ноември 1957 г. в американския затвор Сан Куентин една актьорска трупа от Сан Франциско изнася представление за затворниците. И режисьорът, и актьорите са силно разтревожени, защото не знаят как тази публика от престъпници ще посрещне пиесата. Защото изискването на правилника е да се играе пиеса, в която няма жена. Затова изборът пада на “В очакване на Годо”. Преди представлението режисьорът Хърбърт Блау иска да улесни непретенциозната и, предполага се, не високо интелектуална публика, като сравнява пиесата с музикален откъс, който всеки може да тълкува, както си иска. Така вероятно е подвел аудиторията, защото по този начин казано човек може да си представи срещата с някаква музикална постановка, мюзикъл или нещо подобно. И тук следва изненадата, големият шок: пиесата, която вече е хвърлила в недоумение театралните естети, е моментално разбрана от затворниците в Сан Куентин. Те усещат смисъла, улавят мисълта на Бекет. Нещо повече, още след петата минута пиесата така е завладяла публиката, че никой не помръдва от мястото си до самия край. 

Не ми се иска да вярвам, че пиесата е била близка и разбираема за затворниците поради идеята на “чакането”, въпреки че процесът на чакането в пиесата я е направил по-близка на затворниците, които са, предвид обстоятелствата в които се намират, най-чакащите хора на земята. Но един от тях казва: “Годо, това е обществото”. Друг: “Годо е външният свят”. А трети, учител затворник, обяснява следното за героите от пиесата: “Те знаят какво значи да чакаш… и те знаеха, че ако Годо пристигнеше, това ще бъде само едно разочарование”. А в затворническия вестник неизвестен критик написал: “Ние още чакаме Годо и ще продължим да го чакаме. Когато декорът стане прекалено скучен и действието прекалено бавно, ние ще викаме един другиму имената си и ще се кълнем да се разделим завинаги – но после, не ще има място къде да отидем”.

Всъщност думата „декор”, използвана от споменатия критик, в конкретния случай е страшно условна. Самият Бекет, докато пише пиесата, не разделя ясно отделните действия, а така нареченият декор е описан само с три думи: път, дърво, вечер.  Тази крайна есенция  за сценично указание е част от необичайното, нетрадиционното в театъра. Защото ако традиционната драма е построена върху събитие или случка, която отразява стълкновението между две или повече противоположно действащи сили и конфликтът ни представя идеята на автора, то “В очакване на Годо” няма нищо подобно. Или ако цитирам Естрагон: “Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно!” Тук се крие новото, изненадващото, необичайното. Това е иновативното предложение на Бекет за театър: да представиш формата за съдържание. Никой преди него не го е правил по този блестящ начин.

Джон Калдър, приятелят, разказва как  по време на един мач по крикет театралният критик Харолд Хобсън, въодушевен от прекрасния ден, казва, че „в ден като днешния човек е радостен, че е жив“, докато реакцията на Бекет, твърде показателна, била: „Не бих отишъл чак толкова далеч“. Обичал  уискито с марка „Джеймисън“ и през последните месеци от живота му, когато вече живее в дома за стари хора на улица „Реми Дюмонсел”, посетителите винаги му носели по една-две бутилки. Иначе винаги си остава човек на съвсем простите удоволствия - срещи с приятели, добър обяд с печен калкан и бяло вино в ресторанти като „Оз” или „Маркиз” на улица „Гейетè”, цели нощи по кафенета в игра на шах, докато пийва бира с малкото си приятели. Веднъж, при едни такива вечерни откровения, Бекет казва, че няма нищо против щастието, но лично той, изглежда, не притежавал талант за него. Мълчаливият, изглежда, е проумял същността.

Роден на Великден, в деня на Разпъването на кръста, Бекет умира на Коледа 1989 г., с което подкрепя една от любимите си реплики от Годо, че човек е роден „яхнал гроба“.

Велик автор, скромен човек, показал нашата човешка незначителност, осъзнаването на която единствено може да ни открие хоризонти към смисъл и по-пълноценна употреба на отредения ни времеви отрязък. 

За мен творбите на Бекет ще бъдат винаги извор на размишления и оптимизъм.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

"Ако не можеш да живееш както искаш, няма смисъл да си жив."

Рейналдо Аренас, кубински писател, поет и драматург, роден на 16 юли преди 76 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

За всеки празник - 59.1%
Много рядко - 27.3%
Не подарявам книги - 9.1%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.