НИКОЛА ПЕТКОВ

През дългите години на работа като режисьор имах възможност да се срещам и работя с много писатели и поети. От тях проумях несамо как  се прави театър и кино, но и живота. Те ме учеха  с творчеството си и с поведението си. 

В дни на кризи, на тъга и несполуки се обръщах към техния пример и те винаги ме ободряваха, вдъхваха ми кураж. В годините на старостта гледам на тях като на големи личности,  като на мъдреци.

Тук си спомням за някои от тях. И преживяното от мен споделям с онези, които биха проявили любопитство.

-------

ГЕОРГИ МАРКОВ

За IV-я Национален преглед на българската драма и театър в Пловдив репетирах пиесата на Георги Марков „Атентат в затворената улица”. Двама ремсисти (момче и момиче) чакат да застрелят Генерала пред дома му. Докато чакат спорят дали насилието е съзвучно с комунистическата философия: той е против насилието, тя е за. Увлечени в спора пропускат Генерала и охраната му ги застрелва.

 Това, с две думи е сюжетът на пиесата.

Репетициите вървят добре, вярваме всички в успеха.

В един прекрасен ден извикват директора на театъра Светослав Генев при първия секретар на Окръжния комитет на БКП (Българска комунистическа партия). Човек от нашите среди е направил донос, че в театъра се репетира антипартийна пиеса. И партията реагира – привиква директора. (Директорът е от видна комунистическа фамилия в Пловдив.) Там се развихря спор, трябва ли ремсистите да загиват.Нали те са положителните герои. Спорят, спорят… и накрая Първата секретарка нарежда: Да се промени финалът.

В театъра настава суматоха. Точно тази пиеса ли е за Прегледа, ако се промени финалът се променя посланието на автора и т.н. Аз твърдя, че промяна на финала не може да стане без съгласието на Георги Марков.

Заминавам за София. Георги Марков живееше някъде около хотел „Плиска“, качвам се по стълбите и си мисля има ли смисъл да водя разговора, който ще водя. Георги ме приема. Аз, неуверен, разколебан.Моля го, да напише една нова сцена.След това му обяснявам, какво иска Окръжният Комитет. Разказвам ситуацията в театъра.Измислили сме вариант на финала, че ремсистите изтървават Генерала, защото, когато се появява той,изтичва дете подир топка. И за да не застрелят детето, изпускат Генерала. Марков е лют,сумти,  усеща се приближаващата буря.

Георги внезапно посочва вратата:

- Виждаш ли вратата? През нея – направо заминаваш за Пловдив да целуваш задника на твоята Дража Вълчева…

Аз, макар да очаквах подобна реакция, се притесних. Обърках се. Дали да мина през вратата? Ами какви ще ги дъвча в Пловдив? Станах. Взех си чантичката и излязох. Слизах по стълбите. В театъра ме чакаше крах.

Георги ме настигна по стълбището.

- Кольо, извинявай. – прегърна ме през раменете – Говорих глупости… Нали искаше да ти напиша една нова сцена с германци? Ела, ей сега ще я напиша.

Върнахме се в апартамента. Той сложи лист в пишещата машина и без да се замисли нито миг яростно затрака. Изписа целия лист, дръпна го от валяка и ми го подаде.

- А  финала направи както намериш за добре. Гледай твоята работа да стане. Тази пиеса не е за такива прегледи, тя е изпреварила времето си…

Георги беше серт характер, с остър език. При него нямаше тинтири-минтири. Изведнъж беше станал мек. Пак ме прегърна през раменете (Тогава съм бил сигурно на 33 г.) и ме изпрати до спирката.

Направих финала с детето и топката. Ремсистите ги застреляха.

На Прегледа в Пловдив спектакълът получи награда, сценографът, аз, артистите също бяхме наградени.Отидохме на заключителния Преглед в София. Обадих се на Георги да дойде да види какво сме направили – не дойде.

Получихме награди – пак му се обадих. Той мрачно каза:

-Наградили са ви защото нищо не разбират от театър.

Та… от този случай в мен се появиха първите въпроси: Това ли е театърът, който трябва да правя? Винаги ли положителният герой е прав? На финала побеждава ли правдата?

Тези и подобни въпроси набъбваха с годините, търсеха отговори… До прозренията в изкуството пътят понякога е изтощително дълъг. И, братче, трябва ти мъжество за да се домъкнеш до края… Ако го имаш добре, ако го нямаш – изгниваш в някоя канавка…

 ---

БОРИС АПРИЛОВ (АХОТО)

Винаги когато стане дума за Борис Априлов, си го представям така — един красив мъж, слаб, висок, кокалест, с осанка, с хубава прошарена, гъста коса. Имаше толкова интелигентно излъчване, че никога не можеш да допуснеш, че е работник или чиновник. По-скоро доктор или човек на изкуството. Ние се засякохме в Сливенския театър, но не сме били близки, той не идваше често,  някак се разминавахме.Един ден ме вика директорът на Сатирата Николай Савов. Предлага ми да направя пиесата на Априлов „Кораб с розови платна”. Наближаваше поредния Преглед на театрите. Не знам дали Ахото е имал пръст в тази покана.Обикновено авторите знаят кой ще работи по творбата им. 

В пиесата има едно гениално хрумване — главният герой дава обява, че продава жираф. Идват кандидат-купувачи по двойки и от жирафа минават на лични теми, които най-общо могат да се нарекат критика на социалистическото семейство, но много индиректно, сатирично, иносказателно. Всички знаят, че жирафът е на терасата и накрая някой поисква да го види, но когато дръпва завесата, се оказва зазидан прозорец — един абсурд!

Въодушевих се, хареса ми, обаче репетициите вървяха много тежко. Аз съм режисьор, който умее да се измъква от заплетени ситуации.Потуших претенциите на артистите към ролите. Помолих Априлов да допише някои от сцените. И така премиерата мина успешно. Както каза тогава Радичков „станало е”.

Пиесата „Кораб с розови платна” се игра, имаше успех, но не ми донесе радост, макар да беше чест да режисирам в Сатирата. Актрисата Василка Чиликова е играла в тази постановка и наскоро ми каза, че много са обикаляли страната — Бургас, Кърджали, поне една-две години много се е  играла. Все пак в нея участваха едни от най-популярните артисти!

Преди година-две разговарях с Георги Мишев  и му разказвах за Борис Априлов и тази пиеса. На свой ред той ми каза, че когато като млад автор за първи път влязъл в редакцията на „Стършел”, заварил много шумна обстановка. Единственият, който му обърнал внимание, бил Ахото. Започнал да му говори по текстовете, да му показва кое е елементарно, кое трябва да се промени. Мишев твърди: „Видял е дарбата и седна с мен над текста, като ми посочи точни забележки.” Беше широко скроен човек!!!

Моят професор Гриша Островски снима филм по сценарий на Ахото — „Петимата от Моби Дик” и този филм на времето беше много успешен, защото не беше в стандартите на социалистическата кинематография. После имаше един друг сценарий „Там горе” — беше малко двусмислено... Прочетох го и ужасно ми хареса. От сценария разбрах, че Ахото е бил драматург известно време на Цирка. Бях толкова впечатлен, разкри ми се един непознат свят — отношенията между артистите, които всеки ден са на ръба и рискуват живота си, отношението им към животните и т.н. Не знам защо не го пуснаха да се снима.

Ахото живееше със семейството си на ул. „Добруджа” и всеки ден обядваше в Руския Клуб. Мен, като селянче, това страхотно ме впечатляваше.

 Неколцина бяха творците като него - Радой Ралин, Валери Петров. Хем бяха артисти, хем хора на духа и едновременно се съпротивляваха на системата, всеки според характера си. 

Борис Априлов беше писател с европейско мислене, надраснал времето си. Писателите в огромната си част се слагаха на властта, докарваха се, раболепничеха пред Т. Живков. Между тях имаше и талантливи, но в  духовна мизерия. Неколцина запазиха достойнство. Един от тях беше Борис Априлов. 

 ---

ГЕОРГИ МИШЕВ

Да кажа, че сме приятели, ще е вярно, но би значило, че сме наравно. Нямах самочувствие, че  съм наравно с него. По-скоро бих казал, че той е Учителят, а аз ученикът. И от тези позиции сме приятели. Защото той ме учеше с творчеството си.

Не случайно, неговите филми са живи и днес. Създадени по време на социализма (сигурно не без трудности), те прекрачват идеологическите граници. Макар родени в друга система, те и в наши дни се чувстват уютно.

Какво може да се гледа днес? „Оркестър без име” (сценарист Стратиев), може би още 5-6 други и филмите на Георги Мишев. На първо място да сложим знаменития „Преброяване на дивите зайци”, който и тогава по времето на  соца и днес блести със своята абсурдност. Полският режисьор Зануси казал на Еди Захариев и Георги Мишев: „Аз търся метафора за социализма, а Вие сте я открили в една простичка история със зайци,”(които ги няма). Е, как Ицко Финци да не играе блестящо в една така добре скроена и с проникновение написана история? Тя естествено е вдъхновила и композитора Кирил Дончев да напише незабравимата музика към филма..

Ами „Вилна зона”? Още по-дълбок, откривателски филм. Сюжетът загребан от живота. Но какви образи! Каква наблюдателност, чувство за истинност. И пак блестят Ицко Финци и Катя Паскалева , ах Катя Паскалева. Иван Янчев, Невена Симеонова, Наум Шопов.. Артистите играят добре, защото има написани характери. И те стъпват на написаното и летят нагоре.

През 2018г. гледахме „Дами канят”. Ами жив филм, блика живот от всеки епизод, хумор обагря персонажите. И даже не се замисляш кога е сниман този филм. Забавляваш се. Радваш се.  А любовта на сладкарката ( Невена Коканова) и абитуриента Ран (Филип Трифонов) си остава най-очарователната, дискретна, чиста,от любовните истории, разказвани от български автори. Някога запитах Невена Коканова кои са трите условия за един добър филм. Тя отговори, добър сценарии, добър сценарии. Добър сценарии.

Ето къде беше тайната

И как така филми, които бяха възхвалявани до небесата по времето на социализма са забравени, а филмите по сценарии на Мишев са живи, гледаме ги с умиление, радваме се на артистите.Къде е тайната? Всеки би могъл да даде своя отговор. Моят отговор е , че когато е писал сценариите, Авторът е държал едното си крило на земята, другото в небето.

В последните години Мишев ни поднесе една откровена мемоарна книга „Мир на стараха ни”. Който иска, може да я прочете. Сам ще види за какво иде реч. Та вътре има глава „Свлачище”, в която се описват срещите на Тодор Живков с любимите му писатели. Хрумна ми, че бих могъл, описаното в тази глава, да го пригодя за епизод на игрален филм. Съставям план. В него нахвърлям задачи, хрумвания, идеи.Този епизод да започва със стих:

            Блестят лампиони

И в тях микрофони…

Да се подготвят не само микрофоните, но и всички детайли: Статисти, музика,артисти, които ще играят писатели, съпругите и дъщерите им.

И стигнах до главната роля. Кой ще играе Държавния глава? Прехвърлях в паметта си възможния изпълнител. И  знаете ли на кого се спрях? На Чарли Чаплин. Като си помислих само как игра във филма „Великият Диктатор”! В паметта ми изплува сцената с балона,на който бе нарисувано земното кълбо. Няма по-подходящ от Чаплин. Идеален изпълнител за нашия главен герой. А в нашия случай можем на балона да нарисуваме карта на България.

Да, де, но къде е сега Чаплин? И се отказах. Нека си остане само написаното от автора в „Мир на страха ни”.

---

 ПЪРВАН СТЕФАНОВ

Нашето приятелство е дълго колкото съзнателния ни живот. Той беше стеснителен и като млад и когато беше вече утвърден поет. Приличаше на майка си – тя беше свенлива и тиха. Но това не му пречеше да възприема света с цялата му сложност и противоречивост. Човешките тревоги отекваха в душата му. Казано с две думи: бе роден за поет. И бе такъв. Прекрасен. Поет на своето време. Порядъчен и достоен. Не умееше да се слага и затова получаваше малко отколеги и властници. 

Имаше усет за драматургия, за конфликта като основа на драмата. Неговата чувствителност се предаваше на героите му. Те носеха товара на света, който ги обкръжава. Яворов, героят на „Между два изстрела“ (написана съвместно с Надежда Драгова) бе не само в своето време с неговите проблеми, но и в нашето време. Говореше от наше име. Страдаше с нашите болки. Точно това показва, че Първан Стефанов има дарба на драматург. Тази пиеса е трагедия на надарения българин. Тя имаше своята предистория, минаваше през нас и отиваше нататък при следващите поколения. Героят му, макар и сляп, искаше да прозре мотивите на злото, неговата неизчерпаема енергия, ненавистта му.

Поставях „Между два изстрела“ и знам как публиката я приемаше. Със състрадание. Съдбата на героя я вълнуваше дълбоко и тя нямаше как другояче да изрази това, освен с аплодисменти.

Той, авторът, се обърна и към друг забележителен персонаж – Раковски в „Мечтател безумен“, написана пак съвместно с Надежда Драгова. Раковски бе пленителен със своята деятелност в полза на България. Не само мечтаеше бъдещето на свободната родина, но работеше за него. Работеше неистово. До лудост. И не се срамуваше от своята неистовост, защото тя бе живота му, неговата същина, центърът на волята му, идеала му.

Героят на пиесата идеше от глъбините на своя народ. Нему помагаха всички, кой с каквото може. 

Първан Стефанов избираше тези герои, тъй като те бяха близки на неговата философия за живота и служенето на идеалите. Те работеха, страдаха, мечтаеха за род и родина, защото бяха част от цялото, излезли от недрата на общността и друг път би бил предателство.

Първан Стефанов, заедно с Надежда написаха още „На война, като на война“, „Дипломати“. И тези пиеси бяха в същото течение. Авторите вървяха в своята пътека. Последователни, верни на себе си. Искаха да кажат своята дума. Да я кажат ясно и високо.

Първан бе забележителен приятел. Верен. В приятелството той даваше, подкрепяше, насърчаваше. Не досаждаше, бе тактичен, благ. Срещахме се на трамвайната спирка на „Граф Игнатиев“ и „Раковска“ и отивахме да пием бира и да говорим за изкуство. Той бе паметлив и винаги го слушах с интерес – разказваше увлекателно.

Първан премина успоредно с мен през дългите години на усилие да се добера до тайните на моята професия. Той бе моя съветник, опонент, приятел.

 ------

МИРОН ИВАНОВ

Той имаше фантастична фантазия. Мозъкът му беше така настроен, че можеше за час да измайстори сюжет на каквато си искате тема. При него не съществуваше въпрос да измисли пиеса, разказ, роман. По-скоро въпросът бе как да ги запише. При това той не измисляше битови случки. Не. Неговото въображение се рееше далече-далече по широкия свят, че и оттатък. Бях свидетел как веднъж в редакцията на радиотеатъра, драматуржката Мария Громова му поиска някаква поправка в радиопиесата му. Той на минутата съчини не само исканата поправка, а стъкми пред смаяните ни очи нов сюжет. И този сюжет бе по-интересен от написания. И Громова се чудеше какво да прави – коя пиеса да приеме за запис.

Писахме заедно сценарий за игрален филм – комедия. Беше ни възложено от колектив „Младост“ на Студията за игрални филми. Казах „писахме“, а това е неточно. Той измисляше, а аз трябваше да го озаптявам. Натрупваше случки, гегове, образи, реплики. Коя през коя по-смешни и по-абсурдни. Действието на бъдещия филм, според него, трябва да се развива не само в измисления град, не само на земята, но и в небето. Героите трябваше да летят, да се обясняват в любов и като добавка – влакът, с който бяха пристигнали трябваше да ги последва в небето.

Мирон бе човек оптимист, излъчваше светлина. Не говореше за житейските си проблеми, а ги имаше. Беше добър и великодушен. 

Тогава бях млад и до него се чувствах дребен и нищожен. А той ме разпитваше за театъра, кое как правя, кое ми носи успех. Как ли е оценявал моите отговори?

Остави огромно творчество, което след смъртта му неговите близки  събраха и издадоха.

Работеше като журналист, но истинското му призвание бе писател- фантаст.

Мирон Иванов бе необикновено явление. 

 ---

ВЛАДИМИР  СВИНТИЛА

 Работихме заедно във Военния театър  (1965/66г.). Вратите ни бяха една до друга. Той беше драматург на театъра.

Когато за първи път влязох в стаята му,бях поразен от количеството книги. Нямаше библиотека. Те бяха на  бюрото, по пода.  Имаше само една тясна пътечка между тях. Бяха дори върху  малкото канапенце, на  което беше оставено място и за сядане. Още тогава си казах, че сигурно и Паисий е бил в подобна  среда. Но книгите на Свинтила  бяха дебели  и предимно речници.

Знаеше много.

Обичаше да говори по въпроси от философията, драматургията. Наскоро  Георги Мишев ми каза, че всъщност Свинтила е бил социолог по образование и има много интересни изследвания за  градчетата, възникнали около ж.п. гарите Горна Оряховица, Левски,  Дойренци. Освен това ми каза,че след 9 септември 1944г. е бил в лагера Куциян заедно с Димитър Талев и Йордан Вълчев.  Но пред мен Свинтила не е отварял дума за това.

От него за пръв път  чух за Сартр. Говореше повече за философските му възгледи и по-малко за пиесите му.

За моето любопитство срещите в неговата стая бяха малък университет. Задавах му въпроси, които го караха да обяснява на заплеснатия в него млад и надежден режисьор. Понякога почукваше на вратата ми, отваряше я плахо и ме канеше да ми каже нещо , което нощес прочел.

По-късно щеше да ни ощастливи с превода си на сонетите на Уилям Шекспир. Тогава това беше за нас един отворен прозорец  към вселената на великия англичанин.

Чувах, че около него винаги е имало тълпа слушатели. Примерно в Млечния бар или в някое заведение. Не съм присъствал, но си представям как и колко е говорил. Надежда Драгова повтаряше, че „Един Свинтила е мярка за загубено време”. За някой загубено, за мен спечелено.

*   *   *

Когато щях да поставям „Иванко” във Военния театър  (бях режисьор втора година) се разговорихме за моя замисъл. Разказах му, че съм открил своя тема в старата пиеса. Темата за водача, който е направил успешно въстание и е освободил своята България, но когато сяда на трона, се оказва, че няма качества да управлява. Едно е да воюваш, друго е  да градиш нова държава.

Това му хареса.

Разпали се. Разказваше  разни исторически случки. Но обеща да ми намери автентичен текст, потвърждаващ моята идея. След 2-3 дни ми донесе  текст, намиращ се на стената на Магерницата в Рилската света обител. Текстът възхваляваше Асен, новия български цар. Така-а. Тогава се роди идеята за несъществуващата в пиесата картина. Какво да има в нея? Това трябваше да се измисли.

Репетициите напредваха. Иванко, убиецът на Асен, седнал на трона лека-полека осъзнава, че не е готов да носи този товар. Подпомогнахме това осъзнаване с някои и други наши реплики. И ето, че действието в новата картина изплува из мъглата. Царят Асен е убит от Иванко. Новият владетел (убиецът устройва грандиозно погребение) и …  и държи реч над ковчега. Текстът на речта е текстът за самия Асен от Магерницата. Пее  хорът на „Ал. Невски”, присъстват висшите църковни сановници. Не само присъстват, но произнасят Анатема, придружена с църковни заклинания срещу убиеца. И това е организирано от убиеца на цар Асен.

Стана постановка, която не може да се гледа равнодушно. Публиката беше шокирана, защото тази картина му напомняше съвременните нрави. Игра се 7 пъти. Само 7 пъти. На седмото представление присъства другарят Тодор Живков. Вечерта не изказал  възражения. Но на сутринта от Кабинета му посъветвали  театъра повече да не включва в афиша си „Иванко”. Наистина елегантно спиране. Без уволнения и наказания. На въпроса на журналисти или зрители да се отговаря  „остаряла пиеса”.

*    *   *

Репетирах „Дните на комуната „ от Брехт. В пиесата се анализират грешките на парижките комунари, довели до гибелта им.

Свинтила ме обкръжи с внимание. Разказваше ми подробности от революционните  6 дни, проблеми отразени в тогавашната световна преса. Освен това, всяка сутрин ми носеше преведени през  нощта памфлети, епиграми, фейлетони. Намираше съответната литература, вестници от дните на въстанието. Носеше ми карикатури на графика Домие. От него за пръв път чух  думата контекст. Той ми говореше за  контекста на комуната. За да знам кое как е било и ако ми потрябва да го претворя на сцената. Обърнете внимание, моля. Никой не го караше да прави това. И аз в началото  не го молех за тази помощ. Той сам вършеше тази работа, по своя воля. Искал е да подпомогне един млад и не достатъчно  знаещ режисьор. Какво се казва в такива случаи, струва ми се, че „Благодаря” е малко, трябва друга дума, сега не я намирам. Но се прекланям пред  интелектуалеца  Владимир  Свинтила.

* * *

Мария Симова беше артистка във Военния театър. Написала бе пиеса по случая със своя син Пламен, направил опит да бяга в Турция. Леон Даниел направи спектакъла „Необикновен процес” с Иван Кондов в ролята на Генерал, разследващ (или съдещ) младия беглец. Хвалбите за постановката, а от там и за пиесата, бяха големи. Тогава тази тематика много се котираше. И не само от властта, но и от публиката, която обичаше пиеси и филми за подвизите на висшите милиционери и служители на Държавна Сигурност.

Симова написа нова пиеса на същата тема, навярно не без  контрактацията  от МВР. И трябваше да се постави на сцената. Но Леон беше вече  направил нейна пиеса.

Тя прочете пиесата пред Художествения съвет. Чухме я, но бяхме разочаровани. Не струваше хич. Всички се изказаха да не се поставя.

И малко преди финала Владо Свинтила взе думата и ни каза в очите, че не сме разбрали прочетеното. И започна да ни разказва това, което бяхме слушали. Но на постъпките на героите даваше измислени от него мотиви и реплики, вмъкваше нови случки, действия в подкрепа на един или друг тезис. И разказаното беше не само съвсем друго, но и приемливо.

- Но всичко това го няма в пиесата на Мария.

- Тя ще го  напише наново и тогава друго ще говорите- отговори Свинтила.

Мария написа нов вариант, но той беше отблъскващ, защото повтаряше разказаното от Свинтила, но тя нямаше неговия талант.

И тогава и днес се питам защо Свинтила направи  този ход. Да помогне. Може би.  Да бъде в тон с партийната  линия. Кой знае. Може би да, а може и нещо съвсем друго да е било.

Когато вземете в ръце книжката „Сонети” на Шекспир, помислете за техния първи преводач, този изумителен, многознаещ мъж. Интелектуалец от европейска порода.

 -------

 

НИКОЛА ПЕТКОВ е роден 1934 г. в село Тръстеник (сега град) Плевенска област. Петдесет и пет години се занимава с режисура - театрална, телевизионна, кино. Автор на 150 постановки, режисирал игралните филми "Автостоп", "Компарсита" и "31 чифта волове“, съсценарист на филмите "Мъж за милиони" и "Далеч от брега". Награден за телевизионния късометражен филм "Продавач на надежда" и с "Икар" за "Чест и достойнство". Автор на шест книги, сред които и на театрална тема, както и на романа "Любовта на артиста ВВ". Ръководител на формацията "Артисти със сребро в косите".

 

Коментари  

+1 #2 Джина Василева 10-05-2022 22:16
БРАВО! ЧУДЕСНО! ИМЕННО ЗАТОВА ГОСПОД НИ Е ОТПУСНАЛ МАЛКО ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ! - ДА РАЗКАЖЕM ЗА ТЯХ!
Цитиране
+1 #1 Джина Василева 10-05-2022 22:13
БРАВО! ЧУДЕСНО! ИМЕННО ЗАТОВА ГОСПОД НИ Е ОТПУСНАЛ МАЛКО ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ! ЗА ДА РАЗКАЖЕМ ЗА ТЯХ! БЛАГОДАРЯ!
Цитиране

„Роки е това - гордост, репутация и отказ да бъде поредният скитник в квартала.”

Силвестър Сталоун, американски актьор, роден на 6 юли преди 76 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот