ГЕОРГИ А. АНГЕЛОВ, DW

Г-жо Касабова, в последната Ви книга “Към езерото” действието се развива основно на Охридското и Преспанското езера. Там разказвате за дългогодишната политика на разделението и как тя отчуждава роднини, хора. Процесът, за който говорите, отнема над век. Продължава ли той в наши дни?

-  Разбира се, че продължава. Ние сме свидетели на най-новите версии на политиката "Разделяй и владей" в случая с Република Северна Македония. Докато бях на езерото и пишех книгата името от Македония се превърна в Северна Македония – нещо, на което не мислех, че ще бъда свидетел. Впоследствие и този спор между Македония и България... Това също е политика “Разделяй и владей”. Моето семейство от Охрид е част от тази голяма балканска история, включваща безброй малки истории. Хората на езерото са добре запознати с тази политика, всички на Балканите сме добре запознати с тази политика. Това, което исках, е да проуча как тази политика неусетно се превръща в душевно състояние за семействата и индивидите. Как от поколение на поколение тази травма на политиката “Разделяй и владей”, защото това е травматично поведение, постепенно става част от нашата психика. И точно от там започва пътуването по езерата с тази идея за болката. Наричам този синдром Болката с главно "Б". Болката, която се пренася от поколение на поколение и понякога се проявява чрез здравословни проблеми, понякога като разрив или раздор в семействата. А нашето македоно-българско семейство е много добър пример за това. 

Имам прародители, единият брат се е самоопределял като грък, другият – като българин. В книгата си пишете за Македония преди около век, че самоопределението е било по-скоро на религиозен принцип, отколкото на етнически. Така вероятно е било на целите Балкани. Как се самоопределя човек в наши дни? Намерихте ли отговор на този въпрос с пътешествията ви по границите?

-  Тук стигаме до въпроса кой колко е свободен. Свободният човек не се самоопределя чрез наложени отвън етикети на етническа или национална основа. Свободният човек може би е по-труден за определяне или самоопределяне. Онзи ден минах през едно замиращо пиринско село, където над смесения магазин видях македонското слънце - знамето на Северна Македония. Стана ми интересно и питах хората какво прави това знаме там. Двама по-възрастни хора ми казаха: Ами това е, защото ние сме македонци. Случвало ми се е да срещам в Пиринска България хора над 50 години, които казват, че се чувстват повече македонци, отколкото българи. И това не е национално определение, а регионално и културно. Дори за тях е може би психодуховно определение. Тук имам и приятели помаци, които се определят едновременно като пиринлии, помаци, македонци, българи, в различен ред. Ето такива неща има на Балканите. За някои българи очевидно има нещо привлекателно в това да са македонци. Баба ми, която беше македонка от Охрид, се определяше като българка и охридянка. И дори днес, ако човек опознае Охрид малко повече от това да е просто турист, ще види, че в “охридянството”, както и в самото езеро, има нещо извън човешките предели, извън историята. На мен са ми интересни такива места и пространства, където етикетите се размиват. Дефинициите се размиват и изплува нещо по-интересно и по-голямо от нас, като самото охридско езеро.

За вас като човек, който е живял на толкова много места, има ли значение това самоопределение. Слагате ли си етикет?

- Аз нямам нужда да си слагам етикет. Никой от нас няма нужда да си слага етикет, освен в моменти, когато сме конфронтирани, когато има някакъв външен натиск. И често пъти трябва да се самоопределим с цел да се обясним на другите или като индивиди, или като общности. Понякога ми се налага да обяснявам, че не съм българска писателка – аз съм българка, която пише на английски, и въпреки че имам три гражданства, оставам на първо място балканка. Не казвам само българка, а и балканка, защото за мен това е много важно – Балканите са определящото. Балканите са едно измерение, което ние, балканците, не разбираме много добре. Ние не се разбираме самите. Това си проличава в тази политика на принципа “Разделяй и владей”, която все още я има, и от която абсолютно никой не печели. Тя, според мен, е на отмиране, това са последните ѝ издихания. Но най-важното е, че се определям като свободен човек.

Дали това е ключът към разплитането на тези безсмислени балкански възли - противопоставянето на етноси и националности, които понякога са условни - да се почувстваме свободни хора? Да излезем от омагьосания кръг.

- Не можем да налагаме свободата на другите. Тя не е нещо, което може да се предпише или инжектира. В този смисъл това, което може би ще разчупи тези мисловни и физически граници, е природната криза, планетарната криза, на която сме свидетели. Струва ми се, че това, което ще ни съюзи, то вече се случва в известен случай с тази пандемия, ще ни накара да видим нещата малко по-различно  – и себе си, и съседите си. Езерата Охрид и Преспа са разрязани от една тройна граница. Преспа се дели между три държави, един абсурден резултат на политиката “Разделяй и владей”. Това е едно много балканско езеро, една екосистема, която не може да бъде разделена от граници. Тя е микрокосмос на нашата планета, на екосистемата, в която живеем. И за да можем да оцелеем в нея, тя трябва да е безгранична. Струва ми се, че там е ключът към оцеляването ни. Мисля, че границите са осъдени да паднат. Убедена съм, че следващото десетилетие ще бъдем участници, свидетели на един доста различен свят.

Не сте политик, Вие сте творец. Какъв съвет бихте дала на политическите елити на България и Северна Македония като човек, който познава и едната, и другата душевност?

- Колкото повече време прекарвам на Южните Балкани и пиша за тях, толкова повече ми става ясно, че ние живеем в един огледален свят. Балканите са микрокосмос на Европа и на света. Всичко на Балканите е свързано и огледално едно на друго. Така че не прави това на съседа си, което не искаш да ти бъде причинено, защото утре ще е твой ред. Прошката е много важна и знам, че българо-македонската травма се храни от чувството на безизходица и на нерешимост на тези проблеми. Някои македонци се подиграват, казват ми: "Ей, ти си дошла от държавата-майка, престолнината”. Но ние, българите, точно така се чувстваме спрямо Македония – все едно България е майката, а Северна Македония е дъщерята. Македония и България са както майка и дъщеря, които някога са били едно, а сега са разделени, даже не си говорят. Това не води доникъде. По принцип майката трябва да прости. И България, ако толкова си мисли, че е в тази позиция на по-силния, на родителя, на първообраза, то България трябва да прости на Македония за всичко, което си мисли, че Македония ѝ е причинила или ѝ причинява в момента. Единият като прости, и другият прощава. Така се получава обратното на омагьосания кръг – получава се един благороден кръг. От това имаме нужда всички.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Всички се раждаме луди. Някои остават такива.”

Самюъл Бекет, ирландски драматург, роден на 13 април преди 115 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.