СПАС СПАСОВ, "Дневник"

 Режисьорът Галин Стоев е автор на най-обсъждания текст през тази седмица. Той написа отворено писмо до премиера Бойко Борисов, което хиляди хора споделиха в социалните мрежи с подкрепа към казаното и дори "подписвайки се" под него. По този повод "Дневник" разговаря с него, но не само за силната му позиция, а по много теми.

-------

 

Поводът за това е друг, но за да не е както обикновено - изкуството в края на новините, да започнем с него. Върху какво работите в момента?

 - От няколко месеца замислям проект върху една от ранните пиеси на Чехов -"Иванов". Проблемът с Чехов е, че е написал малко на брой пиеси, които всички искат да поставят, особено във Франция. В този смисъл е трудно да намериш партньори и театри, които да са склонни да инвестират в нов проект по Чехов. За това в продължение на години и аз не мога да стигна дотам, че да направя представление по негова творба. И така след пореден провал на една поредна идея за работа си казах, че ще взема "Иванов", но ще намеря автор, който да го пренапише изцяло.

Причината за това беше, че докато го четях установих, че Чехов пише по начин, който продължава да ни докосва дълбоко, но театралната форма, в която е бил принуден да пише в края на 19 и началото на 20 в. някак си ограничава резонанса на същността на написаното. Затова си казах, че ще е добре да го пренапишем наново, базирайки се на "Иванов". Обърнах се към един много интересен норвежки драматург - Фредрик Братберг и му разказах всичко това. Той написа текста на норвежки и тези дни чакам да получа френския превод, за да го прочета най-после. Идеята е такава - един класически руски автор, който е в основата на модерната и съвременна драматургия, ревизиран или пренаписан от един съвременен норвежки автор, за да бъде поставен от един български режисьор с френски актьори. Моят професор Крикор Азарян винаги е казвал: "Като извадите гарга на сцената, нека да е рошава!".

 Идея зад този експеримент е главният герой да бъде разгледан по алгоритмите на т. нар. теорията на колапса. Тя започна да става все по-модна напоследък. Това е теория, която се базира на колапса на Съветската империя и налага алгоритъма му върху срутването на капитализма, което преживяваме в момента. Според един социолог - привърженик на тази теория, през 30-те години на миналия век Сталин успява да превърне една селска и разпокъсана държава, каквато е била Русия, в една от най-мощните индустриални сили. Направил го е чрез електрификация, строежа на железопътни линии и т.н. Това, разбира се, е станало с цената на нечовешки жертви. През 60-те години някъде по системата започват да се появяват бъгове. Но те обикновено са дълбоко скрити и никой не ги вижда, никой не може да ги регистрира веднага. Хората имат усещането, че нещо не функционира както трябва, но не виждат проблемните точки защото те са под повърхността. В края на 80-те години натрупването на пасиви достига до ниво, от което колапсът става необратим. Обикновено той се случва за много кратко време - руската империя се срути за три години, което съпоставено с вечността е абсолютно нищо, и никой не е подготвен за това, никой не го е очаквал.

Този тип логика привържениците на теорията на колапса се опитват да извлекат като принцип и да проверят как действа върху актуалната ситуация - политическа, икономическа, екологична...

 Аз си казах, че мога да взема главния герой в "Иванов" - човек в много дълбока депресия, който не може да обясни какво точно му се случва, и да го разгледам като затворена система, която ще претърпи този колапс. Депресията му трябва да унищожи и него, и всичко останало наоколо и това да породи театър и да се превърне в нещо интересно за гледане. Това е, което подготвям в момента. То ще се случи след малко повече от година, ако всичко върви добре.

Междувременно имам две други представления, които правят репризи - едното ще бъде в театър "Одеон" в Париж през март - април следващата година и ще се играе всяка вечер в рамките на един месец. Това е "Двойното непостоянство" - един класически френски текст от Пиер Мариво, който под предлог, че разказва една любовна история, прави безпощадна дисекция на социалните напрежения между богати и бедни, между властващите и подчинените. Предстои ми и турне из Франция с една от последните пиеси на Иван Вирипаев - "Непосилно дълги прегръдки", постановка, която получи годишната награда на Гилдията на френската критика за 2019-та.

Как се отрази кризата с коронавируса върху това, върху проектите ви, върху зрителите?

 - Кризата се отрази много тежко върху целия сектор на изпълнителските изкуства и това се случва на глобално ниво. Всички хора, които се занимаваха с живо изкуство, с изкуство, което предполага да се съберат и да споделят общо време и пространство, не можеха да упражняват работата си. Сякаш изведнъж си дадохме сметка, че животът може да продължи чудесно и без нас. Тогава на повърхността изникват много по-важни въпроси: Какъв е дълбокия смисъл на това което правим? Достатъчно ли е да забавляваме хората, да им предлагаме бягство от реалността или трябва да настояваме за нещо много по-съществено? Всички тези екзистенциални въпроси ни разклатиха много.

Мислите ли, че кризата с коронавируса ще има някакво трайно отражение и след свалянето на ограничителните мерки? Често споделяното мнение е, че нищо от тук нататък няма да е същото.

 - Разбира се, че нищо няма да е същото, но важно е също и в каква степен ще се различава от това, което е било. Така че трябва да се научим да прецизираме тази диалектика, когато говорим за бъдещето. Мисля, че много от рефлексите и настройките ни щe се променят. Длъжни сме да ги променим. На всички ни е ясно, че скоростта, апетитът и дори лакомията, с които правихме всичко досега, не можеха да продължават до безкрай. За това мисля, че трябва да се промени отношението ни към света, начинът по който пътуваме, по който избираме какво да купим, къде да инвестираме, да сме наясно защо го правим. Но това ще е дълъг процес.

Как помогна френската държава на творците в условията на пандемия? В България подкрепата, особено за творците на свободна практика, предизвика тежка полемика.

- Разликата между България и Франция е в това, че там всички са свободно практикуващи артисти, няма артисти на щат. Там има социална система, която функционира вече повече от пет десетилетия и от нея могат да се възползват всички - актьори, режисьори, сценографи или технически лица, работещи за създаването на един спектакъл. За да се ползваш от привилегиите, които държавата ти дава като артист, трябва да покриеш норматив от изработени часове през годината. Те се доказват с договорите за работа. Когато покриеш този норматив в продължение да речем на 6 месеца, през следващите шест, през които нямаш ангажименти, а понякога дори и цяла година, можеш да получаваш помощи равностойни на парите, които си изработил в рамките на договорите си. Схемата е такава, че колкото повече пари си изработил, толкова повече ще получиш и от държавата. В прозореца, през който получаваш помощи, трябва да намериш нови проекти и ангажименти. Има, разбира се, актьори, които работят непрекъснато, но и други, които не могат да намерят достатъчно работа и затова трябва да сменят професията си.

 Този механизъм продължи да работи и по време на кризата с коронавируса, когато всички предварително планирани проекти и представления бяха отменени. Тогава ние, театрите, които са субсидирани с публични средства, решихме да изплатим всички хонорари за представленията, които не са се изиграли до края на сезона. Решихме така, защото това се бе случило не по вина на актьорите и те не би трябвало да понесат пасивите от тази ситуация. Така ние изплатихме финансовите си ангажименти към тези трупи, артисти и изпълнители, въпреки че те не са играли. А това им позволи да запазят обема на изработените си часове, които имаха по договор, за да могат след това да поискат съответните помощи от държавата. Тоест сега е възможно през целия сезон да нямаш договор за работа, но след това да получаваш помощи именно заради кризата.

Освен това целево започнаха да се дават средства на театрите за различни програми, свързани с кризата и справянето с нея. По последни данни френската държава ще отдели над 430 милиарда за подпомагане на културния сектор.

В България, съвсем по нашенски, веднага влязохме в противопоставяне и дори някакъв министър си позволи да нарече свободните артисти "маргинали". Това издава перверзното мислене, включително на политиците, които определят тези хора като несъществуващи, като субекти, които трябва да бъдат оставени на пътя и да умрат от глад. Този тип логика е абсолютно непонятен във Франция защото там и чрез образованието и чрез възпитанието още от малки децата научават, че културата е стойност. Те са научили, че културата е способна да завърти и колелото на икономиката.

Когато преди почти 20 години имаше мащабна стачка на всички работещи в културата и Международния театрален фестивал в Авиньон беше анулиран, изведнъж всички се дадоха сметка, че хотелите и ресторантите са празни, че икономиката на един туристически град, който цял месец живееше с този фестивал, се оказа без никакви приходи. Театралният фестивал Варненско лято например вече повече от десетилетие успя да възпита публика, която не съществуваше преди това във Варна. Той не само успя да отвори съзнанието за това, какво е да гледаш театъра на чужд език, да видиш чужди естетики, но също и успя да завърти цяла една икономическа структура около себе си. В този смисъл във Франция културата е разглеждана от всички страни, тя е ценност, която не можеш да поставяш под въпрос. Във Франция културата е икономика, но и държавна политика.

 Смятате ли, че платформите, които предлагат онлайн театрално и филмово съдържание, ще се окажат печеливши от пандемията в дългосрочен план?

 - Интересът към тези платформи със сигурност ще продължи да нараства, но те не могат да изместят живия контакт с театъра. Още в края на сезона, преди лятото, в Тулуза започнахме да промотираме следващия. Направихме едно филмче, в което аз и моят изпълнителен директор представяме 35-те заглавия, които сме подготвили и отворихме абонаментната кампания. Във Франция хората се абонират за театрални представления, защото така излиза по-евтино, а освен това знаят колко пъти в годината, на кои дати и на кои представления ще отидат. Абонаментът тръгна много добре и за това съм с чувството, че хората имат нужда да се върнат при театъра на живо, жадуват за това.

Това беше разговор с режисьора Галин Стоев, да се върнем към гражданина. Какво Ви провокира да напишете открито си писмо до Бойко Борисов? То беше много четено, споделяно и коментирано.

 - Откровено казано в това писмо няма нещо, което вече да не е било казвано някъде, някога от някой друг. В този смисъл писмото успя да формулира неща, които страшно много хора си мислят, но по една или друга причина не могат да кажат. А дори и да могат да го направят, няма да бъдат чути. Затова писмото е опит за синтез на всичко, което се е натрупало като поглед, като мнение, като гледна точка към това, което българинът живее вече доста години. За мен лично въпросът по-скоро беше дали си струва да го напиша и с това да си съсипя края на отпуската, или просто да махна с ръка, както аз, а и всички ние обикновено правим, защото знаем, че това няма да доведе до нищо.

В едно такова лашкане между позитивното желание да допринеса с нещо и едно черногледство, от което сме заразени всички, аз изкарах едни 10 дена, говорейки с различни хора по различни поводи за случващото се. И така докато една сутрин станах и усетих, че това е нещо, което мога и трябва да изразя. Отне ми време да намеря верния тон и да не пресъздам отново тази иначе силно нарцистична природа на хулене и плюене, в която и аз, като повечето българи, съм много талантлив. Казах си, че ако го правя, трябва да се опитам да намеря тон, който да е едновременно учтив, мек, но и твърд.

Това желание беше родено от убеждението ми - че така повече не може. В един момент си казваш: Хайде, стига толкова! То е като да оставиш деца да безчинстват и в един момент трябва да им удариш по един шамар, за да ги кадрираш.

Разбира се, легитимен е въпросът от къде на къде ще се изказвам аз, след като не живея тук? Но аз всъщност следя много внимателно какво става, особено когато се появи такава енергия, когато хората излязат по площадите. А и това, че не живееш тук не те прави автоматически нечувствителен към случващото се.

Другият ми мотив беше, че от различни страни започнаха да се чуват упреци и към интелектуалците. В този смисъл трябва да призная, че ако в моята ситуация има някаква привилегия, то е, че аз не съм зависим от тукашния контекст, от това дали ще получа работа или не. Затова си казах, че трябва да използвам тази привилегия, макар и с риска после върху главата ми да се изсипе какво ли не.

И все пак, защо хората на изкуството и интелектуалците, с няколко малки изключения, са невидими в това, което се случва на улицата сега?

 - За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем години назад. Интелектуалците и хората на изкуството по принцип са невидими през последните години в България, те бяха целенасочено маргинализирани, изтрити, към тях никога не беше демонстрирано внимание. Да не говорим за културна политика или визионерска стратегия за културата в България. Този дискурс отсъства от политическия кадър и когато гледаш отстрани си казваш: Ама тези, политиците, може би не знаят че има такова нещо като култура, че има такава възможност за развитие.

Затова тук трябва да се започне поголовна педагогическа дейност, да им се обясни.

Кой да започна тази педагогическа дейност, Вежди Рашидов или Боил Банов?

 - Ето, това също е много интересно, но и показателно - изборът на хората, които трябва да се занимават с култура в България. Те или нямат легитимността и влиянието да наложат някакви приоритети, или пък размишляват в конструкции отпреди 100 - 200 години.

Точно обратното - на нас ни трябват хора, които да "прожектират" идеите си върху следващите 100 - 200 години, за да е ясно какво искаме да се случи с България и дали изобщо искаме да я има? Но от нескопосания избор на хората, от които зависи всичко това, става ясно как властта се отнася към културната идея. В тази обстановка е много трудно и почти жестоко ние да настояваме и да очакваме нещо от интелектуалците, на които в продължение на години е обяснявано, че не съществуват, че не ни интересуват и изобщо да не ни занимават. "Недейте да ми плачете!", нали така им каза веднъж нашият премиер?

Не може да приемаш, или да се примиряваш с това, че тази културна прослойка е третирана по този начин и после изведнъж да поискаш от нея тя да вдигне факела. Как да го вдигне, като в продължение на години целенасочено е била тормозена?

Вие убеден ли сте, че "повече така не може"?

- Аз много отдавна съм убеден, че повече така не може! Но важното е броят на гражданите, които са убедени в това, да нарасне до критични нива. Убеден съм, че има огромно мнозинство от българи, които по никакъв начин не се чувстват представени във властта. А ако не можеш да се идентифицираш с нито едно решение или реплика на управляващите, ако непрекъснато се чувстваш омерзен и скандализиран от това, което чуваш и виждаш, за да оцелееш, започваш да се спасяваш "поединично". Единият вариант е да се правиш, че това, което се случва наоколо, не съществува, че не е част от "твоя филм". Опитваш се да го изкараш от кадъра си като сам си измисляш прегради, само-маргинализираш се, обръщаш гръб по някакъв начин...

Големият проблем обаче е, че това малодушие, добре пакетирано и продавано, за част от българите има странен дъх на уют. По тази причина много хора започват да свикват с него не защото им харесва, но защото мислят, че това е "по-малкото зло". Проблемът е че българинът е приел тази логиката на оцеляването, логика на роба, той е научен да мисли, че робството е зло, което не може да бъде победено. Така в един момент дори по-будните си казват: "Това е, толкова можем да скочим, това е таванът ни!". Това безсилие е идеалният климат за съществуването на статуквото.

 Когато се опиташ да подредиш картите, си казваш, че ако в кризата, предизвикана от коронавируса, има нещо положителното, то е, че тя върна всеки в селото му. Така Covid - 19 върна в България огромен брой хора, които живеят или работят в чужбина. Въпреки личните трудности, тези хора имат конкретният опит от живота там, където държавата не е враг по презумпция, не е нещо, което трябва да прескочиш, да заобиколиш, или да излъжеш. Тези хора са живели и учили в държава, която е логично изградена структура, създадена, за да улесни живота на гражданите си. Заради историята си и заради това, през което сме минали, ние не познаваме този комфорт. Но по-лошото е, че дори когато са ни обяснявали, че може и по-добре, ние сме гледали в друга посока. Пропуснали сме урока!

Но аз съм убеден че има коректив, които съществува в човека на ДНК ниво. Да, той може да бъде използван и манипулиран, но само за известно време. Този коректив е част от цивилизационната ни природа и развитие. Именно за това аз мисля, че ако интелектуалците могат да играят някаква роля в това, което се случва в България, тя не е да избират страна или партия. Тяхната роля е да артикулират това, което в пушилката става невидимо - размиването на принципите. Писмото ми до Борисов беше инспирирано точно от тази идея.

 Имате ли реакция на писмото Ви?

 - Аз не съм в социалните мрежи, но ми писаха и ми се обадиха много хора, някои от тях дори не познавам лично. Но по един или друг начин те са се почувствали представени в това, което съм написал. Останалите - тези, които са на друго мнение, по-скоро биха го изразили във форумите или по някакъв друг начин.

А бихте ли написал писмо на тези, които не протестират, на тези, които са гневни от блокадите?

- Не! Надявам се те да прочетат това, което вече съм написал. Аз не мога да се поставя в позицията на съдник на когото и да било. Опитвам само да констатирам факта, че една от стратегиите на управляващите е да противопоставят тези, които протестират на тези, които със зъби и нокти искаха да минат през блокадите. Това противопоставяне е класически похват, в него няма нищо оригинално и беше очаквано да се случи.

В исторически контекст българинът никога не е бил солидарен. Във Франция, в продължение на месеци метрото беше блокирано, влаковете не се движиха, беше се стигнало до пълно замръзване, до колапс на транспортната система в страната. Някои от французите мрънкаха под носа си, но всички се придвижваха с велосипеди или преминаваха пеш през цял Париж. Но никой не си позволи сериозно да напада протестиращите. Това е защото дори и тези, които не протестираха, разбираха много добре защото другите го правят. Чувството за солидарност не позволява на французите по никакъв начин да са недоволни или да саботират това, което се случва. Те разбират правотата на тези, които протестират и заради тази солидарност бяха готови да понесат неудобствата от блокираната транспортна система.

Как обяснявате на тези французи какво се случва в България?

 - Опитвам се да осветля фактите, но по лицата им разбирам и по очите им познавам - те остават с усещането, че им разказвам гангстерски филми. Слушат много внимателно, интересно им е и разбират повечето от нещата, защото от падането на Берлинската стена минаха достатъчно години. През това време профилът на бившите социалистически страни и на Съветския съюз се артикулира доста по-ясно в съзнанието им. Освен това през цялото това време те се срещаха с много хора от бившите социалистически страни, а и доста французи отиват да работят в източна Европа и Русия. Това което ми е трудно да им обясня обаче е, че става дума за цивилизационни разлики, които са обусловени от различни исторически развития.

Французите са солидарни не по природа. Те са солидарни, защото на това ги учат още от малки в училище. Франция е държавата, която е измислила и е показала на всички народи по света какво е да си свободен гражданин. По време на Френска революция за първи път индивидът започва да гледа на себе си като на субект, който, именно защото има задължения, има и права. Когато изпълнява тези задължения, той има и правата на гражданин. Затова французите настояват да получат от държавата или властта правата си, когато тя им ги дължи. Правото на протест е нещо, което във Франция не се коментира. То е неприкосновено и не може да бъде пипано по никакъв начин. Там правото на индивидуална стачка е неприкосновено.

 Може ли общество като българското, толкова болно от липса на солидарност, да оцелее?

 - Ще трябва да се научим на солидарност. Ако не може с добро, ще ни се наложи да се научим с лошо. Явно такава ни е природата - обичаме с лошо да ни се случват нещата. На всички ни се иска да живеем в общество с отворено, освободено съзнание, но този тип общество е нещо, което винаги предстои.

Включително и в развитите демокрации няма идеален вариант, в който можеш да кажеш: Пристигнахме, сега вече можем да си опънем палатката и да останем в синята лагуна. Исторически погледнато има народи, които по-отдавна са създали мислещ авангард, който гарантира еволюцията на обществото, за да може то да се придвижва напред. Това, разбира се, се случва много по-лесно в общества, които знаят как да диалогизират. Ние не само че не сме солидарни, но и не можем да разговаряме помежду си, защото в исторически план никога не са ни учили на това.

Намирате ли оптимизъм в протеста? Има ли острови в гетото, надежда за спасение?

 - Със сигурност има, но нека първо да кажем няколко думи за идеологическия хаос на гетото. Огромна част от журналистите, политиците и наблюдателите всъщност ползват определенията на една парадигма, която вече също не работи. Става дума за разделянето на ляво и дясно в смисъла на бившата БКП, която стана БСП и която би трябвало да представлява някакви леви убеждения и политики, обърнати към социалното, защитаваща правата на гражданите, борещи се за някаква социална справедливост. В Западна Европа и във Франция новото по принцип винаги е било ляво, авангард на прогресивното. Досадното в България е, че това ляво е абсолютният ретроград заради историята си и това, което направи в предишни правителства, заради коалициите в които влезе. Тоест в това ляво има такова натрупване на пасиви, че то не представлява лявото по никакъв начин.

В същото време десните партии, които се артикулират като противопоставяне на бившата Комунистическа партия изведнъж се изявиха като прогресисти, или като носители на идеи, които би трябвало да модернизират държавата. Във Франция всичко, което е дясно, е толкова консервативно, че живеейки там моето отношение към дясното е като моето отношение към лявото тук. Затова мисля, че захващането за такива идеологически понятия, от които на всяка цена да извадиш някаква идентичност, вече не върши никаква работа.

 Трябва да се обърнем към нещо ново, по-базисно и аз вече в няколко интервюта цитирам фразата: "По делата им ще ги познаете". Хората просто трябва да бъдат готови след едни бъдещи избори при всяко разминаване между думи и дела да поискат сметка. Това е част от техните задължения и отговорност спрямо обществото, в което живеят. И днес има политици, които носят много прогресивни идеи и които не са компрометирани от изборни комбинации и игри, в които са участвали. В момента, разбира се, властта прави всичко възможно да не се появи лидер, но в момента може би и няма нужда от лидер. Хайде да говорим за него тогава, когато се съгласим да правим предсрочни избори. Тогава ще се определи лидерът - с ясни програми и приоритети.

Много важно е също всеки от лидерите да заяви с кого би играл в една бъдеща политическа конфигурация. В зависимост от това хората трябва да решат да гласуват по съвест и когато обещанието не е спазено, да излязат моментално на улицата. Американците няма да ни спасят, руснаците още по-малко. А както виждате, заради други интереси и партийни игри и Европейският парламент в момента удобно мълчи за всичко, което се случва тук.

В това има една лоша новина: Няма спасител! Но има и добра новина: Ние сме тези, които трябва да направим промяната. Докато българският избирател не разбере, че той има потенциала и силата да гради собствената си реалност, ще си остане винаги в този удобен непукизъм. От неговата си камбанария може да се подиграва и да оплюва всичко, но ще продължи да живее в гето, не в правова държава.

Вие как бихте довършило изречението на Георги Господинов: "Протестиращият човек е..."?

 - Не мисля че мога да го кажа по-добре от Георги Господинов, но протестиращият човек е реалност, той съществува и тежко и горко на този, който отказва да го разбере.

Кое Ви възмущава най-силно? Кое Ви прави най-непримирим към това, което виждате в България?

 - Това че низкото беше превърнато в норма. Това е нещото, което не мога да приема. То ме обижда като човек.

В какво намирате смисъл, кое си струва, кое Ви вдъхновява?

 - Работата ми, а също и мисълта, че хората и обществата винаги еволюират. Този път на еволюция понякога е много тежък, но съм убеден, че зад всичко това има някакъв смисъл, дори и да не можем да го привидим в момента. Това е, което ми дава надежда.

 

 ГАЛИН СТОЕВ е завършил театрална режисура в класа на проф. Крикор Азарян. От 1992 г. работи като актьор и режисьор в България, Англия, Германия, Чехия, Русия, Белгия, Аржентина и Франция. Един от най-успешните му проекти в България е поставянето на трилогията "Малка пиеса за детска стая", "Приятнострашно" и "Хората от Оз" от Яна Борисова в Театър 199. От януари 2018 г. е директор на театъра в Тулуза, Франция. През март 2018 г. печели награда "Икар" за "най-добра режисура" за работата му върху постановката на пиесатата "Танцът Делхи" на Иван Вирипаев в Народен театър "Иван Вазов". През 2019 г. е удостоен със степента Кавалер на ордена за изкуство и литература на Франция.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„През целия си живот бях преследван от мисълта, че очевидно мъжете не искат да бъдат свободни. Те винаги искат да бъдат роби на някого, например на кариера или жена.“

Марчело Мастрояни, италиански актьор, роден на 28 септември преди 96 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.