САВКА ЧОЛАКОВА, вестник. „Над 55“, бр.11

Разкажете ни нещо за себе си.

– Роден съм през 1958 година в Плевен, но това е случайно. Просто майка ми е била там медицинска сестра. Неслучайното е, че отраснах на брега на две реки и в сърцето на една планина. Отраснах на брега на река Осъм в Ловеч и на река Вит в село Гложене – Тетевенско. Тетевенският балкан и Гложенският манастир са ми били небето. Имах двама-трима приятели и стотици приятели риби и жаби, скакалци и птички. Моето първо земно кълбо беше една голяма кошница с книги, които гостите на нашата къща задължително трябваше да ми четат. Обичам и ценя рода си, но когато влязох в училище, и видях портретите на писателите по стените, разбрах, че и те са моето семейство.

После учих гимназия в Ловеч и българска филология във Великотърновския университет.

Сега – години по-късно, си мисля, че всичко, което съм научил от университета в Търново, са били отражения – отражения на къщите в реката, на книгите в ума и в душата ми и отражения на хората в очите ми.

После бях общественик, журналист и учител. Издадох десетина поетични книги, видях свят и както се оказва, трудно проумях, че светът иска да му шептиш ласкателства в ушите, а не да му казваш истината в очите.

През последната година написах и издадох книга с разкази „Ябълковият човек“. Художник на книгата е прекрасната Здравка Брайкова – Николова. Писах книгата омаян и замаян, писах я не с пръстите си, а с кожата и с обонянието си, с кръвта и с потта си. Изкачвах се толкова дълго към този ябълков човек, че когато стигнах при него, единственото, което направих, е да се търкулна в краката му. И да си припомня един отдавнашен мои стих:

И се смалявам, и не съм разбрал

насън или наяве ще живея.

Във детството животът ми е спрял

и вече нищо друго не умея.

Четох написаното от Вас за рекламата „Искам колата“. Много хора споделят мнението ви. Толкова ли няма красиви сюжети, за да рекламират евентуална изгода за пазаруващите в съответната верига магазини?

– В България се рекламират главно две неща – храни и лекарства. Имам чувство, че азбуката на рекламата се състои от две букви. А – Трябва да ям, и Б – Трябва да се лекувам. Тук виждам и една много тъжна връзка и логика – рекламира се това, което ни разболява. Както е тръгнало, в България скоро ще има само супермаркети, а до тях – аптеки. Нищо друго. Напоследък обаче много активно се рекламират и надежди, илюзии – тото, лотарии, коли. Рекламира се това, което може да те накара да забравиш за малко поне за лекарствата и за храната. В този смисъл рекламата „Искам аз колата“ може да се прочете и така: „Искам си колата, която ще ме отведе далече, нанякъде, но не тука“. Това, което според мен е най-болезнено е, че рекламите все повече заместват реалността. Живеем в рекламен свят – всичко се свежда до пиар, до имидж. Реалността спира да е реалност, а се превръща във фикция, в измислица.

Вие сте известен писател, поет, не изпаднаха ли и родните писатели в омагьосания кръг на меркантилни писания? Защо почти във всички издателства писателят плаща, за да издаде своя труд, след като подобно отношение принизява и поезия, и белетристика? Нито един министър досега не се отнесе сериозно към ДДС за книгите.

– По-голяма част от българските издателства не са издателства, а посредници между автор и печатница. Да бъдеш издател е велика мисия – това значи да откриваш таланти, да улавяш тенденции и да им даваш път, да се бориш за утвърждаване на талантливия автор, да работиш за нови естетически критерии. А какво правят повечето издатели? – Плащаш им и след един месец ти карат книгата вкъщи. И нямат никаква грижа за разпространение, за представяне, за премиери. Да бъдеш добър издател означава да си изследовател, пътешественик, да си човек на утрешния ден. А не счетоводител, който си пресмята печалбите.

Много от българските писатели нямат друг шанс освен да тръгнат сами по този път и сами да издават и разпространяват своите книги. Ще го кажа направо – в България има няколко издателства монополисти, които лансират само няколко имена. И телевизиите и радиата канят и показват само тях. И се получава така, че на поляната, на която трябва да цъфтят всички цветя на българската литература, има само няколко, и то далеч не най-красивите.

Честно казано, аз нямам надежда, че българските управляващи мислят за книгите и за намаляване на ДДС. Тежко е, но ще го кажа – на много от тях книгите им тежат, нервират ги, дразнят ги с присъствието си, защото им напомнят колко много не знаят. И колко далече са отишли по пътя на материалното. Да си управник и да мислиш за книгите, означава да мислиш за бъдещето. А нашите управници мислят само за джобовете си в сегашно време.

Да чакаме времето да отсее плявата от истинското майсторство на едно изкуство, не е ли меко казано пълна безхаберност към възпитанието на новото поколение към поезията например? На времето хората четяха в оригинал Пушкин, Лермонтов, четяха новите поети по света. Днес какво предлагат издателствата като поезия? Вие какви книги сте видели с нова поезия? А безспорно такива книги има. Разкажете за най-прекрасните ви моменти с книги, които сте имали?

– Ще Ви отговоря на този въпрос с откъс от мой разказ – „Книгите“: „Тогава дойде мирисът на книгите. Миришеха на водорасли и скали, на върхове и любов, на човешки съдби и истории, на далечни светове и граници. Миришеха на Майн Рид и Дикенс, на Емилио Салгари и Йовков, на Пушкин и Дебелянов, на Емили Бронте и Каралийчев.

Повечето имена аз, разбира се, не бях чувал, но те ме затрупваха. Затрупваха ме със своята копринена тежест, с дъха на прашни корици и лепило и с шумоленето на невидимо прелистване (…)

Както бях затрупан с книги, отворих едното си око. И видях светлинка от стаята. Извадих ръцете си над купчината и от пръста ми потече кръв – бях се порязал на някой от листовете, бях се порязал на книга.

После както си лежах, вземах внимателно по някоя книга и я претеглях колко тежи. Ако ми тежеше на китките, я оставях. Ако ми беше лека, я разгръщах. И така – затрупан с книги, порязан от книга, мерех колко тежат книгите с ръце (…)

С годините затрупването с книги продължи. И върху мен се накачулваха и ме омотаваха като копринени буби все повече имена на автори, все повече страници и страници. Дори аз написах няколко книги. Или по-точно се опитах да си подам ръката измежду купчината. Докато един ден не видях в мазето на новата ни къща голям кашон, върху който майка ми с химически молив беше написала: „Памук от 1960 година, стихотворения, писани от моя син и други непотребни неща“.

Разкажете какви бяха вашите родители? Какво от възпитанието сте харесали у тях като дете и какво не?

– Майка ми беше медицинска сестра в туберкулозен диспансер. Отраснах между туберкулозно болни и още от дете знам какво е жаждата за живот и какво е грижата за болния. Майка ми – медицинската сестра, ме научи на ред, на чистота и на човеколюбие. Всяко нещо трябва да е на мястото си, да блести от чистота и да грее от любов. От нея съм запомнил мириса на спирт, на колосани бели ризи, на вкусни манджи и на усилията на една жена да обича всички и да подрежда всичко наоколо.

Баща ми беше полицай полковник и от него ми остана тайнствеността на професията, мирисът на смазка на оръжие и желанието да помогне на колкото може повече хора. Той беше обичан полицай. Сутрин пред вратата на апартамента ни чакаха десетки хора, които имаха нужда от помощ и той им помагаше. Баща ми имаше и чуден дар да разказва – разказваше истории, от които сърцето ти спираше, а после се взривяваше от сладост.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Да завършиш книга е все едно да дръпнеш дете в задния двор и да го застреляш.“

Труман Капоти, американски писател, роден на 30 септември преди 96 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.