ВЕСЕЛА ВЛАДКОВА, БНР

30 години след историческата нощ на 9-ти ноември еуфорията и радостта са притъпени. В обединена Германия разделителните линии са ясно изразени. Всеки втори източногерманец смята, че в нова Германия е гражданин второ качество. И че мечтите му от 89-та са предадени. Тогава, в началото на 90-те години, в заника на политическата си кариера, канцлерът на обединението Хелмут Кол, председател на консервативния Християндемократически съюз, даде обещание до 3-4, най-много 5 години след обединението в източна Германия да потекат реки от мед и масло.

„Няма да оставим нашите съграждани в ГДР. Имаме средствата, имаме възможностите да превърнем новите източногермански провинции в цъфтящи полета“, каза тогава той.

30 години след това обещание, трайно останало в съзнанието на източногерманците, на повърхността всичко изглежда добре. Въпреки построените магистрали, обновени площади и нови сгради негодуванието в новите източни провинции на обединена Германия расте. Доказаха го регионалните избори в три провинции тази есен, на които крайнодесните популисти от „Алтернатива за Германия“ се утвърдиха трайно като втора политическа сила.

„Новата вълна крайнодесен екстремизъм, популизъм, апатия към политическите процеси се наблюдава навсякъде, но е особено видна в Източна Германия. Още по-тревожно е, че според социологическите проучвания сред източногерманците спада вярата, че демокрацията е предпочитаната форма на държавно устройство. Точно в това е основната разлика между източните и западните германци. За да се стигне до тук, вероятно вина имаме и аз и моите колеги, които се занимаваме с осмислянето на комунистическото минало“.

Това е самокритичната оценка на проф. Томас Линденбергер, политолог и историк в университета в Дрезден, ръководител на института „Хана Аренд“ за изследване на тоталитаризма. Не на последно място институтът се занимава с политическо образование за ученици и учители, провеждането на открити уроци, образователни дискусии и дебати.

Проф. Линденбергер живее и работи в Дрезден, но е роден в Западен Берлин. И добре си спомня събитията отпреди 30 години. Разговаряме на фона на възхода на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ в Източна Германия, който той си обяснява и с неговата пряка изследователска дейност - осмислянето на комунистическия режим в ГДР.

„Станахме свидетели на един парадокс - „Алтернатива за Германия“ си присвои лозунгите на антикомунистическото движение в бившата ГДР преди падането на Берлинската стена през 1989 г. Лозунги, като „довършете промените“ или скандиранията от протестите в Лайпциг „Ние сме народът“. Крайната десница в същото време твърди, че е обявена за враг от страна на конформистите, от масмедиите, които уж не им позволяват да кажат истината право в очите. И че това било сравнимо с подтисничеството в последната фаза на комунистическия режим. Като теглим чертата, 30 години след промените, може би трябва да признаем, че работата по осмислянето на комунистическото минало не е дала желания резултат. Бих казал дори, че сме изпаднали в тупик.

Предизвикателството след обединението през 1990 г. беше критичното отношение към миналото на ГДР. Особено в първите години това беше съпроводено от истински яростни дискусии и непримирими разногласия. Но от днешна гледна точка знаем, че това нямаше как да бъде другояче. Никога не е ставало въпрос миналото да се представя едностранно, истината за миналото да се разкрива частично“, посочва проф. Линденбергер.

-------

В България винаги даваме Германия за пример за това, как се е справила с осмислянето на миналото си - както на Третия райх, така и на комунистическия режим. Колко важно е за едно общество, проф. Линденбергер, преди да продължи напред, да погледне назад?

- Трудно е да се прецени. Осмислянето на диктатурата в бившата ГДР стъпва на опита, който има бившата ФРГ с националсоциализма. А той е резултат от активността и критичното отношение на гражданското общество. Така се стигна до създаването на съответните институции. А в следствие на нашата научна работа се появи и така наречената култура за осмисляне на миналото, появиха се музеите и възпоменателните места.

В бившата ГДР националсоциализмът имаше съвсем друг прочит, диктуван от доминиращата целия живот комунистическа партия. Там бяха премълчавани много истини, защото не пасваха в доктрината на Германската единна социалистическа партия. Като например, че много обикновени германци са помагали доброволно и с плам на нацистите. А това е нещо, което на Запад беше важна тема в процеса на осмисляне на този период от нашето минало.

Тези две течения от двете страни на Стената се сляха след обединението, изследователската дейност се разви и задълбочи, но най-важното е, че темата се превърна в траен приоритет за федералното правителство. … Мисля, че това е причината Германия да се разглежда като пример за начина, по който се осмисля миналото. Основата, на която обаче стъпваме, е обществото. Ангажираните хора, които на практика изискват от нас да работим по тази тема.

Проф. Линденбергер вижда връзка между подкрепата на източногерманците за „Алтернатива за Германия“ и противоречивото официално тълкувание на националсоциализма по времето на комунистическия режим, издигнал в култ антифашистката борба:

Това е обяснението, появило се още при първите по-сериозни прояви на расизъм и ксенофобия в Източна Германия. Нека не забравяме, че източногерманците са живели значително по-дълго в тоталитарен режим в сравнение със западногерманците. От националсоциализма през годините на окупация след края на войната, които на практика са военна диктатура с много ограничени политически права за гражданите, до годините на комунистическата диктатура. През този период плуралистичното осмисляне на националсоциализма на практика не се е случило. С такъв начин на живот се свиква. Колкото и тъжно да е тази констатация.

Но липсата на свободна среда с право на изразяване, на свобода на медиите, право на събиране и т.н. всъщност е основна характеристика на живота в днешните източногермански провинции от 1933 г. до 1989 г. Според мен това се загнездва трайно и устойчиво в манталитета на хората и начина, по който те гледат на държавата като централния доставчик на услуги, като единствената опора за всички случаи от живота, като единствена инстанция в обществения живот. И като виновник за всичко, което не върви.

Проф. Линденбергер, някой вероятно ще каже, че за историята 30 години са прекалено кратък период, за да осмислим това, което се случи през 89-та.

- Така е, за историците 30 години е кратък период. Но за съвремието ни 30 години са дълго време. Помислете само, колко много историци са посветили целия си живот на изследването на само 12 години националсоциализъм! Нещо повече - според мен ще са ни нужни още най-малко 100 години, за да можем да кажем, че сме разкрили всичко за Третия райх. Сега хората очакват, че с една смяна на поколението гражданското съзнание може да се промени. Все още е живо чувството у повечето източногерманци, че в много аспекти на живота обединението, изчезването на ГДР и сливането й със Западна Германия ги е ощетило. Че са пренебрегвани, че са възприемани като второ качество хора, че са недоразбрани. А това очевидно не е въпрос на смяна на едно поколение.

Това усещане имат не само тогавашните 30-годишни, които днес са на 60. Това усещане се предава до ден днешен на техните деца и внуци. За мен е изненадващо, че немалка част от днешните млади хора в Източна Германия мислят по същия стар начин.

Много историци и политолози твърдят, че обединението на Германия е станало прибързано, че не е трябвало ГДР да прелее във ФРГ, а е трябвало да се създаде нова държава, с нова Конституция, защото у мнозина днес остава усещането, че Източна Германия е била превзета от по-големия си западен брат.

- Да, днес така казват, но не и тогава. Тогава, преди 30 години, не искаха нищо друго, освен бързото обединение на двете Германии. Но това е демокрацията. На първите демократични избори в бившата ГДР на 18-ти март 1990 г. се прие предложението на федералния канцлер Хелмут Кол за бързо и безусловно обединение. Днес, 30 години по-късно, един от аспектите на дебата е, защо тогава искането беше толкова категорично, а днес се възприема като предателство. Тогава се реши, че няма да се приема нова конституция и да се основава нова държава, а на практика ГДР ще се присъедини към ФРГ. Историците са категорични в оценката си - бързаше се, защото тогава никой не можеше да каже, колко дълго ще остане открехната вратата за обединението на Германия. Само си представете, германците да бяха решили да си дадат три години време да преговарят, и превратът в Москва през 1991 г. беше успял. Студената война щеше да продължи може би до днес.

Можем, разбира се, дълго да спорим за това, дали нещата след обединението се случиха по най-добрия начин. Спорове предизвиква например създаването и работата на агенцията по приватизация, която пое управлението на всички големи източногермански предприятия за да ги приватизира, т.е. продаде на западни инвеститори. Като идея може би не беше грешно решение, но изпълнението не беше най-доброто. Идеята беше бърза приватизация, но не след дълго разбрахме, че това не беше най-доброто решение.

Проф. Линденбергер, Вие живеете в Източна Германия, в Дрезден. Усещате ли носталгия у хората по „доброто старо време“, когато всичко беше предначертано?

- В известна степен да, но е парадоксално. От една страна носталгията е по уюта и сигурността на познатото. В същото време обаче същите хора, които изпитват този вид носталгия твърдят, че днес е толкова зле, колкото тогава в ГДР.

За мен носталгията, за която Вие говорите, никога не е била с политическа окраска, а по-скоро израз на усещането на източногерманците, че не са приемани на равни нога от западногерманците. В този смисъл не мисля, че някой в бившата ГДР днес иска връщане на болшевишката идеология.

Едно трябва да е ясно - промяната, революцията беше дело на малцина в ГДР. На онези стотици хиляди, които демонстрираха в Лайпциг, Берлин и Дрезден. На фона на всички граждани на тогавашната ГДР тези хора са малцинство. Преди протестната вълна да достигне всички кътчета на страната, мина известно време и вече беше пределно ясно, че връщане назад няма. Тогава повечето граждани смятаха, че правото да пътуват в чужбина е достатъчна свобода. Но за всичко останало не си струва да излизам на площада. А и животът ми тук съвсем не е лош, дори не искам да напусна ГДР.

Съвсем не всички бяха готови да изразят гражданска позиция и да бъдат активни. До ден днешен гражданската активност в Източна Германия е слаба. Тук няма да намерите много неправителствени организации. За сравнение, във всяко западногерманско градче има по няколко сдружения, хората се познават и правят нещо за общото благо на града или селото си. Тук не е така.

Защо тогава за подкрепата за популистите от „Алтернатива за Германия“ се говори за протестен вот? За израз на недоволство? От какво не са доволни хората в Източна Германия, проф. Линденбергер?

Това мнозинство, което не беше мобилизирано през 1989 г., но беше ударено от структурните промени по същия начин, както и протестиращото малцинство, са хората, което до ден днешен не могат да се примирят с промените. Така те се превръщат в лесна плячка за крайната десница с нейната популистка пропаганда.

Тази промяна се оказа невъзможна за преглъщане от хората, които бяха свикнали някой друг да се грижи за тях, които така и не съумяха да вземат живота си в свои ръце. И аз ги разбирам - ако затворят завода, в който цял живот си работил, а не са те научили как да си потърсиш нова работа, как да намериш ново поприще и да се образоваш, за да започнеш нещо ново в живота си, те връхлита отчаянието. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Културата на човечеството не притежава нищо по-ценно, по-чудесно и по-важно от книгата.“

Герхарт Хауптман, германски драматург, роден на 15 ноември преди 157 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Любен Зидаров е много по-голям от това, което днес ще изплюем за него

Не е ли по-добре, когато става дума за изкуство, да имаме предвид, че то няма еднозначно възприемане, няма правилно или неправилно, след като вълнува.

Джоан Роулинг въобще знае ли, че у нас Хари Потър е кривоглед?

Защо толкова държим всичко да изглежда така, както е изглеждало преди 40 години? Джоан Роулинг въобще знае ли, че у нас Хари Потър е кривоглед и мършав?

Как Ндрангета източва еврофондовете

Дори в ЕС може да се каже, че вече въпросът не е „Дали организираната престъпност е във властта, а Колко власт тя притежава...” А какво да кажем за Западните Балкани? Ами за по-малко демократичните и дори несъвсем-демократични държави?