ИВАН ДИМИТРОВ, "ДНЕВНИК"

Германският писател от български произход Илия Троянов беше един от гостите на "Софийския международен литературен фестивал". Роден в София, но израснал в Германия той не спира да пътува по целия свят. Автор е на многобройни пътеписи и книги, от които сред българските читатели най-популярен е романът "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Преди две години на книжния пазар у нас излезе романът му "Власт и съпротива", в който се разказва за последните 70 години от българската история.

Последната му книга, преведена на български, е "След бягството". В нея под формата на кратки фрагменти Илия Троянов се занимава с фигурата на мигранта и проблемите на неговото съществуване, използвайки и собствения си биографичен опит като член на семейство, избягало от комунистическия режим в България.

"Дневник" разговаря с Илия Троянов за "След бягството", екологичната криза и новия проект "Утопичното пространство", в който участва писателят.

----------------------------

В "След бягството" се захващате с темата за мигрантите. Защо тази книга се появи точно в този момент?

- Това е една болезнена тема, която от няколко години занимава цяла Европа. Но и се инструментализира по различни начини. Събужда стари чувства на расизъм, на отблъскване на бегълци, на чуждото. На затваряне на врати и граници. В по-личен план ми направи впечатление, че повечето от хората нямат представа какво значи да живееш със съдбата на някой, който е избягал. Те приемат, че като си намерил някакво работно място, някаква социална сигурност, проблемът е решен. А това не е така. Книгата описва колко сложен е един живот, впрегнат между най-различни езици, съчувствия, съотношения между миналото и настоящето. Между различни култури и различни интереси. Това е едно утежняване на живота, но от друга страна е и негово освобождаване.

Какво прави бягството освобождаващо?

- На човек му се отварят нови врати. Идеологията на националната държава приема, че човекът е впрегнат в една съдба, която е случайна. Дали човекът е роден като мен в София, или в Тимбукту е пълна случайност. Тази случайност се превръща в догма и се впряга в ценности, които не могат да бъдат преодолени от личността. Човекът, който е изтласкан от това гето на случайната съдба, получава покана лично да развие своята идентичност. Една по-динамична идентичност, която може да си служи с най-различни културни елементи, ценности, философии. По този начин се създава един космополитен живот, който (ако човек наистина го ползва) е по-ценен, отколкото ако е впрегнат в затвора на родината.

По какъв начин си обяснявате разликата в отношението към бежанците между България и Германия?

- Трудно е да си обясня защо толкова българи имат негативни чувства спрямо бегълците, а считат за съвсем нормално, че една трета от българския народ е тръгнал по същия път. Преди 89-та бяха малко на брой. Няколкостотин на година, може би защото беше опасно - като моето семейство. Но между 1989 и 2007 г., когато България влезе в ЕС, сума ти хора напуснаха по същите икономически причини, за които сега упрекват бегълците. Нали това е главният упрек - откъде-накъде мигрантите са тръгнали сега, за да оцелеят. А точно това са направили не само хиляди българи, а и хиляди други българи искат да го направят.

Когато съм в България, постоянно се срещам с хора, които по някакъв начин изразяват мечта да отидат някъде другаде, където смятат, че ще имат по-добър шанс. Така че за себе си те считат това за нормално и оправдано, а за други хора, които бягат от много по-големи трагедии - война, суша, глад, не го считат за оправдано.

Второ, моят личен опит е, че по време на комунистическата диктатура хората от Запада бяха свръхинтересни, свръхбогати хора. Богатото чуждо е атрактивно, а бедното чуждо е заплаха. Значи отблъскването не е на културна почва, а на материална. И ако чуждото идва у нас с пари и предлага Обетованата земя, тогава нямаме нищо против, че ни е чуждо. А като пристига с нужди, го отричаме.

И трето, очевидно поради липсата на отворено общество хората са по-склонни да бъдат манипулирани от една доста евтина пропаганда, която отклонява тяхното внимание от истинските причини за социалната мизерия в България, които нямат нищо общо с бегълците. Изведнъж всички хора в България, които живеят в мизерия, а те са много, не търсят истинско обяснение и чрез него истинско решаване на техните социални проблеми, а се задоволяват с това да псуват, плюят и отблъскват бегълците. Но би било опасно да приемаме, че западноевропейските общества не са склонни да влязат в нова фаза на ксенофобия. Това е възможно почти навсякъде.

Повдигнахте въпроса за пропагандата...

- Винаги когато разговарям с българи и когато чета българските вестници, има усещане, че България е в едно доста мизерно положение. Това се компенсира чрез национализъм, за който ми се струва, че съвсем е останал без съдържание. Но и в Германия е така. Получавам писма от хора, които ме плюят, че имам друга позиция. Публикувам много в немскоезичната преса. Но писмата, основно имейли, са написани на един отвратителен немски. Хората, които защитават немската нация, я защитават срещу един човек, който е овладял техния език, а те лично ритат езика с краката си.

Днешният български национализъм не е свързан, както е бил по време на поколението на Ботев, с общи корени в език, в народни традиции, в ценности, които се изграждат на базата на традициите. А е една празна тенекия, която не предлага никакви решения на проблема. Ако човек говори с икономисти, е съвсем наясно, че едно затваряне в рамките на националната държава, е абсолютно невъзможно. Европейският съюз е напълно зависим от външно производство. Например на хранителни стоки извън неговите граници. В Африка има един феномен, който се казва land grabbing или грабеж на земя, чрез който огромни земи се използват за произвеждане на хранителни стоки за гражданите на европейската общност.

Какво влияние днес оказват в България бившите структури на Държавна сигурност?

- Всеки път, когато се завръщам в България, и срещам роднини, приятели, те ми разказват кой пак е бил демаскиран като бивш сътрудник или доносник. Много политически лица продължават да имат минало, което е или неясно, или отвратително. Един път като си бил чекист, оставаш винаги чекист. Това твърдят всички хора, които са писали книги за службите. Това са хора, които не са наистина демократи. На може да се разчита те да вършат работа в интерес на народа, а не в интересите на определени среди. Много е странно, че това не се дискутира. Възможно ли е изобщо България да се развие, докато няма разглеждане и изчистване на тези случаи?

В това отношение възприемането на романа ми "Власт и съпротива" извън България беше много по-различно, отколкото в България. Извън България на него се гледа като на разказ за това, което се повтаря често - как функционира властта, как смазва съпротивата, как властта се базира върху контрол над миналото. Това са всеобщи човешки теми, които засягат всяка една държава. Когато излезе турският превод на книгата, читателите там, с които имах възможност да разговарям, пряко го свързаха с положението в Турция. Което е нормално. И аз чета романи поради някаква универсална истина.

А в България имаше гласове, които по искаха да дискредитират книгата. Аз обаче смятам, че един роман не може да бъде дискредитиран с политически аргументи. Романът може да бъде дискредитиран само, ако е лошо написан. Но не и чрез аргументи, че авторът е имал негативно или прекалено критично отношение към темата. Това ми се струва много странен подход към един роман и въобще към литературата.

От гледна точка на днешните националистически режими подобен подход не изглежда странен. Орбан неколкократно заяви, че културата на Унгария трябва да отговаря на държавната политика.

- Очевидно е, че пътят на Орбан или случващото се в Бразилия, както и в много други страни, е път към една нова диктатура. Днес наричат тези режими авторитарни. Този път наистина е логичен, защото проблемите на глобалния капитализъм са грамадни. Вероятно следващата фаза е една нова диктатура като единствен начин да се попречи на глобалните социални трансформации.

За глобалните екологични проблеми досега не е намерено решение. Бил съм свидетел на невероятното разрушаване на околната среда в свята. Миналата година пътувах за една нова книга на четири континента. Не можете да си представите какво е положението в държави като Гватемала или Борнео. Където е имало джунгла, сега се простира монокултура. Монокултура, от която след 30 години почвата ще бъде изтощена и ще остане само пустиня. Това са колосални проблеми, както е и концентрацията на власт и на капитал.

От редица изследвания знаем, че концентрация, каквато съществува в момента, никога не е имало. Дори разликата между милионерите и милиардерите расте рязко. 0.1% от населението държи 80% от капитала на целия свят. Това са развития, които без съмнение ще доведат до големи експлозии. И за да попречат на тези експлозии, сега създават авторитарни режими и някъде вече се виждат дори нови диктатури. Но те няма как да решат тези проблеми. Тази стратегия не е дългосрочна. Това е просто една фаза. В следващите 10-20 години като добавим и автоматизацията, която не може да бъде спряна и развитието на изкуствен интелект, ще станем свидетели на една сериозна дестабилизация на глобалния капитализъм. И тогава ще стане много интересно.

Има ли някаква идея за по-добър свят? За алтернатива? Като че ли битува усещането, че в днешно време утопиите не са възможни?

- Радвам се, че задавате този въпрос, защото тъкмо с това се занимавам в момента. Миналата седмица проведохме голяма среща във Виена с много участници от академичния, социалния и културния живот. Създаваме една програма, която се казва "Утопичното пространство". С нея искаме да покажем, че има конкретни утопии - в най-различни области. Как да живеем в градовете, как да организираме наистина демократично общество.

Разработени са най-различни концепции, визии, които за съжаление не са видими. Не им се дава по-голяма гласност. Така че в следващите години с взаимни сили ще събираме такива утопии, ще дискутираме, ще ги представяме на обществеността с доклади, с дискусии в интернет и в медиите. Докато не направим панорама на утопичното мислене, която да намери израз в нещо като утопичен контент. Ще опишем най-различни възможни алтернативи на вече съществуващото. И ще го предоставим на общественото мнение за дискусии. По този начин ще се приложи натиск над политиците, които постоянно твърдят, че няма алтернатива. Безалтернативността е най-централният елемент на неолибералния капитализъм и неговата идеология.

Тоест не става дума за една голяма утопия, а за много малки утопии?

- Голямата алтернатива се състои от много малки алтернативи. Ако има голямата алтернатива, тя ще бъде изразена чрез манифест и ще бъде опасна. При пътешествията си миналата година видях проекти, които функционират - в Пакистан, в Никарагуа, в Южна Испания... Те отговарят на конкретния контекст в своите области, но са подчинени на взаимни идеали. Радикалната демокрация означава участие на всички засегнати. Самоорганизация в интереса на хората, които са засегнати. Инициатива от долу нагоре. Едно съзнаване на общото. На нуждата от солидарност, от взаимност за построяването на едно село или на едно общество, което е горе-долу справедливо. Естествено, в детайлите има най-различни разлики. Но например има визии за как да реструктурираме нашите градове. И това трябва да се обсъжда и да се популяризира точно сега.

Не Ви ли се струва, че пряката демокрация, да кажем, работи прекалено бавно? Като при "Окупирай Уолстрийт" или движението на "възмутените" в Испания.

- Да, но историята на революциите показва, че в един момент хората се организират да действат внезапно. Пиратите например, тъй като се занимавах с тях за един нов роман, са били изключително егалитарно общество. Но когато са тръгвали на грабеж, са избирали един от тях за водач, за да могат да действат бързо и решително. Мисля, че това се създава от само себе си.

Четох изключително интересна книга на една американска авторка, която разглежда как хората се организират след катастрофи като наводнението в Ню Орлиънс, предизвикано от урагана "Катрина" и големия пожар в Сан Франциско. Оказва се, че хората са в състояние да се организират много ефикасно сами, когато отпадне разчитането на държавата или на някой друг. Завчера в Русе ми дадоха една книга - преводи на българска литература от един австрийски автор. Отворих я и случайно попаднах на следното изказване на Стоян Михайловски: "Един народ, който не разчита на спасители, ще бъде спасен". Казал го е преди 150 години. Това е толкова вярно днес, нали? Че разчитаме на някой друг да ни оправи нещата и псуваме защо не ни ги оправят. Смятам, че самоинициативата е един от елементите на по-добрия свят.

Не смятате ли, че човечеството действа доста мудно по отношение на екологичната криза?

- Не мога да кажа. Природата е толкова сложна. Написах един роман за климатичната катастрофа - "Ледовете се топят". Там се занимавах с този въпрос и се оказа, че има нещо, което се казва типинг пойнт - климатът изведнъж се променя. И никой не може да го предвиди. Така че няма смисъл да спекулираме върху нещо, което най-големите учени не могат да изчислят, а по-добре да действаме.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПРОПАСТ

    България и интелектуалците й - заседнали между XIX и XX век

    Тв предаване, посветено на писмото на 30 европейски интелектуалци, показа къде сме - все още в задния двор на ЕС.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„За жената бракът е изход, а за мъжа – място за паркиране.“

Глен Клоуз, американска актриса, родена на 19 март преди 72 години

Анкета

Трябва ли министърът на културата да подаде оставка?

Да - 70.6%
Не - 29.4%
Не мога да преценя - 0%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Зелената книга“ – пътеводител към човешкото сърце

Филмът показва на практика как двама мъже от различни светове могат да преодолеят противоречията помежду си, да се уважават и обичат, да бъдат непробиваем тандем.

„Гешев“ или пътят към истината

Новите изследователи и търсачи на скрити тайни  за родния полицай №1 ще са благодарни, тъй като е осигурени солиден фундамент, от който може да се продължи напред в толкова трудната и привлекателна тема „Никола Гешев“.

С „Т34“ от Москва до Бохемия

Към този филм трябва да се подходи спокойно и с внимание.