Тамара Трампе е едно от големите имена на немската документалистика. Родена е на фронта в Русия през 1942 г. Майка й е на 22 години и работи като медицинска сестра към Червената армия, когато я ражда. Баща си, офицер също в Червената армия, Трампе не познава. Ранните си детски години тя прекарва в Източна Украйна. На фронта майка ѝ се влюбва за втори път, този път в германец, и след войната семейството се установява в Германия. Следва германистика в Рощок, от 1970 до 1990 г. работи като драматург в източногерманското филмово студио за игрални филми Бабелсберг в ДЕФА.  От 1990 г. работи като автор, драматург и свободен режисьор в Берлин. Между нейните високо ценените и награждавани филми са “Черната кутия” (1992), “Приспивни песни” (2010), “Майка ми, войната и аз” (2014), които "Гьоте институт" за първи път показва пред българска публика. 

Първият документален филм за "Щази", направен след падането на Берлинската стена, една лична история от Втората световна война и ода за Берлин, ще бъдат показани в минипанорама на германската режисьорка, която гостува тази седмица в "Гьоте институт". Всяка вечер от 10 до 13 април зрителите ще могат да гледат по един неин филм и да го обсъдят с Трампе в дискусия, модерирана от българския журналист Диана Иванова. Входът за всички прожекции е свободен.

Препечатваме интервюто, което режисьорката даде на Диана Иванова. 

-------------

Вашите филми ще бъдат показани сега за първи път пред българска публика. Какви чувства извиква това у Вас? Били ли сте досега в България?

- Радвам се много, че идвам отново в София. За първи път бях в България през 1978 година. Орландо Люберт, чилийски режисьор, беше успял да избяга в Европа  от диктатурата, след арест и репресии. Като драматург придружавах първия му игрален филм. “Преходът”, история за бежанци от Чили, беше сниман в България. В планината. Там, в едно селце, за първи път видях филм, който беше прожектиран върху екран, сложен направо в полето. Хората в тези планински селца бяха топли и отворени. Години по-късно бях отново в България с режисьора Улрих Вайс. Ръководството на ДЕФА тогава цензурираше всяка негова идея. Вайс се приемаше за политически неблагонадежден. “Другарите” се надяваха, че той ще изчезне на Запад. Ние обаче се свързахме с българската киностудия, Анжел Вагенщайн помогна, и почти щеше да се стигне до ко-продукция. Но проектът се провали и в България. Повече не се снима никъде.

Ние ще видим три много различни филма, от различни периоди на Вашия живот. “Черната кутия”, “Приспивни песни”, ”Майка ми, войната и аз”. Въпреки това, при всеки филм се усеща – това е филм на Тамара Трампе. Какво означава за Вас всеки един от тези филми? Какво разбрахте за себе си по-добре след тяхното създаване?

- Ако наистина е така, както казвате, че се разпознава – това е филм на Тамара – най-вероятно е, защото срещата с хората ми е толкова важна. Любопитството е важен двигател за мен в работата. Като естетика и като тема. Как се става човек? Ние се раждаме, след това крачка след крачка навлизаме в живота. Правим грешки и ги поправяме, свободни сме или не сме свободни и след това умираме. Живеем ли удовлетворяващ живот или живот, определян от принуди? Такива неща. Правенето на филми за мен е чудесно средство за общуване. Както виждате – ние никога не работим с композирана музика, никога с коментар. За нас това е изключено. Затова и никога не съм имала потребност да работя в телевизионни формати. Твърде много външни принуди.

Аз не искам нищо да обяснявам, филмът трябва да може да съществува без обяснения. При разговорите се срещаме с толкова различни хора и въпреки това, ако сме честни помежду си, намираме път един към друг.

Винаги се смея, когато ме питат какво искам да кажа на публиката. Публиката е месарят и работничката във фабрика, социологът и музикантът, младежът и старецът. Всъщност винаги се надявам, че това, което откриваме, е познато на човека. Понякога просто е дълбоко заровено.

След филма “Майка ми, войната и аз” казахте, че това е последният ви филм. Кога взехте това решение? Защо?

- През декември миналата година станах на 75 години. Аз през цялото време работих като драматург и продължавам да го правя, преподавах и сега тъкмо заминавам за един четиридневен семинар във Висшето филмово училище в Мюнхен. Постепенно тялото казва: стига вече.

Когато казвате “моите филми”, това не е точно така. Това са винаги нашите филми – с Йохан Файнт винаги сме работили като екип съ-режисьори. Сега той най-после прави пак собствен филм. Аз съм негова сценаристка, бях на предварителни снимки, водих разговори пред камера.

Така че аз не спирам съвсем.  Но вече не мога да работя от две до пет години над един проект и основното, което исках да разкажа, съм го разказала. Когато работим, това понякога продължава 12-16 часа на ден. При снимките на  “Приспивни песни” много често започвахме в 6 сутринта и едва в 2 часа през нощта се прибирахме у дома.

Преживях лично в Бон, какви силни емоции предизвиква у зрителите “Майка ми, войната и аз”, как хората седмици наред говорят за това. Това ли е Вашето послание – да дадате кураж на хората, да се свържат със собствените емоции и истории?

- Нямам послание! Работейки, мислим само върху това – как може една история, която ни интересува, да се разкаже по вълнуващ начин. Ако това ни се удаде, значи ще има хора, които ще се заинтересуват. Всичко вече е разказано в човешката история. Как да намерим подхода, който да предаде нашата съвсем субективна гледна точка. Има  нарисувани милиони натюрморти и тези, които са оцелели до днес, са съвсем субективни интерпретации на темата.

Върху какво мислите по време на работа? Какви са важните елементи за Вас при правенето на един филм? Как бихте описали собствения си стил?

- Може би нашият стил може да бъде разпознат по три качества – фина операторска работа, дълбок респект към героите и към начина на водене на диалог. Един филм се прави три пъти:

Първо се мисли: много е важно точното изследване, изборът на герои и на разказвателни средства. После се снима: реалността определя деня. Трябва да реагираш бързо или да чакаш дълго, трябва да създадеш доверие към героите и техния свят и те трябва да се чувстват сигурни с теб.

Например: Войниците не обичат да разказват преживявания от войната. Особено за страх, срам, сълзи, отчаяние или за връщането обратно. По време на война всички са равни, няма класови различия. Когато се върнат, единият е селянин, а другият адвокат. Солидарността е изчезнала и тези, които не са били на война, за тях не съществуват като хора за разговор. Те остават сами. Тъй като през 1993 година бяхме в Югославия, знаех доста неща. Питам един войник: Имахте ли добър офицер? Той пита обратно: Какво имате предвид? Аз: Каза ли Ви преди първата битка, че трябва да имате още един чифт панталони? Той веднага разбра. Всеки войник преди първото сражение се подмокря. Смяхме се след това, минахме на “ти” и вратите за всичко следващо бяха отворени.

После се монтира: aко първите два въпроса имат отговор – какво искам да разкажа и защо искам да го разкажа – третият въпрос – как искам да го разкажа – вече ще има отговор в заснетия материал.

Показван ли е  филмът „Черната кутия“ извън Германия? Каква е съдбата днес на героя във филма – психологът на ЩАЗИ Гирке?

- “Черната кутия” беше нашият първи съвместен филм с Йохан. Стената беше паднала и няколко дни след това започнахме снимките. Така, без договори, без сценарий. Знаехме, че всичко сега ще се развие много бързо. Всички говореха тогава за жертвите на ЩАЗИ. Мен обаче ме интересуваше изключително един “извършител”. Моят начален въпрос беше: как може в една държава, която си беше поставила за цел след края на нацизма да бъде антифашистка държава, да постигне равенство между мъжа и жената, да национализира заводите, да напише на знамената си “никога повече война” и да обяви, че всички са равни, как може толкова бързо след този ужасяващ опит да бъде създадена отново тайна служба, която да следи собствения народ?

Избрахме герой, който е роден след войната, който е ходил в същите училища като нас и за когото аз съм била враг. Човек, който не познаваше разликата между доверие и връзка, наподобяваща доверие. Който не разбираше смисъла на немския израз – това не се прави.

“Черната кутия” беше показан в Англия и Франция, няколко години наред беше показван в МОМА в Ню Йорк, Вашингтон, Аржентина. В Германия вървя доста кратко. Доста по-късно разбрах защо е така – печатът на ЩАЗИ трябваше да бъде поставен върху всички граждани на ГДР. Затова и до днес много западногермански колеги правят филми за ЩАЗИ. Филмът наскоро беше преоткрит, в някои университети в Германия и в чужбина го показват като учебен материал за специалностите “Психология” и “Социология”, имаше прожекции в централата на ЩАЗИ и различни програмни кина.

Гирке беше в първите години след падането на стената психологически съветник на левицата. След това работеше при немския Червен кръст, дълги години в управлението.

Какво ви ядосва днес в обществото? Какво ви радва?

- Ядосва ме това, че толкова неща не се поставят под въпрос, така не може да се роди протест. Колко е намаляла радостта при всекидневното общуване. Духовната инерция.

Радва ме винаги хуморът и директният поглед в очите на другия. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОРТРЕТ

    Чомски - най-важният интелектуалец на съвремието

    Той е неуморим. И неумолим в критиката си към несправедливостите на съвремието ни. Ноам Чомски, геният на лингвистиката, просветителят с леви възгледи, един от най-непримиримите критици на САЩ и капитализма, навърши 90.

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Поет по-скоро е този, който вдъхновява, отколкото онзи, който изпитва вдъхновение.“

Пол Елюар, френски поет, роден на 14 декември преди 123 години

Анкета

Ще купите ли книга за Коледа?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Съдбата на писателя като ребус

За новия роман на Матей Вишниек.

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.