Теодора Духовникова (41) завършва класическата гимназия в София. През 2000 г. завършва актьорско майсторство в класа на професор Снежина Танковска. Най-известните й роли в театъра са г-ца Д`Олбак в „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит, Мерилин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, Оливия в „Идеалният мъж“ от Оскар Уайлд, Мария в „Процесът срещу богомилите“ от Стефан Цанев и Регина в „Лисичета“ от Лилиан Хелман. Играе на сцената на Театър 199 в постановката „Гарванът“ от Калина Попянева. Участва в множество български филми. Тя е българският глас на разказвача в късометражният филм „Сляпата Вайша“ по разказа на Георги Господинов.

-------

АНИТА ДИМИТРОВА, в. "Сега"

Публиката със сигурност има нужда и от по-ведри истории. 

- Публиката не би се оплакала от тези филми със социално-реалистична насоченост, ако в последните години не й се предлагаше само това. Въпреки че аз харесвам "Урок" и "Безбог", би било ужасно, ако само такива истории се правят и се появяват. Ако нещо хубаво се случи на българското кино през тези две години, то е, че се появиха много и различни филми - и детски, и исторически... Ето "Възвишение" - страхотен филм, оценен и от публиката. Но при нас все така се получава с реакцията, че когато половината народ каже "уау", другата половина казва - "аре бе, какво толкова се прехласваш". В определени кръгове битува една претенция - ох, пак ме занимават с тия български филми... Все едно някой работи специално да обиди и засегне възвишения им вкус! Е, да, нямаме "Три билборда извън града" и Star Wars - тая година нямаме. И аз обичам да гледам примерно селекцията в Кан. Но тези хора дали съзнават от колко много продукция е избрана тя, колко много са отпаднали и колко хора са работили, за да се случат тия филми? Важно е в каква среда е поставен един човек, независимо колко е талантлив. Колкото и да си талантлив, ако почвата е суха - сам талант пролет не прави. У нас тези процеси на "подготвяне на почвата" са едва в началото. Въпреки че за мен "Възвишение" си е просто прекрасен. Мисля, че е най-хубавият български филм от новото време.

Не е лошо все пак да има и критично говорене, особено от професионалистите. Не може да се премълчават недостатъците, защото някой щял да се обиди.

- На мен ужасно вече ми липсва професионална критика. И когато се оваканти това място - на критика, на него идват или десните колонки на вестниците, които само преразказват сюжета, а любимият въпрос на списващите ги е "разкажете интересна случка от снимачния период", или фейсбук инфлуенсърите. Те почти всички са ми приятели и познати, пишат много остро, много интересно - но понеже пишат по пет статуса на ден, в един момент започват от всичко да разбират и по всичко да се изказват, като някакъв пенкилер. И когато вземат да те четат хора, които са компетентни по темата - независимо дали статусът ти е политически, за кино или за театър, цялата работа започва да става малко несериозна.  Все още няма критика в България, която да формира представа. Заради която хората да кажат "ми аз няма да го гледам този спектакъл", както е например в Русия - критикът буквално може да "убие" един спектакъл. Или обратното - да направи така, че да няма месеци наред билети за него. Тук такова нещо няма. 

Доколко политическите процеси зад изкуството - делегирани бюджети, смени на министри, на театрални ръководства - засягат вас, актьорите?

- Естествено, че ни засягат. Естествено, че бих променила хиляди неща. Имаме нужда от жестоки реформи и в киното, и в театъра. Аз обаче не вярвам, че в тая държава някой някога ще направи истинска реформа, защото никой няма полза от нея. Който и да направи реформата, от която реално има нужда - в театъра, киното или в която и да е област, той никога повече няма да бъде избран, няма да бъде политик. Защото ние сме в такова време разделно, че трябва да се реже месо, за да расте ново. Тръгваме да правим нещо, писват сто човека и айде сега, няма да го правим и ще мислим компромисен вариант. Ние сме като някакъв човек на система, който се поддържа едвам, вегетира там нещо. Няма как да се случат тия филми, които мечтаем да видим, нито този театър - не само като представление, но и като концепция. Ние просто поддържаме едно тяло в състояние на лека упойка.

Не е ли обезкуражаващо, когато не виждаш перспектива, не виждаш пълната реализация на усилията си?

- Обезкуражаващо е, разбира се. Когато трябва да отида в телевизията и да говоря за някой филм или постановка - говоря по начина, по който "трябва". Ако обаче си мой приятел и дойдеш вкъщи на гости в неформална обстановка, виждаш колко всъщност ни е тежко, колко много плачем и колко сме разочаровани, колко малко ни харесват нещата, които сме направили. Но знаеш, че няма как, защото това трябва някак да продължи, да дърпаш да се случи...

Какво те кара да продължиш? Много хора потърсиха щастието си в чужбина.

- За съжаление или не, аз мисля, че актьорската професия не е възможна другаде освен у дома ти. Познавам много хора, които отидоха в чужбина. Ти никога нямаш шанс да говориш и да играеш на този език така, както на родния си - ако ще да си овладял до съвършенство акцента и всичко. Има някаква памет, има нещо, което няма да ти се даде, врати, които винаги ще бъдат затворени пред теб, който си чужденец. Затова и никога не съм искала да емигрирам. Никога нищо не ме е правило по-щастлива от професията ми. Както и никога нищо не ме е правило по-нещастна. Боже мой, ако хората знаеха колко е трудно да бъдеш актьор тук и сега, нямаше да бъдат чак толкова надменни в отричането си. 

Има ли все пак в България наплив от кандидат-актьори?

- Мисля, че положението е критично. Когато ние кандидатствахме, класовете бяха много по-малки - максимум 15 души. Сега са три класа по 30-40 човека, защото всеки един студент носи пари на институцията. Това е абсолютно порочно, защото ти произвеждаш безработни и излъгани хора: няма нужда от толкова много актьори. Защото можеше през тези пет години те да намерят това, което истински ще обичат и което ще правят добре.

Със съкращения

Пълният текст на интервюто ТУК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Бог създава динозаврите, Бог убива динозаврите, Бог създава хората, хората убиват Бог и връщат динозаврите.“

Майкъл Крайтън, американски писател, роден на 23 октомври преди 77 години

Анкета

Одобрявате ли Нобеловите награди на Олга Токарчук и Петер Хандке?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Ах, този Жокер!

 

В „Жокера“ Финикс открадва шоуто и доказва, че е един от най -добрите и подготвени актьори на съвремието ни.

"Потъване в Мъртво море" – всеки детайл си тежи на мястото

В тези разкази има напрежение, има пребогат език, който създава картини, които можеш да пипнеш и подушиш. 

Лекът срещу пораженията на „Поразените“

Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .