На 24 ноември литературоведът проф. Никола Георгиев навършва 80 години. В чест на юбилея му издателство "Изток – Запад" издаде първи том от  събраните му съчинения „Литературна теория. Питания и изпитания”. Сава Славчев, който през последните две години се вижда и разговаря с проф. Георгиев, интервюира професора специално за skif.bg. 

-------

Вижте какво имаме днес - том първи от Вашите съчинения. Харесва ли Ви?

- Боже мой, благодаря много, Боже Господи. О, какво издание, поне отвън е много добре, вътре си знам боклука... Прекрасна корица, Боже мой, избрано? Първи том, кога успяхте? Как е подбрано, как е подредено… Пък и това ли сте включили - „Подир сенките на половете“? Какво сте направили, Боже Господи, много добре, чудесно, направо нямам думи... доживях.  Но помисълът, осъществяването, външният вид, тази бележка, послесловът - всичко е прекрасно.

След „Мимзеис” и Вашите неща събрани. Намирам го за особено ценно.  

- А как да произнасяме Мѝмезис или Мимезис, изкуството е подражание на подражанието, Платон, Аристотел, светът, който виждаме е подражание на божествения свят, а художникът прави подражание на подражанието. Много българи са произнасяли и по единия, и по другия начин, няма строга норма на произнасянето. Защото не е и съвсем сигурно как са произнасяли в Древна Гърция. Но това не е от значение, мен ме оставете, важно е, че това велико произведение дойде на български, дочакахме го. Страхотен размах, чутовен ерудит, вълшебно произведение.

Преди десет години два от посветените на Вас сборника са озаглавени „Анархистът законодател“ и „Не съм от тях. Канонът на различието“. Приемате ли се за различен? 

- Благодаря на създателите на тези сборници – сборници с трудове качествено по-ценни от това, за което говорят (моите писания). Радостен съм, че някак си сторих нещо добро за българското литературознание. Подзаглавието на единия сборник гласи „Канонът на различието“. И с право питате: влизам ли аз в този канон, тоест приемам ли се за различен. Между нас казано, не се приемам нито като различен, нито като еднакъв, „масов“. Почувствам ли се различен, търся другия и другите, и ако, представете си, ги намеря, бързо идва разводът. Общочовешка орисия.

Имате огромен преподавателски опит. Какво се случи с българското образование в годините на т.нар. Преход? Все повече се говори за функционалната неграмотност на подрастващите.

- Училището – едва ли има институция, носеща толкова надежди, съмнения и разочарования. Учителят – същество разпнато между преклонение, насмешка, съжаление, а понякога и презрение. В стилистиката съществува раздвоението между названията учител и даскал, че даже и в правописа – между главното и малкото „у“- (Учителят – така бива изписвано прозвището на Петър Дънов, на Йосиф Сталин.) Раздвоението в образа на учителя е може би един от подтиците художествената литература да се вглежда в него повече отколкото в много други професии. Вярно, то не стига до напрежението и обхвата, каквото е у датския принц, но дилемата „да бъда или да не бъда“, но стига му и колебанието „да учителстваш или да не учителстваш“. И както казва философията, ни тъй, ни инак. В художествената литература могат да се намерят учители светци, по-често светци мъченици. Може да се намери и нещо донякъде различно от светостта боклук. Роман на Хайнрих Ман, озаглавен („Учителят Унрат“ (1905 г.) Така е преведено заглавието на български и на други езици. Незнаещите немски език са в правото си да помислят, че Unrat е собствено име, но едва ли ще се изненадат особено много, ако научат какво значи тази дума – стига да знаят нещо за литературната семантика и за двойственото реноме на учителството.

Един разказ също определя още в заглавието си що за човек е главният му герой, учител: човек в калъф („Человек в футляре“, авторът е световно известен). Първото, което се казва за този учител, е какво преподава – старогръцки език. Векове наред този език е бил изучаван и тачен като висока ценност на европейската култура, но по времето, когато е писан разказът (1898 г.) старогръцкият вече е бил – и той – в калъф.  В калъф е и поведението на този учител – самосковано, затворено в правила и ограничения, във волно избрана или неволна самота. При всичко това учителят стига до възможността да се ожени, но поне за щастие на жената това не се случва. Възможността да се ожени или не за него се оказва изпитание, донякъде хамлетовско.

В тази връзка как Ви се струва, кое е по–правилното: акцент върху хуманитарния профил, широка основа на общата култура, или ранно профилиране с практическа насоченост и специфични умения в определи трудови поприща?

- Що е образование? Каква е задачата на училището? Не споделям нито едното, нито другото. Въпросът е нерешим. Някога в Рим се провикват non scholae sed vitae discimus, не за училището, а практическите познания, за практическото справяне с живота, докато после нещата се обръщат, non vitae sed scholae discimus. В днешното българско образование се говори открито за практическо насочване на образованието, открито, че чак нагло. В епохата до 1948 г. в България има много видове училища. Две от основните групи са реална гимназия и класическа гимназия. Класическата поставя акцента на латински, гръцки, история – хуманитарни науки. Математика, геометрия, аритметика има само за да се каже, че са споменали нещо по темата. В реалната гимназия е обратното, думата „реална“ е заета от Германия и едно от нещата, които комунистите правят в образованието, и след като променят правописа, е да премахнат тази преграда, премахват и половете. От 14 до 19 години вече младежите могат да учат заедно, да сядат на един чин, дори. Имаше мъжка и девическа гимназия, освен реалната и класическата. Изхвърлиха петорката:  слаб, среден, добър, отличен, понеже така беше в Съветския Съюз, петобална система. После премахнаха отделенията, а по-късно въведоха класовете и махнаха ХІІ клас. Според мен въпросът е нерешим по отношение задачата на училището. Струва ми се, че зависи от отделния човек, от духа му, средата, която му влияе, и въпросът с насочването дали към хуманитарни дисциплини или към практически приложни дейности остава неразрешен. Има тенденция и днес да се подражава на немския модел в образованието – с явна и силна практическа насоченост от гимназията, нещо на което Кант се е противопоставял, разбира се. Безцелна цел, пак Кант. Така е и вътре в литературата – за възпитание, за издигане на духа и т.н.

Бях Ви дал книгата на Петър Делчев, „Трънски разкази”. Успяхте ли да я прочетете?

- Да, много са любопитни. Умерена употреба на диалектизми, редувани с книжовен език. Много човечна книга. Има лека насмешка, но тя е много откровена, човечна. Допадна ми, много ми допадна. Добър разказвач, добър познавач на езика. Простете, но с моите пусти съпоставителни склонности потърсих прилики и разлики с Елин Пелин и неговите шопски разкази, но сякаш разликите са в полза на „Трънски разкази” и Делчев. По-човешки са, по-живо е страданието на тези хора.

Прочетох и „Носталгични пътеки”,  много добро четиво, много силен мотив. Първоначално човек може да си помисли, че са по-скоро портрети. В литературата терминът го въвежда Сент Бьов, след като Луи Дагер, художник, някъде около 1837 година открива начина на проявяване на снимки и започва да използва портретите и във фотографията, като ги размножава със снимка. След това терминът портрет в литературата се стилизира в т.н. профили, Арнаудов има 2-3 книги с портрети, а през 1913 година излиза и книгата „Литературни силуети“. Но тук заглавието „Носталгични пътеки" ми се струва по-удачно. Движението, другото място, преместването, пътуването, другостта, това е интересното. Сетих се за Гъливер, сетих се за движението на Якобсон, преминал цяла Европа, през Чехия, Швеция, до Америка и назад, затова и последното есе е точно в този дух. Книгата показва голяма начетеност, много респектираща, която малко хора притежават. Благодарности към издателя.

Моля да приемете това, в знак на благодарност от мен, една книга за Пол Де Ман и някои от произведенията му, излязла през 1989 година, публикувана от университета в Минесота. Той е сложен автор, много сериозен, но и много противоречив човек. Един от основните въпроси, които задава, е за интенционалността при писането.  Какво например е искал да каже Вазов в „Епопея на забравените”?. Де Ман деконструрира до такава степен, че не се интересува от намерението на автора. Навремето много ни затрудни преводът на неговия new Criticism. Ако ви попадне нещо от младите му години, моля не го четете. Навремето този  ню критисизъм беше голям тласък. Всъщност Де Ман зачерква автора: какво е искал да каже – не ни интересува, как въздейства на читателя, на хората – не ни интересува. Интересува ни творбата сама за себе си. Моля да я приемете. 

Благодаря Ви много. Стана дума за превода, какво Ви е мнението за превода и преводачите?

- В момента разглеждам книгата „Цял живот с класиците”. В нея има откъси от творби в оригинал на различни автори и след тях коментар на съставителя. Много мъдро и много рисковано е да се поберат кратки откъси от творби и да се прави подробен анализ. Намирам го за много добро решение. Как беше на италиански traduttore/traditore, преводач/предател, а аз бих добавил преводачи мъченици, тъй като преводачът е допълнение към автора, а в същото време е по-голям майстор от автора, понеже превежда. Великолепно.

Още преди Освобождението се превежда Шилер. Оттам започва разделението шекспиризация и шилеризация, това е конфликтът. Най-популярният човек, който ползва тази двойка е Маркс, който в писмо излага своето мнение за състоянието на драмата на свой съвременник, нали е разбирал от всичко (а то май не е лъжа). И с това знаменито станало по-късно писмо, Маркс изковава тези два термина, контрастивно, за сметка на Шилер. А българските преводи на драми започват с Шилер, „Разбойници”, Шекспир  започва да се превежда доста по-късно. Проф. Марко Минков беше блестящ преводач на Шекспир. И критик на преводите на Шекспир. Та,  упрекът на Маркс към този господин драматург е, че е шилеризирал драмата си, от което тя е загубила качества си: укалъпени герои и предвидимост на събитията .

Какво ще кажете за следния цитат: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни, много по-добри  и по-достойни от повечето от тях…” Той е една  антология под надслов „Сълзи и светци”  с текстове на големия румънско- френски мислител  и философ Емил Мишел Чоран.

- Споделям казаното. Наистина мисля, че преводачите освен мъченици в повечето случаи са и по-добри от самите автори. Когато, за чужденци да не говорим, има български писатели и неписатели, които превеждат от 3 или 4 езика, те умеят да съчетават, да съпоставят и противопоставят езиците. Преводите могат да се правят от неписатели и от писатели. Любопитно би било да се направи съпоставка на превод от Фурнаджиев и човек, който не пише. Но дори да не е Фурнаджиев, но безспорен писател и от друг човек, който не твори. Такова съпоставяне би било интересно за българската литература. Но когато поет преводач като Пенчо Славейков връзва кусур на Вазов при един превод от немски, тогава се получава много интересна ситуация. Блага Димитрова например беше добър преводач. Но й помагаха. В полския не беше много добре, но един човек ѝ помогна.       

Какво е мнението Ви за съвременната поезия, в която преобладават  свободните стихове? Много хора, читатели продължават да се придържат към класическата постройка на стиха, търсят музикалност, ритъм, искат рима,  имат нужда лесно да помнят куплети и стихове.

- Едно стихотворение започва с думите „Нет, я не Байрон, я другой”:  Лермонтов - показва, че е различен. Едно българско стихотворение казва „ Защо и аз не съм поет, поет като Пишурката, ех че ода бих написал на баба си на хурката, защо не съм и Вазов, вярата си да възпея” и т.н. Литературното произведение започва с гласно или негласно отричане на нещо друго. Литературното направление – също. Това тук живее благодарение на литературната памет на много хора, които ще кажат, че е боклук, или ще се преборят със собственото си мнение и оценката си и ще приемат това като контраст и отказ от предишното си виждане. А това значи както чрез утвърждаване на ред неща, така и с отричането на много други. Ботев казва, че не е нито Вазов, нито Петко Славейков, Ботевото стихотворение се подиграва с двама от най-големите български поети. Според Пенчо Славейков обаче, който отрича всичко, включително символизма и всички, освен баща си, Петко е по-велик поет от Ботев. А Ботевата поезия мълчаливо отрича доста неща, както от българската, така и от европейската поезия. Литературата съществува чрез самоутвърждаване и отричане на нещо друго.

Един от големите проблеми на днешното книгоиздаване е свързан с редакторската и коректорската работа, имате ли наблюдение върху това?

- Наскоро излезе една френска литературоведска книга, в началото на тази година и... безобразен превод. Позволете да го кажа. Редактор се оказа мой приятел, няма да му кажа името, но много лоша работа. Тъжно. Коректорската работа мога да я разбера, иди-дойди. Но какво означава редактор? По лев на страница на редактор е обидно. По 6 или 7 лв. на страница на преводач също е обидно.  Книгата на Кръстьо Кръстев „Стари и млади”, 1907 г. няма редактор, няма коректор, само авторът е. И негови приятели, де. Но административна, официална позиция редактор в България и в Европа идва доста по-късно.

За Пенчо Славейков е било немислимо някой друг да му чете, да поправя текста, камо ли да редактира. При бюрократизиране на издателствата се въвеждат тези длъжности, със закон, в края на ХІХ век. Но, простете, редакторската работа не обижда ли в някаква степен автора? Дори да няма конфликт между автор и редактор, сякаш авторът предава съчинението си със скритата мисъл „можеше да стане по-добре, но аз не успях, нека друг да го направи”. Разделителната линия е била плаща ли се или не се плаща. Да вземем сонетите на Шекспир. Той ги издава тук и там, по вестници и списания, докато един лондонски книжар и книгоиздател не предлага да му ги издаде, и, това се знае от интелигенцията, срещу небивало високо възнаграждение. Това издига Шекспир много в очите на четящите, за които парите са били признак. Но как е станало издаването, подборът, имало ли е поправки, за това и дума не се отваря. А изданието се сочи като образцово. Съвременният човек би се запитал, а бе освен печатарят, книжарят, книгоиздателят, навремето това е бил един и същи човек, нямало ли е други хора около него, които да са помагали, както сега, например. Днес има поне трима души: редактор, коректор и реализатор. 

Трябва много да се внимава, защото редакторската работа може да бъде на границата на цензурата. Навремето между Червенков и Димов имаше проблем, сещам се за редакторската работа на Яко Молхов по романа, след опита да се погроми романът „Тютюн” и спасяването му лично от Вълко Червенков. Не се знае Димов какво е поискал, между тях се прави някаква договорка за второ издание, но са му били наложени промени, назначен е редактор. И донякъде под влияние на тази работа е променена двойката Ирина – Лила, която и звуково е близка, но тогава ролята на редактора направо си съвпада с цензурата.

Иначе някъде по времето на Балзак издаването става и търговия. До този момент приятели събират пари и издават нещо. Но да се издържа човек с писане е било много спорна работа. Балзак е бил задлъжнял на издателите си с около 350 000 франка.

Какво ще кажете за Брекзит и шумотевицата около това? Не се ли изложи на показ отново английското високомерие?

- Усамотението изолира, англичаните  са уединени, а самотата може да подтиква към самовъздигане. Те наричат Европа „Континентът”, не Европа, погрешка влязоха в Европейския съюз, а сега излизат. Английският ще остане само служебен език на ЕС. Но Европейският съюз ще се разпадне, той има толкова вътрешни противоречия, вижте Вишеградската четворка, културните различия са огромни. В Германия са направили международна литературоведска група, като единствен език на тази група е френският. Участват и българи в нея, слава Богу. Но последната членка на ЕС – България, последна ще излезе, тя ще носи знамето на Съюза до последно, дори когато вече него го няма.

Предстои рождения Ви ден, какво сте планирали за него?

- Нищо не сме планирали, не обичам рождения си ден, предпочитам имения си. А и толкова подаръци сте ми направили, че не знам как да се отблагодаря. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

  • ПОРТРЕТ

    Почит за Стефан Данаилов 

    Гледайки днес превъплъщенията му сме наясно, че дори и най-баналните, най-екзалтираните и конюнктурните са ценни именно като част от неговата биография.

„Винаги съм слушал сърцето си, защото е символ на живота.“

Жан Маре, френски актьор, роден на 11 декември, преди 106 години

Анкета

Харесвате ли книгите на Дан Браун и филмите по тях?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

"Идеал" или "Турбо"

"Дъвка за балончета" пита какво се е случило с децата на 80-те и техните мечти.

Страстта като невъзможност за щастие

50 години от екранизирането на  "Анна Каренина" от Александър Захри. Изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.

Рафаел – необходимата невинна жертва

„Рафаел“ е важна и значима книга в творческата биография на Леа Коен.