Това знаменателно интервю е дадено преди повече от 90 години от Марк Шагал. Френският критик Жак Ген го публикува на 15 септември 1925 г., когато Шагал (1887-1985) е на 38 години и на върха на славата си. Преди месеци този интересен и неизгубил през времето стойността си диалог бе поместен отново - в популярния седмичник "Нувел обсерватьор". Предлагаме ви го в превод на Огнян Стамболиев.    

       ------                    

МАРК ШАГАЛ: Роден съм във Витебск, Литва, в бедно еврейско семейство на полуселяни- полуграждани... Какъв можех да стана? Трябваше да намеря подходяща работа, занятие, което да не ме унизява, за да осмисля живота си. В моята глуха провинция още никой не бе произнесъл пред мен думите изкуство и художник. Докато случайно не ме посети един приятел от града и като видя моите рисунки, възкликна: "Та ти си бил истински художник!" "Какво е това художник?", попитах го аз. От този ден започнах да откривам себе си.

На 19 г. избягах в Петербург без копейка в джоба. Започнах да уча. Хранех се толкова рядко, че често припадах от глад по улиците. Влязох в Художествената академия, но бързо избягах оттам. През 1910 г. се установих в Монмартр, в ателието "Ала Руш".

ЖАК ГЕН: Какъв беше първият ви контакт с музеите на Париж?

ШАГАЛ: Най-напред минах през целия Лувър, без гид, през всичките зали. После разгледах по-внимателно художниците от Италия и Фландрия, но очаквах нещо друго. След това, удивен, открих света на Йожен Дьолакроа, Гюстав Курбе, на Клод Моне, на цялата велика френска живопис...

Скоро ателието ми се изпълни с платна. Малък приятелски кръг постоянно ме окуражаваше да работя... Излагах при Независимите от 1911 до 1914 г. Предложих свои работи и в Есенния салон, но не бях допуснат. Така че по-късно реших никога повече да не се представям с картини пред разни журита.

През 1914 г., по съвет на Гийом Аполинер, изпратих цели 200 платна в Берлин за изложбата "Дер Щурм" (Бурята). Взех влака, за да видя тази импозантна експозиция и от Германия после отпътувах за Русия да се срещна с годеницата си, която ми стана съпруга и без чието вдъхновение аз не мога да направя нито една рисунка.    

Бях изненадан от войната, от мобилизацията. Трябваше да кажа сбогом на моя любим Париж, на ателието в Монмартр, да се простя с картините си, натикани под леглото и окачени в една берлинска галерия.

След три години избухна революцията. Върнах се във Витебск. Малко по малко се оставих да бъда спечелен от нея. Накарах бояджиите да слязат от стълбите и ги събрах в едно начално училище, което назовах с гръмкото име Академия! Поканих преподаватели от цяла Русия - бяха водачите  на всички художествени направления. Самият аз станах "професор", "директор", "комисар" и какво ли още не! Беше невъзможно да остана равнодушен пред тази буря! Свиквах съвещания, държах речи, дискутирах за пролетарското изкуство, организирах, направлявах. През 1918 г. получих предложение от Москва да направя стенописи и декори за един нов театър, който се създаваше по това време - Камерен еврейски театър. Реших да напусна работата си в "Академията". Бях се уморил от административните задължения, от безкрайните заседания през тези две години. Горях от желание да се върна към живописта...

Хвърлих се в работата - да рисувам стените и тавана на театъра, покрих ги с живопис от всички страни. Бях щастлив да разруша старите традиции, в които загниваше театърът, да направя нещо наистина ново... Ако влезете в Камерния еврейски театър в Москва, ще видите, че моите гладни и изпълнени със страх години не са били пропилени.

Но в същото време изпитвах носталгия по моя Париж. Знаех, че моето изкуство може да се развива единствено във Франция...

Минах през Берлин с надеждата да намеря моите двеста (!) картини от изложбата "Дер Щурм". Напразно! Пристигнах в Париж през 1923 г. Там бях щастлив да открия повечето от своите неща, под леглото, добре запазени благодарение на грижите на Гюстав Кокийо, моя първи колекционер и най-верния измежду моите приятели.

ГЕН: Бяхте напуснали Западна Европа за цели десет години. Какви промени установихте, като се завърнахте?

ШАГАЛ: Беше ми приятно да видя триумфа на експресионизма в Германия, раждането на сюрреализма във Франция и появата на Чарли Чаплин на екрана. Той търсеше в киното онова, което аз търсех в живописта. 

ГЕН: А имахте ли усещането, че сте самотна фигура в Парижката школа?

ШАГАЛ: Подиграваха се с моята живопис, особено с онези картини с обърнатите човешки фигури. Упреците, които ми отправяха, обаче се отнасяха за начина, по който решавах формите. Нищо не направих, за да си спестя тези упреци. Напротив. Усмихвах се, разбира се, с тъга на подлостта на тези хора. Всички около мен - от импресионистите до кубистите - ми изглеждаха прекалени реалисти.

За разлика от тях онова, което ме вълнуваше най-много, бе невидимата "нелогичност" на формата и духа, без която не можех да си представя моята живопис. Това означава, че исках да правя пропаганда на фантастичното. Типично фантастичното изкуство ми е напълно чуждо. В това отношение съм далече от такива художници като Йеронимус Бош, Брьогел-Стари или Одийон Рьодон... Фантастичното при тях е измислено и преднамерено.

ГЕН: Нямате ли усещането, че като апелирате за емоционалното, което, без съмнение, е в основата на вашата живопис, вие воювате и против опасността от декоративизма в днешното европейско изкуство?

ШАГАЛ: Така е! Установих, че живописта се приближава до декоративното изкуство и се губи в един абстрактен орнаментализъм, напомнящ мавританските арабески или китайските йероглифи. Не е ли жалко, че това става тъкмо в нашия интелигентен век? Да, човечеството се задоволява да аплодира външното, повърхностното, без да се интересува от истинското. След като не сме способни да пресътворим природата в нашите картини, защо трябва да продължаваме да рисуваме? Защо трябва да накъсваме неделимата природа на глупави декоративни елементи?

ГЕН: Следователно вие отричате онова, което не е вдъхновено, което не се е родило в резултат на една вътрешна потребност?

ШАГАЛ: Още от дебюта си скъсах с т.нар. "професионално" или "академично" изкуство. Невъзможно е да усвоиш занаята на художника, както се усвоява занаята на обущаря, на лекаря или на дърводелеца. Някои ме упрекваха, че въвеждам поезията директно в моите картини... Но покажете ми една голяма картина, в която да няма поне късче поезия! 

Не бих могъл да се затворя в една система, в някакъв определен ред. Винаги съм мечтал за оня прекрасен ден, в който ще мога да се изолирам напълно, както монасите. Ако работих с такова удоволствие над гравюрите за "Мъртви души" на Гогол, дължа го само на господин Амброаз Волар, който ми даде свободата да се изразя както искам... Винаги се вълнувам, когато отивам да занеса някоя от моите работи на господин Волар. Не мога да забравя, че е бил съвременник на Сезан и Реноар.

Всъщност аз не умея да говоря за изкуството. Страхувам се да не остана неразбран. Не ме принуждавайте да говоря. Не принуждавайте артиста да говори! За истинското изкуство не бива да се говори. Тогава то не е изкуство...

                          

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.