Писателят Михаил Вешим гостува в качеството си на главен редактор на в. „Стършел“ в телевизия BIT. Поводът беше тревожните данни, които изнесе националната статистика, според която вестниците в България са намалели с 21, а тиражите са паднали с 38 млн.

-------

Наистина ли вестниците умират?

- Такава е тенденцията, тя е световна, не е само българска. Човек може да я види – като влезете в метрото, погледнете във вагона – никой не е отворил вестник, всеки си гледа телефона. Вероятно хартиените вестници ще изчезнат или голяма част от тях и всичко ще мине на сайтове. Сега като срещнете човек на улицата и го питате как сте, отговорът е: „Виж ми сайта!“. 

Но все пак друго е да държиш хартиения носител. Например, като идеш да плажа да си вземеш бира, семки, да си извадиш вестника. Не можеш да извадиш таблета или телефона. Не е същото.

- Не е същото. Аз също съм така – българин от старо време, българин от вестникарско време. Аз харесвам хартията, харесвам да ми шумоли вестникът, харесвам книгата като книжно тяло. Не мога да чета на някакъв такъв електронен четец. Пък като му омръзне на човек да чете, може да си сложи книгата на главата и да подремне малко, така няма да го кацат мухи, а с четеца, таблета не може да се случи. Но да ви кажа нещо сериозно. Това нещо с УНСС и мен ме изненада много, защото преди десетина дни бях на една среща със студенти точно от този институт и говорихме за книги, вестници, естествено не бяха чували за „Стършел“, не им се сърдя. Започнах да им говоря за книгата „451 градуса по Фаренхайт“. Никой от аудиторията не знаеше за Рей Бредбъри. Но любопитни студенти, извадиха си телефоните, провериха, видяха, че има такава книга и не ги лъжа. Направиха веднага справка. А дали ще я прочетат, това не мога кажа. Та там говорехме за хората книги, нали знаете, че така завършва книгата, че някъде в горите има едни малки общества, където хората нямат имена, а един е „Престъпление и наказание“, друг – „Ана Каренина“, трети е „Братя Карамазови“. Всеки човек е една книга, за да запазят книгата като такава. А тука всеки е „Фейсбук“

Много хора, станаха автори благодарение на „Фейсбук“. Влизаш два дни в мрежа и събираш историйки. Не се ли навъдиха много псевдо автори. Всеки иска да е блогър и после лесно става автор на книга?

- Да оставим блогърите настрани. Но и писателите на книжни книги са твърде много за малка България. Има над две хиляди писатели, шест писателски съюза, а книгите излизат в тираж 500. Така на един читател се падат четири писатели. И вече по-нормално да се казва: „Читателят еди кой си имаше среща със своите писатели, отколкото обратното“. Професията писател си отива, тъй като писането отива в социалните мрежи. И медиите са виновни, че популяризират писането във „Фейсбук“.

Кажете защо?

- Защото каните някой и го представяте, как е написал нещо във „Фейсбук“. И след това той се държи все едно е написал „Война и мир“.

То премиерът дава такъв пример! Той управлява от „Фейсбук“.

- И не само той. Американският президент – през „Туитър“. Не е нормално това нещо, а пък да се нарича писател този, който пише във „Фейсбук“, това е вече прекалено. 

Как да отсеем зърното от плявата?

- Трудно е. Не мога да кажа.

Вие лично как си избирате книга? 2017 година, влизате в една голяма книжарница, по какво търсите?

- Трябва преди това да си чел. Не може да се почне така от нула. Аз имам специални интереси, знам какво издават издателствата. Има достатъчно информация, ако човек наистина се замисли. Но за мен най-ценно е информацията от уста на уста. Хора, на които вярвам. Забелязал се, че така и моите книги се разпространяват най-добре. Интересно нещо е, че българите в чужбина четат повече български автори от българите тук.  Може би от носталгия, да не забравят езика, да разберат какво става тук, а и тези, които заминаха, си бяха четящи хора. Изтичане на четящи мозъци, защото има и други – нечетящи мозъци. И за „Стършел“ се отнася – имаме много абонати в чужбина. И ни пишат, че научат неща, които не могат да намерят в информационните сайтове. „Стършел“ е особен вестник, той не е информационен, той е нещо средно между журналистика и литература. Абе, хуморът има шанс.

Сатирата ще успее ли, чувството за себе ирония?

- Ежедневната сатира, която пишем за България, остарява много бързо. Някой път фейлетонът, който излиза е вече стар и ако четеш след шест месеца или година, не знаеш какъв е бил поводът и т.н. Но хуморът, добрата хумористична литература, оцеляват през годините. Ето вижте сега български автори – Алеко е много по-актуален от преди 120 години като е излязъл „Бай Ганьо“. Ами Чудомир? Всички опити да бъде забраняван, отбутван и забравен Чудомир, не успяха. Защото народът го обича. След „девети“ Чудомир е обявяван за буржоазен автор, щото са му излизали във вестник „Зора“ разказите, а „Зора“ бил фашистки. Той Чудомир не написва нищо след „девети“, обаче народът го обича и във всяко читалище се играе Чудомир.

Ваши думи: „Плоският хумор изпревари плоския данък“. Може ли да ги разтълкувате?

- Е, това съм го казал преди десетина години, когато въведоха плоския данък. А плоският хумор тръгна по от рано. Още с появата на телевизионния хумор. Това съм имал предвид. 

Има ли сега хубави шоу програми? 

- Всичко опира до талант. Аз чуя ли смях зад кадър, сменям канала. Да ти казват къде да се смееш, да ти светва червена лампичка и не знам какво си… Оставете тази работа.

А вие на какво се смеете?

- На ежедневния живот. На случките от него. Работата в „Стършел“ ме е научила да наблюдавам нещата около себе си и да намирам смешното. И това донякъде ми осмисля деня. Ако пък нещо не се случи смешно, има си начин да си се разсмивам като общувам със смешни хора или автори. Вземам си например „Швейк“ и ми стане весело, макар че съм го чел сто пъти. Все пак предпочитам да се срещам с Хашек, отколкото с досадни хора в ежедневието.

Как гледате на вашите колеги, които се мъчат да правят вестник „Прас- прес“ – Комарницки, Николов и Георгиев?

- Мъчат се. Добри карикатуристи, но само карикатура не стига за един хумористичен вестник. От друга страна се радвам, че се появи някаква конкуренция, защото ние досега нямахме конкуренция. Хората решават. те гласуват със стотинките си

Вие как оцеляхте толкова години?

- С една дума – инат. Показахме, че един вестник с кауза може да продължи. И благодаря на моите колеги, с които останахме и сега правим вестника, че не се скарахме за нещо и сме единомишленици.

Помага ли ви работата във вестника затова да пишете книги. Къде се допълват  и пресичат нещата?

- Малко се раздвоявам. Като шизофрения е. Защото едно е ежедневната журналистическа работа, друго е, когато човек мисли за роман, разкази. Те пък някой път излизат по-сериозни. Представят ме като писател-хуморист, това съчетание с тиренце, като Римски – Корсаков. Преди години издадох една книга с по-сериозни разкази и тук думата хуморист трябва да отпадне, а ако отпадне и думата писател. Какво ще остане – само тирето. За мен писането е една игра и аз си я играя по този начин. Така се забавлявам. А иначе работа си е работа в „Стършел“

Ще има скоро някоя ваша книга, която ще бъде екранизирана?

- Не. Сложно стана с това екранизиране. Засега оставам на хартия.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.