Писателят Михаил Вешим гостува в качеството си на главен редактор на в. „Стършел“ в телевизия BIT. Поводът беше тревожните данни, които изнесе националната статистика, според която вестниците в България са намалели с 21, а тиражите са паднали с 38 млн.

-------

Наистина ли вестниците умират?

- Такава е тенденцията, тя е световна, не е само българска. Човек може да я види – като влезете в метрото, погледнете във вагона – никой не е отворил вестник, всеки си гледа телефона. Вероятно хартиените вестници ще изчезнат или голяма част от тях и всичко ще мине на сайтове. Сега като срещнете човек на улицата и го питате как сте, отговорът е: „Виж ми сайта!“. 

Но все пак друго е да държиш хартиения носител. Например, като идеш да плажа да си вземеш бира, семки, да си извадиш вестника. Не можеш да извадиш таблета или телефона. Не е същото.

- Не е същото. Аз също съм така – българин от старо време, българин от вестникарско време. Аз харесвам хартията, харесвам да ми шумоли вестникът, харесвам книгата като книжно тяло. Не мога да чета на някакъв такъв електронен четец. Пък като му омръзне на човек да чете, може да си сложи книгата на главата и да подремне малко, така няма да го кацат мухи, а с четеца, таблета не може да се случи. Но да ви кажа нещо сериозно. Това нещо с УНСС и мен ме изненада много, защото преди десетина дни бях на една среща със студенти точно от този институт и говорихме за книги, вестници, естествено не бяха чували за „Стършел“, не им се сърдя. Започнах да им говоря за книгата „451 градуса по Фаренхайт“. Никой от аудиторията не знаеше за Рей Бредбъри. Но любопитни студенти, извадиха си телефоните, провериха, видяха, че има такава книга и не ги лъжа. Направиха веднага справка. А дали ще я прочетат, това не мога кажа. Та там говорехме за хората книги, нали знаете, че така завършва книгата, че някъде в горите има едни малки общества, където хората нямат имена, а един е „Престъпление и наказание“, друг – „Ана Каренина“, трети е „Братя Карамазови“. Всеки човек е една книга, за да запазят книгата като такава. А тука всеки е „Фейсбук“

Много хора, станаха автори благодарение на „Фейсбук“. Влизаш два дни в мрежа и събираш историйки. Не се ли навъдиха много псевдо автори. Всеки иска да е блогър и после лесно става автор на книга?

- Да оставим блогърите настрани. Но и писателите на книжни книги са твърде много за малка България. Има над две хиляди писатели, шест писателски съюза, а книгите излизат в тираж 500. Така на един читател се падат четири писатели. И вече по-нормално да се казва: „Читателят еди кой си имаше среща със своите писатели, отколкото обратното“. Професията писател си отива, тъй като писането отива в социалните мрежи. И медиите са виновни, че популяризират писането във „Фейсбук“.

Кажете защо?

- Защото каните някой и го представяте, как е написал нещо във „Фейсбук“. И след това той се държи все едно е написал „Война и мир“.

То премиерът дава такъв пример! Той управлява от „Фейсбук“.

- И не само той. Американският президент – през „Туитър“. Не е нормално това нещо, а пък да се нарича писател този, който пише във „Фейсбук“, това е вече прекалено. 

Как да отсеем зърното от плявата?

- Трудно е. Не мога да кажа.

Вие лично как си избирате книга? 2017 година, влизате в една голяма книжарница, по какво търсите?

- Трябва преди това да си чел. Не може да се почне така от нула. Аз имам специални интереси, знам какво издават издателствата. Има достатъчно информация, ако човек наистина се замисли. Но за мен най-ценно е информацията от уста на уста. Хора, на които вярвам. Забелязал се, че така и моите книги се разпространяват най-добре. Интересно нещо е, че българите в чужбина четат повече български автори от българите тук.  Може би от носталгия, да не забравят езика, да разберат какво става тук, а и тези, които заминаха, си бяха четящи хора. Изтичане на четящи мозъци, защото има и други – нечетящи мозъци. И за „Стършел“ се отнася – имаме много абонати в чужбина. И ни пишат, че научат неща, които не могат да намерят в информационните сайтове. „Стършел“ е особен вестник, той не е информационен, той е нещо средно между журналистика и литература. Абе, хуморът има шанс.

Сатирата ще успее ли, чувството за себе ирония?

- Ежедневната сатира, която пишем за България, остарява много бързо. Някой път фейлетонът, който излиза е вече стар и ако четеш след шест месеца или година, не знаеш какъв е бил поводът и т.н. Но хуморът, добрата хумористична литература, оцеляват през годините. Ето вижте сега български автори – Алеко е много по-актуален от преди 120 години като е излязъл „Бай Ганьо“. Ами Чудомир? Всички опити да бъде забраняван, отбутван и забравен Чудомир, не успяха. Защото народът го обича. След „девети“ Чудомир е обявяван за буржоазен автор, щото са му излизали във вестник „Зора“ разказите, а „Зора“ бил фашистки. Той Чудомир не написва нищо след „девети“, обаче народът го обича и във всяко читалище се играе Чудомир.

Ваши думи: „Плоският хумор изпревари плоския данък“. Може ли да ги разтълкувате?

- Е, това съм го казал преди десетина години, когато въведоха плоския данък. А плоският хумор тръгна по от рано. Още с появата на телевизионния хумор. Това съм имал предвид. 

Има ли сега хубави шоу програми? 

- Всичко опира до талант. Аз чуя ли смях зад кадър, сменям канала. Да ти казват къде да се смееш, да ти светва червена лампичка и не знам какво си… Оставете тази работа.

А вие на какво се смеете?

- На ежедневния живот. На случките от него. Работата в „Стършел“ ме е научила да наблюдавам нещата около себе си и да намирам смешното. И това донякъде ми осмисля деня. Ако пък нещо не се случи смешно, има си начин да си се разсмивам като общувам със смешни хора или автори. Вземам си например „Швейк“ и ми стане весело, макар че съм го чел сто пъти. Все пак предпочитам да се срещам с Хашек, отколкото с досадни хора в ежедневието.

Как гледате на вашите колеги, които се мъчат да правят вестник „Прас- прес“ – Комарницки, Николов и Георгиев?

- Мъчат се. Добри карикатуристи, но само карикатура не стига за един хумористичен вестник. От друга страна се радвам, че се появи някаква конкуренция, защото ние досега нямахме конкуренция. Хората решават. те гласуват със стотинките си

Вие как оцеляхте толкова години?

- С една дума – инат. Показахме, че един вестник с кауза може да продължи. И благодаря на моите колеги, с които останахме и сега правим вестника, че не се скарахме за нещо и сме единомишленици.

Помага ли ви работата във вестника затова да пишете книги. Къде се допълват  и пресичат нещата?

- Малко се раздвоявам. Като шизофрения е. Защото едно е ежедневната журналистическа работа, друго е, когато човек мисли за роман, разкази. Те пък някой път излизат по-сериозни. Представят ме като писател-хуморист, това съчетание с тиренце, като Римски – Корсаков. Преди години издадох една книга с по-сериозни разкази и тук думата хуморист трябва да отпадне, а ако отпадне и думата писател. Какво ще остане – само тирето. За мен писането е една игра и аз си я играя по този начин. Така се забавлявам. А иначе работа си е работа в „Стършел“

Ще има скоро някоя ваша книга, която ще бъде екранизирана?

- Не. Сложно стана с това екранизиране. Засега оставам на хартия.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Когато красива жена се появи на вратата, здравият разум излиза през прозореца.“

Маргарет Атууд, канадска писателка, родена на 18 ноември преди 79 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).