Изабела Роселини (65) е дъщеря на Ингрид Бергман и Роберто Роселини. Израснала е в Париж и Рим. През 1976 г. започва актьорска кариера като прочутата си майка. Най-известните й фирми са „Синьо кадифе“ и „Диво сърце“ на режисьора Дейвид Линч. През 80-те става модел на Lancôme. Автор е на няколко книги. Последната й се казва „Моите кокошки и аз“, в която разказва за живота си в селската си къща на Лонг Айлънд. Актрисата даде интервю за derstandard.at.

 ---

Как са кокошките Ви? 

- Много добре. Снасят много яйца. Когато дните стават дълги и грее по-дълго слънце, хормоните им се стимулират. Имаме яйца в изобилие. От юни до октомври снасят по-малко. 

Излюпват ли се пиленца?

- Не, не искам пиленца. Кокошките ми са от редки видове, някои заплашени от изчезване. Те са от Индонезия, Чили, Китай, Египет и Европа и изглеждат съвсем различно. Искам да запазя това многообразие, не искам смесване на видовете. Управлението на едно селско стопанство е доста сложно, за да не се стигне до кръвосмешение. 

Написахте дори книга за това.

- Да, детска книга. Очаквах, че кокошките са глупави и обикновени животни – че само кълват и се разхождат. Но тази грешна представа идва оттам, че ги гледаме само отвисоко. Когато обаче ги снимаш и слезеш на тяхното ниво, си изненадан колко особени са движенията им и колко изразителен е езикът на тялото им. 

Как се породи желанието Ви да отглеждате кокошки? 

- Живея на Лонг Айлънд. Преди няколко години си купих парче земя и си направих селскостопански двор. В началото отглеждах само зеленчуци. След това взех няколко пчелни кошера. Купих и животни – опитах с пуйки, овце и прасета. Не желаех обаче да ги коля, затова се насочих към кокошките: те снасят яйца. 

Израснали сте в Рим и дълго сте работили в Ню Йорк. Като прочута актриса и модел как така се озовахте в селски двор?

- Винаги съм обичала животните. С напредването на възрастта ми получавам все по-малко ангажименти като модел и актриса. Записах се да уча етология (наука за поведението на животните) в Hunter College в Ню Йорк. Когато ми се откри възможността да имам селскостопански двор, изпълних една своя детска мечта. 

Наблюдавате ли тенденция на връщане към живота на село и сред природата? 

- Представата за идиличен живот на село съществува във фантазията на хората, живеещи в големите градове. В действителност селският живот представлява много работа, а пари се печелят едва едва. 

Който намира удоволствие в това, ще се чувства добре. Моите работници се трудят с желание, без да има перспектива да забогатеят. Жената, която се грижи за зеленчуците, 25 години е била на ръководна позиция в града. Сега се наслаждава да работи навън под открито небе. 

Какво харесвате на селския живот? 

- Тъй като пътувам много, когато се прибера, съм много щастлива. Това е съвсем различно чувство. Да живея на село ме улеснява да се концентрирам в ученето и писането. Особено през зимата, когато няма какво да се прави. 

В автобиографията си „Some of Me“ разказвате, че баща Ви е искал да снима филми за биологията и сте се гмуркали за морски таралежи, за да снима оплождането на яйцата им. 

- Спомням си как помагах на баща ми. Той много обичаше да наблюдава яйца под микроскоп. Интересуваше се много от науката. Решаващи за мен бяха историите с животни, когато ги четях, разбрах, че искам да уча това. Етология обаче не се преподава почти никъде. Има в Оксфорд и Кембридж, но не и в Италия, където израснах. Затова сега си наваксвам. 

Пишете, че който веднъж е живял с кучета, котки, зайчета, птици, прасета, вече нищо не му е чуждо. На тази база разбирате ли и сегашния американски президент? 

- Трудно е да го разбереш. Преди всичко ми е неразбираемо как можа да стане президент. В Америка има голямо разочарование и това беше протестен вот. Но се питам дали тези, които го избраха в знак на протест, сега се ужасяват от резултата. Положението е много тревожно. Тежко политическо време настана за Америка. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Три неща е трудно да спреш да вършиш, веднъж започнал:

-  да ядеш нещо вкусно

-  да беседваш с приятел, върнал се от поход

-  да се чешеш там, където те сърби”

Козма Прутков, руски измислен писател, роден на 11 април преди 218 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.