„Проблемът е в овладяването на българската култура от мутри, които наложиха един безцеремонен стил от времената на Държавна сигурност.

Интелигенцията е премазана и маргинализирана, в медиите размахват бухалки брутални типове, шпицкоманди заплашват всяко инакомислие с пряка физическа саморазправа, а едни печени хора ти се смеят, че говориш за едни наивни неща, които не се изразяват в пари. Същото е с бутафорните крепости, които покриха страната, ликвидираха истинското наследство, същото е с градските проекти за алея на спорта и виенско колело в Борисовата градина в София.”
Пред в. „Труд”, 10 юни 2015 г.

„По-генералният спор с патриотите "тенденция СКАТ" е в това дали на такова централно място следва да стои монумент на цар, когото свързваме с поражение и край на Първото българско царство. Да си представим, че искаме да породим някаква гордост, някакво позитивно чувство към родината си. Не трябваше ли там да стои примерно Симеон Велики, според логиката на същите тези патриоти? Представете си, господа националисти, този площад, на който се правят военни ритуали на Гергьовден - българските войници ще се строяват между ослепените войни на Далчев и светещите очи на Хайтовия Самуил. Защо да си го причиняваме? Не е ли по-добре да се направи жест към някакво положително събитие от миналото, с което се гордеем и което дава поуки за бъдещето? Да речем Съединението, което е едновременно и събитие, и принцип.

Обсипват ни с аргументи, че в управлението на Самуил има и добри страни. Добре де, сложете нещо на улицата с името му, пренесете мощите му в катедралата - има най-различни форми на жест към миналото. Но защо трябва тъкмо той да стане основен символ на нашата държавност? Състезанието с македонците май не обяснява този абсурд - тук има по-скоро нещо, свързано с българския мазохизъм, с желанието ни непременно и винаги да се преживяваме като роби, като геноцидирани. Ако има нещо мрачно, гадно, унизително в историята ни - ще го изровим и типосаме в центъра на пространството ни, за да имаме повод да се окайваме и да мразим някого.”
Пред „Дойче веле”, 8 юни 2015 г.

„Ето как работи българската национална идентичност. От една страна е религиозният култ към Левски, който не позволява и на косъм да се отклониш от канона, било във филм, в учебник или просто в греховен Фейсбук-помисъл. От друга - празнуваме упорито като национален празник 3 март.

Къде е противоречието ли? Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо, от която вече е снета комунистическата забрана: "Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби". Не виждате ли проблема? Или Левски се е объркал и ще трябва да се каже публично, че не всичките му думи са пророчески. Или пък цар Александър II не ни е точно освободил (помните, че титлата "освободител" му е дадена заради руските крепостни, които към онова време са били доста по-несвободни от нашите селяни).

Не искам да влизам в русофобски дискурс, нямам амбиции за кариера в структури на НАТО или другаде. Признателността към Русия си е факт, с който нямам проблем. Просто ми се вижда тъжно да се самозалъгваме, при това навръх националния ни празник. На 3 март 1878 година не се е случило нищо, което да ни касае: две империи са сключили мирен договор, на който днес се радваме. При подписването на договора, доколкото знам, не е присъствал нито един етнически българин, а от самия договор не е произтекло признаването на българската държава. Това е станало една година по-късно, на Берлинския конгрес - май пак без участието на българи.”
Пред „Дойче веле”, 3 март 2015 г.


„Трябва да се запитаме до каква степен сме нация. Разликата между етнос и нация е в това, че втората има легитимни институции. У нас няма абсолютно никакво доверие в онези, които ни представляват. Оставете политиците. Кои журналисти са безспорни авторитети, на които сме готови да повярваме в трудни ситуации? 96 на сто недоверие в съдебната система. 65 на сто смятат, че всеки, който има един милион, трябва да лежи в затвора. Образованието - всяка година има по един скандал около това какво се преподава или не се преподава на децата ни... Никой у нас не чака спасителя, чакат отмъстител, който да накаже всички онези, които имат някаква власт. Наричам това синдрома „Левски”: главният герой на тази култура е не цар или държавник, не индустриалец или учен, а революционер, предаден от своите и умрял, без да постигне целите си. Нека започнем с изграждане на доверие, с оценяване на реално постигнатото, а не със съжаление за това, което е могло да се случи. Това не е само въпрос на добра воля - трябва публичният човек да е видим, да знаем доходите му например.”
Пред „Труд”, 31 януари 2015 г.


ПРОФ. ИВАЙЛО ДИЧЕВ (60) е преподавател по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”, чете лекции и във Франция и САЩ. Автор е на художествена литература. Носител е на наградите  „Паница” (1999), „Черноризец Храбър” (2002) и „Димитър Пешев” (2005).

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).