Джулиан Барнс (70) е английски писател, считан за представител на постмодернизма. Високо ценен е за често ироничния си стил. Писал е също криминални романи под псевдонима Дан Кавана, поезия под общия псевдоним Едуард Пиг, превеждал е на английски френска литература. Сега Барнс е специален гост на международния панаир на интелектуалната литература „Non/fiction N18“, който се провежда в Централния дом на художниците в Москва. Предлагаме ви интервюто, което даде на Наталия Кочеткова за lenta.ru.

-------

Веднъж вече сте направили дълго пътешествие из Русия – през 1965 г. с микробус в компанията на ваши приятели и състуденти. Как се роди идеята тогава?

- Това не беше моя идея. Аз се присъединих към компания, която си търсеше още един за пътуването. Мисля, че тогава не бях толкова смел, за да направя такова пътешествие самостоятелно – имах нужда от някой, който да ми даде кураж.

Защо решихте като млад да учите руски език?

- Оказа се... секси. В училище сред многото предмети, които изучавах, бяха френски и немски. В един момент, тогава бях на 15 години, имах възможност да науча руския и се отказах от немския. Бяхме само четирима в класа – бяхме опитни свинчета, първия клас, който учи руски.

Какво впечатление Ви направи тогава Русия: Минск, Смоленск, Москва, Ленинград, Киев, Одеса? Тогавашните Ваши очаквания за страната и нейните хора бяха ли подкрепени или опровергани?

- Не съм сигурен, че съм имал каквито и да е било очаквания. Пътувахме много, няколко часа в къмпинг, ден разходка из града. За мен те изглеждаха огромни, завладяващи, въпреки че знаех, че виждам само малка част. Спомням си в Харков, бяхме паркирали в центъра на града, няколко жени на средна възраст започнаха да удрят микробуса, мислейки че сме германци. За щастие бяхме в състояние да обясним, че сме британци. И, разбира се, аз не знаех за огромните загуби, които руснаците са понесли по време на харковските операции.

Какво очаквате от пътуването си в Русия сега?

- Сняг, мисля. И читатели, разбира се. Както вече казах, пътешествам без очаквания. Но този път няма да бъда на къмпинг.

Вашият нов роман „Шумът на времето“, издаден на руски от издателство „Азбука“, сега е предмет на горещи спорове. Много са заинтересувани от избора на героя. Шостакович не е борец срещу режима. Той често се съгласява. Прави отстъпки пред властите. Защо Шостакович стана герой на Ваш роман?

- - Когато за първи път чух музиката му, бях 16-годишен. И я слушам през целия си живот. В един момент осъзнах, че неговият случай е много показателен – класически пример за това, което се случва, когато Властта се изправя срещу Изкуството. За мен Шостакович е необикновено симпатичен: много интелигентен, много ироничен, много измъчен. Както и да е, аз не се интересувам от герои борци – за тях са написани достатъчно книги.

„Моят герой е страхливец, но малодушието ли е единственият разумен избор“, пишете в колонката за „Гардиън“ в навечерието на излизането на романа. Може ли малодушието да бъде подвиг?

- С книгата е свързана една моя надежда – хората, които я прочетат, да попитат: „Какво ще правя? Може ли да направя нещо добро?“. Спомнете си как в романа Давид Ойстрах се страхува. Даже после говори, че не знае как да не се страхува. Представете си, че се страхувате за живота си всеки ден. Каква сила трябва да има такъв човек?

Как трябва да постъпва артистът, живял в тоталитарни условия? Да се съпротивлява и да загине? Или да си седи тихо, да се съгласява и да работи? Прието е да се възвеличава съпротивляващият се. Но има и втора възможност – може би единствено правилната.

- Тук няма универсални отговори. Артистът, независимо с какво се занимава, може да намери изход в зависимост от естетиката си, интересите и индивидуалността си.

През последните години в Русия все повече хора започнаха да говорят положително за исторически личности като Сталин и Иван Грозни. На Грозни дори беше издигнат паметник в Орел. Какво мислите за тази тенденция?

- Е, аз лично нямам нищо против историята на Иван Грозни. За мен това е, простете за сравнението, все едно да се постави статуя на Роки Балбоа във Филаделфия. Но какво да кажа: историческите личности, които все още се помнят и за ролята им в историята се водят спорове, трябва прилежно да се проучат и след това да се дават оценки. Защо в градовете е необходимо да се поставят паметници въобще? Нима те не изглеждат по-добре без тях?

Очевидно при работата Ви над „Шумът на времето“ сте чели „Свидетельство“ на  Соломон Волков. На какви източници се опирахте?

- Разбира се! Аз също използвах прекрасната книга за Шостакович на Елизабет Уилсън, писмата на композитора Гликман и книгата за неговото дете. Това са моите четири основни източника. Но в продължение на години съм прочел много други книги за Шостакович, за Русия и за музиката. Различни писма – публикувани и непубликувани. В допълнение – аз и преди съм писал за Шостакович в „Няма нищо страшно“.

В „Шумът на времето“ има много симпатия към рускоезичните читатели с езиковите игри – пословици, цитати от Пушкин, Ахматова. Може би ги помните от времето, когато сте учили руски език?

- Да, подготвях се от години. Мислех, че те ще създадат необходимата атмосфера в книгата. 

В „Папагалът на Флобер“ вие обръщате наопаки жанра биография. „Шумът на времето“ също по същество е биографична книга, но е коренно различна. По скоро роман – музикално произведение.

- Винаги съм харесвал идеята да се използват малки фрагменти, фигури, фрази, които проникват в романа, а във финала имат още по-голямо значение. Ето защо някои критици наричат романа „Шумът на времето“ „музикален“ или написан като музикално произведение. Всъщност аз не го виждам по този начин. За мен романът е изграден като роман, въпреки че, да, има множество тризвучия. Не смятам, че романът по форма е като соната, например, това би било пълна катастрофа. Музикалните форми съвсем не приличат на литературните.

Наскоро някой се пошегува, че „Шумът на времето“ е написан все едно от съветски интелигент. За Вас това комплимент ли е?

- Ще го приема като комплимент, въпреки че бих предпочел „руски интелектуалец“. Все пак това е роман от британски интелектуалец. Надявам се, че в него се усеща британското.

Флобер, Толстой, Шостакович – във Вашата работа често преосмисляте чуждия творчески метод. Какъв трябва да бъде човекът, за да Ви заинтересува?

- За Толстой съм писал само мимоходом. Писах за Конан Дойл. Мисля, че за да представляват романов интерес, те трябва с нещо да надхвърлят предели на историческата същност. Във всеки случай аз не приемам границите между фикция и нонфикшън.

Последните световни политически събития внезапно реактуализираха романа Ви „Англия, Англия“, в който доста иронично си играете със стереотипа за Великобритания и търсенето на национална идентичност. Пишете го в края на 90-те години, мислехте ли, че е възможен такъв вариант на събитията като Брекзит или е случайна далновидност?

- Мисля, че предчувствието е случайно. По същото време написах книгата „История на света в 10½ глави“, футболният отбор, който ми е слабост през целия ми живот и който никога нищо не е печелил, през 1989 г. най-накрая постигна успех. И след това наистина през 2016 г., за изненадана на всички, спечели Висшата лига. Така че вероятно притежавам някакъв дар да предвиждам бъдещето. Ако е така, може би трябва да напиша роман за скорошно настъпване на мира в цял свят.

Но защо в „Англия, Англия“ няма нищо за Шерлок Холмс. Дори сте написали отделен роман с участието на Конан Дойл.

-  Защото не мислех за него, когато писах „Англия, Англия“. Никога не съм бил заинтересуван нито от Холмс, нито от Конан Дойл. Тогава се натъкнах на реални случки от живота, в които се оказа замесен Дойл, затова проявих интерес към него. Но той дълго време не представляваше интерес за мен  както Шостакович и Флобер.

За Вас пишат така: Един от най-големите писатели на съвременна Великобритания, носител на „Букър“, франкофил („Папагалът на Флобер“, кулинар („The Pedant in the Kitchen“), майстор на политическия портрет („Писма от Лондон“). С кои от тези твърдения сте склонен да приемете?

- Всичко това е много хубаво да се чуе. Аз просто отначало пиша една книга, после друга. Нямам някаква специална стратегия. Пиша за това, за което ми е интересно, толкова добре, колкото мога. Това е всичко, което може да направи един автор.

Във Вашите книги има много размишления за природата на човека, за неговото поведение, отношението му към живота и смъртта. И  изглежда, че единственото нещо, което е важно, това е любовта. Простете ми великодушно за баналността, но може ли да формулирате в какво е смисълът на живота?

- Смисълът на живота! Това е твърде толстоевски въпрос за мен. Когато се опитвам да пиша за смисъла на живота, излизат някъде към 200, а и 500 страници. Накратко, нищо не излиза, страх ме е.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

„Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида”.

Реймънд Чандлър, американски писател, роден на 23 юли преди 131 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.