Ласло Краснахоркаи спечели наградата „Букър“ за цялостен принос -  едно от най-престижните литературни отличия в света. Макар да е написал признати от критиците романи като „The Melancholy of Resistance“, „Satantango“ и „Seiobo There Below“, роденият през 1954 г. унгарски автор е непознат за широката публика. Определян е от критиката като постмодернист. Краснахоркаи е работил с големия режисьор Бела Тар, негов сънародник, филмирал две от книгите му.
------------------

Какви са ползите, недостатъците и опасностите при превод?
-    Няма да коментирам неща като ползи и недостатъци, но ще адресирам въпроса за опасностите, защото просто няма такива. Преводът по никакъв начин не бива да е идентифициран с оригинала на различен език. Това е абсурдно. Преводът е работа на преводача, не на автора. Дело на автора е историята. Той е композитор на нова творба и представя оригинала по начина, по който роднините се представят едни на други. Авторът гледа, харесва, ако текста му се струва познат, поне отчасти, и негодува когато му се струва непознат. Бил съм ядосан само веднъж – при превода на немски на „War and War“. Стана лоша книга отвъд възможното за поправяне. Кой ще я превежда наново? Но какво да се прави. Иначе винаги съм бил доволен. Работил съм с великолепни преводачи.

Защо избрахте тогава да живеете в Берлин?
-    Още откакто прекарах по-дълъг период в този град през 1987 г. се свързах силно с него. Западен Берлин, както се казваше тогава, беше подслон за ранените души. Толкова много артисти, хора помагащи на артисти, бяха събрани тук. Много се радвах, че мога да отида в произволен бар и да седна до велики артисти, сякаш са част от семейството ми. Днес тази връзка продължава, но не по същия начин. Макар да живея тук, вече не се чувствам толкова добре. Сега артистите не се интересуват от работата си, а от продаването й.

Каква е писателската ви практика?
-    Нямам работно място, в смисъл на писателско бюро, нито пък се взирам в лаптопа в търсене на идеи. Оформям работата си в ума си, вярвайки, че литературата е моето призвание. Като изключим личните причини, започнах да пиша при много различни обстоятелства от сегашните. Нямах бюро, никога не бях сам. Замислях неща, добавях към тях, докато ми харесат. Пиша на най-неочаквани места и сега. В този смисъл винаги работя, но и никога не работя. Също не редактирам много, защото внасям корекциите в главата си.

Какво четете от класиците освен любимеца ви Кафка?
-    Когато не чета Кафка мисля за него. Когато не мисля за Кафка, ми липса да мисля за него. Тогава започвам да мисля за него и неусетно го препрочитам отново. Така са нещата. Същото е и с Омир, Данте, Достоевски, Пруст, Езра Паунд, Бекет, Томас Бернхард, Атила Йожеф, Янош Пилински…

Защо „Satantango“ стана такъв хит на англоезичния книжен пазар?
-    Мисля, че хората, които са чели книгите ми и са гледали филмите, които направих с Бела Тар, искаха да го прочетат и на английски. Изглежда, че на хората този тип книги им харесва. На хората може би им омръзна да търсят евтините пиротехники и бягството от реалността. Те искат не да избягат от живота, а да го изживеят отново. Да знаят, че са имали живот, че са го живели – в болка и в красота. Обяснението ми е, че вече няма велика литература. Но читателите се нуждаят от нея. Не като лекарство - искат някой да им каже, че няма лекарство.

Защо локациите са толкова важни за вас и толкова подробно описвате всеки детайл?
-    Защото е винаги важно да знаеш къде се случват нещата. Нещо може да се случи точно на едно единствено конкретно място.

Колко се промени светът преди да станете известен писател, например преди „Satantango“ и днес?
-    Приликата е поразителна. Много неща са се променили, но всичко е останало същото по своята същност. Мислете за повърхността на бързотечащ поток, за начина, по който се разбива на пръски, след което се оформя отново, обединява се с други и течението продължава. Аз гледам капките и се концентрирам върху всяка една от тях. Само цялото остава непоклатимо, но и различно. Тогава какво остава? Налице е липсата на предизвикателства. Тя е извън контрол.

Източник: thewhitereview.org

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Аз съм мръсница нито повече, нито по-малко от всяка друга жена.“

Брижит Бардо, френска актриса, родена на 28 септември преди 86 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.