Елица Дубарова, сестрата на поетесата Петя Дубарова, даде интервю за в. "Сега". Тя е родена през 1977 г. в Бургас. Завършила е българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски", защитила е докторат върху романа на Новалис "Хайнрих фон Офтердинген". Преподава в университета "Проф. д-р Асен Златаров" в Бургас, ръководи дома музей "Петя Дубарова". 

Публикуваме интервюто със съкращения. 

-------

Ценим ли достатъчно авторите си приживе, или предпочитаме мъртвите? Как се отнасят младите към Петя и паметта й?

- Не мога да отговоря убедително на въпроса как се отнасят младите към Петя и паметта й, въобще как се отнасят към големите ни автори. По-големите ученици обичат поезията на Петя, тя ги вълнува, разбират я. При по-малките обаче има едно огромно разминаване в нагласата към нашите изучавани автори, към т.нар. литературен канон.

Ще го обясня с един съвсем пресен пример, много забавен и показателен. На посещение в музея ми идват ученическа група деца - III-IV клас. Петя е и в учебниците по литература, и в учебниците по български език в началната и прогимназиалната степен на обучение. В съзнанието на най-малките ни ученици авторите от учебниците са архаични фигури, живели, творили и умрели много, много отдавна. Децата не могат да разберат как може да има живи роднини и въобще съвременници на Петя Дубарова. Невинният въпрос към мен като роднина и уредник на музея последно беше: "Ти как си още жива?" ?

Предполагам, че най-малките ученици, които посещават нашия музей, които поднасят цветя на паметника на Петя, които рецитират нейни стихове, го правят със същата отговорност и дълбоко възпитана от учителите уважителност, с която ще влязат в музея на Ботев, на Вазов, на Яворов, на Ем. Станев и т.н. 

Тоест паметта за нашите личности и творци, които съграждат културната ни идентичност (и литературния ни канон), е нещо условно и твърде изкуствено. Обсесията на образователната ни система да възпитава "памет" е силно изкривена и ако в рамките на моето поколение все още действаше, днес тя постига обратния ефект. 

Доста време проверявате изпитни работи по български език и литература... Има ли нещо схоластично, сковаващо творчеството в преподаването на този предмет у нас? Защо все повече хора отбягват хуманитарното образование? Не се ли научиха децата, вместо да раждат идеи, само да преписват по-ловко?

- Като университетски преподавател филолог съм участвала в работата на Националната комисия за оценяване на изпитните работи за ДЗИ по български език и литература. Преди да отговоря пряко на въпроса, искам да направя една съществена уговорка. Независимо дали някой приема, или не изпитните формати, те се съставят от широк кръг професионалисти, от специалисти в тази област, от хора, които си дават ясна сметка какво е творческо мислене и как то трябва да бъде оценено в рамките на изискуемите критерии за оценка на натрупаните знания в училище. Респект към експертите в Министерството на образованието и науката, които понасят на плещите си цялата отговорност, които са подложени на постоянни атаки и истеричен шум от страна на недоволни родители, ученици, учители, не на последно място и от медиите. Има нещо смущаващо обаче във факта, че преподавателското съсловие в различните степени на образование не е единно. На всеки му е виновен предходният. А водещ е човешкият фактор. Схоластици има и сред учителите, и сред университетските преподаватели. Има и вдъхновители. Но ще повторя това, което казах. Времето е различно, поколението е друго, не можем да удържаме анахроничните си виждания за образование и да смятаме, че така трябва да се преподава и именно това трябва да се преподава. Има нужда от радикални промени.

А как ще станат?

- Не виждам как могат да се случат. От едната страна на общественото мнение са учителите, които едва ли имат време и сили да се нагодят към новостите (аз ги разбирам). От другата страна на общественото мнение са най-често опозиционно настроени фигури и/или фигуранти. В крайна сметка точно хората, които разбират от организация на образованието и от неговото съдържание, са между чука и наковалнята. Каквото и да се направи, то предизвиква брожение. За мен това е един порочен кръг, от който излизане няма. Моите деца, на които им предстои да бъдат в седми клас, няма да разберат защо Вазов е важен и фундаментален, няма да обикнат Ботев по начина, по който аз го обикнах, съвсем невъзможно им е да разберат Паисий (в VI клас), така че няма да пожелаят да станат хуманитари така, както аз го пожелах. Това имах предвид, като казах, че изграждането на памет за личности е болестнообсесивна проява. Системата, в рамките на която обучаваме и възпитаваме децата си, не отчита динамиката на времето. Методите, с които работи, са същите и никакви интерактивни дъски, компютърна обработка и мултимедийно представяне на (същото) учебно съдържание не са в състояние да запалят децата по предмета литература. 

Е нали се дигитализираме, нали се осъвременяваме непрекъснато, рекламираме знанието...

- Компютризацията по училищата е едно осъвременяване на средата, а вероятно и на средствата, но учебното съдържание по класове си остава почти същото в годините. Не може от едната страна да облъчваме младото поколение с европейските ценности, да го учим на толерантност и уважение към различието, а от другата страна да проповядваме национална (свръх)ценност, да палим патриотичните страсти чрез произведенията на Ботев, Вазов и да си мислим, че това е о'кей. 

А не е ли?

- Ами не е о'кей за невръстните ученици! Трябва да се търси съответствието между осъзнатост и учебно съдържание. Естествено, че на изпитите децата няма да посмеят да проявят творчество (ако трябва да сме коректни, следва да отбележим, че на ДЗИ им е дадена възможност да пишат есе, което предполага и предразполага към творческо писане), а ще напишат това, което знаят, че трябва да се напише, това, което им е казано да напишат. В по-голямата си част преподаването на литература в средното училище разчита на възпроизвеждането, на механичното репродуциране на критически текстове, не виждам да се залага на мисленето и на засилването на въздействието, а творческият процес е феномен на емоционалното съпреживяване, на вдъхновението...

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Вземайте страна! Винаги вземайте страна! Понякога ще грешите – ала човек, който отказва да взема страна, винаги ще греши!”

Робърт Хайнлайн, американски писател, роден на 7 юли преди 115 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Прочетете „Хората на Путин"! Няма да съжалявате

Николай Слатински: Ех, ако можех, щях да заръчам по един екземпляр от книгата за всички наши политически путинофили

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си