Елица Дубарова, сестрата на поетесата Петя Дубарова, даде интервю за в. "Сега". Тя е родена през 1977 г. в Бургас. Завършила е българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски", защитила е докторат върху романа на Новалис "Хайнрих фон Офтердинген". Преподава в университета "Проф. д-р Асен Златаров" в Бургас, ръководи дома музей "Петя Дубарова". 

Публикуваме интервюто със съкращения. 

-------

Ценим ли достатъчно авторите си приживе, или предпочитаме мъртвите? Как се отнасят младите към Петя и паметта й?

- Не мога да отговоря убедително на въпроса как се отнасят младите към Петя и паметта й, въобще как се отнасят към големите ни автори. По-големите ученици обичат поезията на Петя, тя ги вълнува, разбират я. При по-малките обаче има едно огромно разминаване в нагласата към нашите изучавани автори, към т.нар. литературен канон.

Ще го обясня с един съвсем пресен пример, много забавен и показателен. На посещение в музея ми идват ученическа група деца - III-IV клас. Петя е и в учебниците по литература, и в учебниците по български език в началната и прогимназиалната степен на обучение. В съзнанието на най-малките ни ученици авторите от учебниците са архаични фигури, живели, творили и умрели много, много отдавна. Децата не могат да разберат как може да има живи роднини и въобще съвременници на Петя Дубарова. Невинният въпрос към мен като роднина и уредник на музея последно беше: "Ти как си още жива?" ?

Предполагам, че най-малките ученици, които посещават нашия музей, които поднасят цветя на паметника на Петя, които рецитират нейни стихове, го правят със същата отговорност и дълбоко възпитана от учителите уважителност, с която ще влязат в музея на Ботев, на Вазов, на Яворов, на Ем. Станев и т.н. 

Тоест паметта за нашите личности и творци, които съграждат културната ни идентичност (и литературния ни канон), е нещо условно и твърде изкуствено. Обсесията на образователната ни система да възпитава "памет" е силно изкривена и ако в рамките на моето поколение все още действаше, днес тя постига обратния ефект. 

Доста време проверявате изпитни работи по български език и литература... Има ли нещо схоластично, сковаващо творчеството в преподаването на този предмет у нас? Защо все повече хора отбягват хуманитарното образование? Не се ли научиха децата, вместо да раждат идеи, само да преписват по-ловко?

- Като университетски преподавател филолог съм участвала в работата на Националната комисия за оценяване на изпитните работи за ДЗИ по български език и литература. Преди да отговоря пряко на въпроса, искам да направя една съществена уговорка. Независимо дали някой приема, или не изпитните формати, те се съставят от широк кръг професионалисти, от специалисти в тази област, от хора, които си дават ясна сметка какво е творческо мислене и как то трябва да бъде оценено в рамките на изискуемите критерии за оценка на натрупаните знания в училище. Респект към експертите в Министерството на образованието и науката, които понасят на плещите си цялата отговорност, които са подложени на постоянни атаки и истеричен шум от страна на недоволни родители, ученици, учители, не на последно място и от медиите. Има нещо смущаващо обаче във факта, че преподавателското съсловие в различните степени на образование не е единно. На всеки му е виновен предходният. А водещ е човешкият фактор. Схоластици има и сред учителите, и сред университетските преподаватели. Има и вдъхновители. Но ще повторя това, което казах. Времето е различно, поколението е друго, не можем да удържаме анахроничните си виждания за образование и да смятаме, че така трябва да се преподава и именно това трябва да се преподава. Има нужда от радикални промени.

А как ще станат?

- Не виждам как могат да се случат. От едната страна на общественото мнение са учителите, които едва ли имат време и сили да се нагодят към новостите (аз ги разбирам). От другата страна на общественото мнение са най-често опозиционно настроени фигури и/или фигуранти. В крайна сметка точно хората, които разбират от организация на образованието и от неговото съдържание, са между чука и наковалнята. Каквото и да се направи, то предизвиква брожение. За мен това е един порочен кръг, от който излизане няма. Моите деца, на които им предстои да бъдат в седми клас, няма да разберат защо Вазов е важен и фундаментален, няма да обикнат Ботев по начина, по който аз го обикнах, съвсем невъзможно им е да разберат Паисий (в VI клас), така че няма да пожелаят да станат хуманитари така, както аз го пожелах. Това имах предвид, като казах, че изграждането на памет за личности е болестнообсесивна проява. Системата, в рамките на която обучаваме и възпитаваме децата си, не отчита динамиката на времето. Методите, с които работи, са същите и никакви интерактивни дъски, компютърна обработка и мултимедийно представяне на (същото) учебно съдържание не са в състояние да запалят децата по предмета литература. 

Е нали се дигитализираме, нали се осъвременяваме непрекъснато, рекламираме знанието...

- Компютризацията по училищата е едно осъвременяване на средата, а вероятно и на средствата, но учебното съдържание по класове си остава почти същото в годините. Не може от едната страна да облъчваме младото поколение с европейските ценности, да го учим на толерантност и уважение към различието, а от другата страна да проповядваме национална (свръх)ценност, да палим патриотичните страсти чрез произведенията на Ботев, Вазов и да си мислим, че това е о'кей. 

А не е ли?

- Ами не е о'кей за невръстните ученици! Трябва да се търси съответствието между осъзнатост и учебно съдържание. Естествено, че на изпитите децата няма да посмеят да проявят творчество (ако трябва да сме коректни, следва да отбележим, че на ДЗИ им е дадена възможност да пишат есе, което предполага и предразполага към творческо писане), а ще напишат това, което знаят, че трябва да се напише, това, което им е казано да напишат. В по-голямата си част преподаването на литература в средното училище разчита на възпроизвеждането, на механичното репродуциране на критически текстове, не виждам да се залага на мисленето и на засилването на въздействието, а творческият процес е феномен на емоционалното съпреживяване, на вдъхновението...

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

"Ако не можеш да живееш както искаш, няма смисъл да си жив."

Рейналдо Аренас, кубински писател, поет и драматург, роден на 16 юли преди 76 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

За всеки празник - 59.1%
Много рядко - 27.3%
Не подарявам книги - 9.1%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.