Здравка Евтимова има публикувани над 100 разказа в сборниците: "Разкази срещу тъга" (1985), "Разкази от сол" (1990), "Разкази за приятели" (1992), "Сълза за десет цента" (1994), „Кръв от къртица” (2005), „Пернишки разкази” (2013). Нейни творби са публикувани в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Автор е на романите "В студената ти сянка, лейди", "На две крачки от мен" (1999), "Линди" (1999), "За теб, за мен", "Четвъртък" (2003), „Арката” (2007), „В гръб” (2010), „Една и съща река” (2015). Носител е на множество награди. Специализирала е художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Секретар е на българския ПЕН-клуб. 

Здравка Евтимова даде интервю специално за читателите на skif.bg

-------

Имате толкова много литературни награди, самата Вие участвате в журито на някои от тях. Как се развива съвременната българска литература? 

 -   Пътят на писателя минава и през литературни награди, и през провали и безрадостни литературни пейзажи. Важното за него е просто да продължава по пътя си – да не позволи на наградите да го заключат в комфортната зона на похвалите и да не помръдне метър напред  от хвалебствията. От друга страна писателят трябва да преодолее литературните пропасти, в които попада. Нито наградата, нито пропастта са така важни за пишещия, важно е качеството на написаното – то е неговият път,  по който в зли и щедри дни пишещият трябва да продължи.  Най-лесно е да се откаже, да започне да пише по поръчка, да бъде удобен и угоден. Щастливото е, че с написаното от тях добрите днешни български писатели не позволяват на извън-литературни „влияния“ да съсипват литературния пейзаж.  Всъщност най-добрият литературен критик е паметта на хората – тя отсява и оценява най-вярно. В тази светлина каква е като качество съвременната българска литература, какво от написаното днес ще остане, ще бъде ясно след години. Ще ми се да вярвам, че днес се появяват силни книги. 

Темите на българските автори доближават ли се до тези на европейската литература?  Какво ги различава?

- Не е възможно да не се доближават – всички хора по света искат да бъдат здрави, децата им да добруват, мизерията и униженията да бъдат прогонени далече от домашния праг. В Ню Йорк и в Луковит , в Асунсион и Пърт човекът копнее някой да го очаква с обич и усмивка; да знае, че може да плати за лекарствата, когато те са необходими, да купи учебници за сина или онази хубава сватбена рокля за дъщерята. Именно различията  за всяка отделно взета страна са  катализаторът, който прави националната литература мощна, силна, жизнена. Нашият шанс е, че сме българи, че можем да описваме онова, което е част от българското ни кръвообращение , от българската болка, будеща ни нещем, и от радостта, която само българското небе може да доведе в мислите ни. И отново стигаме до ключа – да пишем така, че хората нито в Луковит, нито в Ню Йорк и Асунсион, нито  в Сайгон и Пърт да не могат да оставят книгите ни – в които диша, страда, побеждава  и продължава напред  днешна България – докато не стигнат до  последната буква на романа. И да си кажат – „Искам да отида там, до река Струма, и да я видя с очите си“. 

Късите Ви разкази са много популярни, но имате и немалко романи. Кой жанр предпочитат читателите? Каква е Вашата публика?

 -     За всеки човек това е различно. Може би по-нетърпеливите, по-заетите – то кой ли не е затрупан до веждите от задачи днес – предпочитат късия разказ. Но не всеки разказ – само онзи, който се влива като река в сърцето. Повечето ми приятели предпочитат романите, издателите навсякъде по света също ги предпочитат. Не бих могла да кажа каква е моята публика, но на всеки един човек, който ми подарява част от времето си, за да прочете написаното от мен, на всеки един -  благодаря и се надявам да стане мой приятел.

Взехте наградата „13 века България” за романа „Една и съща река”. Кажете за тези, които не са го чели, каква е есенцията в него?

-     Тава  е роман за хората в пернишко, за околностите на град Радомир и Старо село, мястото, където  е роден моят дядо Здравко и където съм всяка събота и неделя. Роман за хората, които никой не покровителства, място, където не всеки може да вирее, още по-малко да бъде щастлив. На мене ми се ще това място да стане щастливо. Надявам се, че тази книга е една мъничка стъпка в тази посока.

Малките, обикновените хора са главни герои в книгите Ви. Кое е това в отношенията им, което Ви привлича да го описвате?

-     Аз съм малък, обикновен човек и описвайки тези хора, предусещам не само какво ще се случи в техния живот, но и в моя. Вървя по техните пътеки, искам да срещат щастие. Иска ми се България да прокара път към добри дни за тях. Не съм богат човек, нито съм добър организатор, за да мога да постигна нещо съществено на практика. Но не мога да избягам  нито в мислите си, нито  когато спя от онова, което се случва около мене. Не търся да описвам нещо, просто не мога да дезертирам пред тежестта на ежедневието. Ако не действам против тази тежест, значи съм предател. Актът на предателство ми е противен.  Затова пиша.

Съвременността прелива от сюжети – как избирате за какво да пишете?

-  Не се налага да избирам – някое лице, което видя, някоя случайно стигнала до мене дума и всичко останало изчезва, напуска ме. Лицето води със себе си случката,  къщата в която живее, думите, които  изрича, болката, която го боли. Аз не ги описвам, аз ставам известно време този човек – толкова е хубаво да отидеш на друго място, да си друг макар и в 5-6 компютърни страници. И докато страниците не се изпълнят докрай от само себе си, нищо друго не идва, съвсем нищо, ходиш глух и хората ти се смеят. Не печелиш пари – затова си достоен за подигравки, но толкова хора живеят в мислите си. Никога не си самотен.

Кой е учителят Ви в литературата?

- Не само на мен, на цялото ни семейство любимият писател е Йовков.  Зная наизуст някои от разказите му – уникален свят! Щастливи сме, че го е създал с дълбоките, красиви, тъжни и светли български думи…  Димчо Дебелянов, Чехов, Ани Пру, Фланъри О’Конър, Алис Мънро, Маргьорит Юрсенар,Патрик Зюскинд, Маркес.  Флаш памет с обем 32 Гигабайта няма да е достатъчна, ако се заема да изброявам писателите, които в един или друг момент са ми помагали да се измъкна от пропастите, в които съм затъвала.   

Трябва ли писателите,  да критикуват действителността или мястото им е скрити зад героите им?

- Всичко зависи от  характера на писателя. Моето предпочитание е да не критикувам, да покажа живота в такава светлина, която според мен е съсредоточила най-много истина. Читателите са мъдри хора, те ще разберат.

Имате ли надежда, че децата ни ще живеят по-добре, като наблюдавате случващото се по света и в България – войни, бежанска вълна, популизъм и корупция в управлението?

- Не съм изгубила надежда. Децата на света са другото име на стремежа на човечеството да се съхрани, да победи тленността, смъртта. Никоя нация не би желала да погуби младостта си. Ако подобно нещо се случи,  това би означавало, че  правим първата стъпка към големия мрак. Човечеството притежава разум, който в продължение на хилядолетия е надделявал над унищожението. Днес отново ще надделее. Децата на България са най-голямото й богатство, умовете им са  прекрасната територия, която трябва да изпълним с воля, знания, непреклонност, мощ и почтеност. Така ще отгледаме едно по-светло, мирно и интелигентно човечество, способно да победи войните и корупцията. Разбирам, че това е дълъг, изпълнен с трудности и пречки процес.

Толкова страсти се разгоряха за обучението по литература в училище. Вие какво бихте препоръчали да се учи, кои книги трябва да са задължителни за децата? 

- Това е изключително сериозен въпрос. В България има високо подготвени кадри, професори, доценти, доктори на науките по българска литература, ерудити, както и хора с достойна педагогическа квалификация. Всички те би следвало да обединят усилията си, за да създадат учебни програми, които ще  подпомогнат младите умове да осъзнаят  измеренията на могъществото в духа на нашия народ през вековете въпреки  трагичната ни национална съдба. В домашната ми библиотека са книгите на Ботев, Вазов, Йовков, Елин Пелин, Гео Милев, Дебелянов, Вапцаров, Смирненски, Лилиев, Иван Динков, Блага Димитрова, Багряна и още, и още, и още. Не бих искала учебните програми да се лишат дори от ред, дори от строфа на тези прекрасни писатели и поети.  

Какво четете? Какви филми гледате? Препоръчайте автор.

- В момента чета избрани съчинение на Фланъри О’Конър и съм стигнала до романа  й“Мъдра Кръв“. Паралелно с нея чета „Хазарски речник“ на Милорад Павич, препрочитам „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева,  нося в чантата си и чета във влака разказите на Башевис Сингър. Чета и последната поетическа книга на Палми Ранчев. Не обичам да гледам филми. Предпочитам книгата – в  99% героите, които съм си представяла, са различни от тези на големия екран. Горещо препоръчам разказите на Алис Мънро и на Хеда Хасли. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Във всяко дете живее душа на поет.“

Ран Босилек, български писател и преводач, роден на 26 септември преди 134 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.