Родена през 1985 г. в Лондон, Зейди Смит е дъщеря на англичанин и емигрантка от Ямайка. Става световноизвестна с романа си „Бели зъби”. Издавала е и сборник с есета, живее в Ню Йорк и продължава да пише. Романите й са публикувани на български. 

Смит е известна с гражданската си позиция по редица нелитературни проблеми. Публикуваме с малки съкращения интервюто й пред германския вестник „Die Welt”.

-------

„Всичко минало е пролог”- това изречение беше лайтмотив на романа ви „Бели зъби”. На 40 г. имате ли чувството, че вече не живеете пролога, а в самата история?

- Цитатът е от „Бурята” на Шекспир и съдържа класическата либерална идея, че миналото е контекстът на съвременността. Когато писах „Бели зъби”, бях на 25 и си мислех, че не мога да обясня поведението и мислите на моите герои, ако не обясня миналото и произхода им. Историческият контекст в днешно време обаче разделя хората. Мнозина се опитват да оправдаят случващото се сега с миналото. Така се формират две групи, между които има конфликт и които са нетолерантни една към друга.

„Бели зъби” излезе в Германия няколко месеца преди 11 септември 2001 г. и днес е смятан за един от последните от времената на невинност.

- В Англия той излезе на 1 януари 2000 г. и идеята беше наистина да маркира края на една ера. Ентусиазмът и оптимизмът от онези времена се изпариха. Затова допринесе и фактът, че остаряхме. Като млада писателка много се страхувах да не се проваля, а сега се страхувам от илюзиите, които сама си създавам. Въобразявам си, че книгите ми имат значение за някой, който ги чете, но това е нарцисизъм, от който страдат всички писатели. Само че без тази илюзия нямаше да съм в състояние да продължавам да пиша.

Промени ли се представата ви за добра литература?

- Добра литература може да означава всичко, а мен ме вбесяват догмите. Като млада си мислех, че способността да твориш е безгранична и че съм в състояние да напиша безброй напълно различни книги. Това е друга заблуда на писателите.

Кои смятате, че са вашите слабости?

- Имам много. Много съм неточна, искам винаги аз да контролирам ситуацията, нямам добра памет, прекалено съм отговорна, а с годините писането става все по-трудно.

Казвали сте, че повечето писатели щяха да бъдат щастливи, ако не трябваше да пишат повече.

- Има писатели като Филип Рот, които казват, че са щастливи всеки ден да се борят с писането. В Ню Йорк често виждам Рот и винаги изглежда доволен. Задоволството му идва оттам, че сбъдва амбициите си. При мен е различно, аз по-скоро се учудвам, че все още успявам да пиша. Винаги съм очаквала, че подобно на Е. М. Форстър въздухът ми ще свърши рано. Писателите от моето поколение много се вълнуват от въпроса от каква позиция все още могат да се пишат романи. Намираме се все още не в края, но доста напред в историята на романа. И все пак има все още много автори, на които им се отдава да измислят нещо ново. Карл Уве Кнаусгард и Елена Феранте в момента правят повече за реабилитирането на романа, отколкото литературната теория може да си представи.

Има ли все още хляб в темата за съпричастността между хората?

- По-рано, като много млади хора, живеех със сантименталната вяра, че човек не би бил способен на много неща, ако не изпитва достатъчно симпатия и съпричастност към останалите хора. Днес не вярвам в това. Днес вярвам, че се нуждаем от закони, които да ограничават способността на човека да върши зло. Съпричастността не е достатъчна – ето примери като градове като Лондон и Берлин, които са пълни с хипстъри и където хората се грижат децата им да бъдат добре нахранени и облечени и им е напълно безразлично при какви условия деца от страни като Бангладеш произвеждат тези дрехи. Така че не е достатъчно хората само да имат добра воля и чувствителност.

Кога осъзнахте това?

- Когато някога станах член на средната класа, прекарвах много време с хора от нея и ми станаха ясни идеалите на 60-те и 70-те години. Разбрах също, че бялата средна класа се стреми всячески да предпази децата си да не ходят на училище с чернокожи, затова ги праща в частни училища, защото това или онова там било по-хубаво. Това нещо продължава и в наши дни в Англия и много други модерни държави.

Какво предлагате тогава?

- Нуждаем се от закони, които да предпазват хората от самите тях.

Например закони, които забраняват в училище да се продава шоколад?

- Истинският проблем на английската образователна система е не какво ядат децата в междучасието, а че вече няма държавни училища, в които могат да учат деца от различен произход.

Каква роля се пада на литературата?

- Литературата не трябва да бъде самодостатъчна. Романи, които засилват самодоволството на читателя, никак не помагат, но за жалост е пълно с такива. Романите трябва донякъде да шокират читателя. Само че това е трудно да се постигне, защото повечето от нас вече не се шокират така лесно.

Къде намирате днес реалността?

- В музиката. Когато слушам Бетовен, усещам реалността. В наши дни е много трудно да го правиш, защото нашето общество дава много възможности за бягство от действителността и много хора живеят сякаш смъртта не е реалност. Живеем в някакъв приказен свят, в който телевизията още от детството ни конструира представи за мъжете и жените, за Изтока и Запада. Понякога се питам каква би била 5-годишната ми дъщеря, ако не беше израсла с историите на „Дисни”, с които се ражда всяко дете днес и които така изкривяват действителността, че някой може да си помисли, че нещо с него не е наред, защото не е достатъчно красив и строен както героите на този измислен свят.

Вие без този приказен свят ли израснахте?

- Напротив. Мен по същия начин ме формира телевизията, както интернет формира днешното поколение. И това може да се разбере от всяка страница на писатели като Джонатан Франзен. Като дете по 7 часа на ден гледах телевизия, докато родителите ми бяха на работа. И този опит невероятно ми помогна да напиша романа „Бели зъби”. Моето поколение знае отлично как функционира един разказ, защото е израсло пред телевизора. 

Днес не мога да понасям телевизията и се надявам, че децата, които израстват с интернет един ден ще се върнат към истинската реалност. Аз нямам смартфон и е достатъчно лошо, че имам лаптоп, който в моя банален буржоазен живот отнема единствена ми свобода, която познавам – свободата на духа. Ползвам софтуер, който ограничава влизането ми в интернет, защото лесно се отплесвам, а свободата на духа ми трябва да бъде опазвана, без нея не бих могла да пиша. Знам, разбира се, че пропастта между мен и „Фейсбук” генерацията ще става все по-голяма и накрая аз ще се превърна в една комична фигура. Тогава никой вече няма да разбира  за какво говоря и аз ще се чувствам много самотна между хората, зяпнали смартфоните си. Но може би ще ми дава сила това, че ще бъда единствената, която все още ще възприема реалността, докато всички останали отсъстват от нея.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

„Всеки мъж се нуждае от две жени – тиха домакиня и вълнуваща нимфа.”

Айрис Мърдок, ирландска писателка, родена на 15 юли преди 100 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

За всеки празник - 59.1%
Много рядко - 27.3%
Не подарявам книги - 9.1%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.