Мирела Иванова (53) е поетеса и преводачка. Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. Автор и сценарист е  на документалните филми „И мойте песни все ще се четат“, „Великите българи: Вазов“ и „Град от думи“, разказ за уникалния литературен проект „Едно немско пътуване към Пловдив“. На 11 май в столичната книжарница „Greenwich” от 18,30 ч. ще бъде представена новата й книга „Площад България - високи патоси и всекидневни притчи", в която са събрани коментарните й текстове, излъчени от „Дойче Веле”.  По повод премиерата с нея разговаря Александър Андреев от „Дойче Веле”.

-------

Коя подред ти е тази книга?

- За да има известна мистерия в отговора ми, ще си призная, че на знам дали е деветата или десетата. Защото томчето със стихотворения и разкази „Бавно“ всъщност е две книги с общо заглавие и общо книжно тяло. Първите ми стихотворения бяха отпечатани през 1977 в несъществуващото вече списание „Родна реч“, първата ми поетична книга „Каменни криле“ излезе през 1985 в несъществуващото вече издателство „Георги Бакалов“: с други думи са ме носили и са ме заливали до без дъх всичките води – зелени, червени, сини, златни и черни, и не знам как другояче бих останала изправена на този бряг, ако не бяха тези девет или десет книги...

Защо пишеш колонката си?

- Пиша колонката си, за да се удържам в себе си, да си донабавям смисъл в безмилостните всекидневни суматохи, за да не престана да се мисля като част от една сложна, необяснима и вдъхновяваща общност, за да се преборя с глупостта и посредствената всезнайковщина понякога, за да не изпадна в хленч, самоожалване, отчаяние. Струва ми се, че имам и какво да кажа, все пак.

Защо точно за „Дойче Веле”?

- През 2003 година Румяна Таслакова, завеждаща тогава българската редакция, ме покани да пиша за „Дойче Веле”. Не спирам и до днес да й благодаря и на глас, и наум –  защото думите ми се озоваха на своето място, просто съвпаднаха с тази платформа на свободното слово. Не крия, че и до днес пиша коментарите си с вдъхновение, харесва ми да търся промисъла на случващото се с нас, да се чувствам независима в изборите си, да се тревожа и вълнувам нехудожествено. В началото много ме изкушаваше т.н. „черна патетика”, черното е лесно, громиш, разобличаваш, не ми липсваха нито поводи, нито патос. С времето като че ли помъдрях, запривличаха ме и знаците на пробуждащото се добротворство, на градежа, островите на европейскостта в нас и наоколо, потърсих - и струва ми се открих - обяснения за нас самите… „Дойче Веле” ми даде и тази възможност – да извървя пътя към сложната яснота.

Знаеш ли кой я чете, имаш ли отзиви, отзвук?

- Колонката се чете от много и различни хора, най-различни, взаимоизключващи се, бих казала: случва се някои от текстовете да въздействат като своеобразен „общ знаменател“. Отзивите и отзвукът са по „всички канали“: получавам имейли, обаждат ми се по телефона, спират ме на улицата. Когато текстовете звучаха по радиото, дори гласът ми – като звук и тембър - бе станал разпознаваем, май и досега е така. Питала съм се защо, имам и смътни догадки, дори не бих ги нарекла отговори: не проявявам надменност, не подценявам хората и събитията, местата и случките, успехите и провалите, взирам се внимателно и почтително в миналото, не размахвам като прокъсано знаме ни срама, ни гордостта. Съучаствам в настоящето, споделям всеобщата болка, всеки ден крача из нея, и винаги съм пристрастна: да не пропускаме, че съм и свободна да проявя и назова пристрастието си.

Твоята колонка по „Дойче Веле”  често се препечатва в други медии - къде?

- Няма да е преувеличено, ако кажа че непрекъснато се препечатва, къде ли не, дори самата аз се изненадвам и не винаги приятно… Почти няма всекидневник или новинарски сайт, който да „не посяга”. Понеже понякога се и гневя от този факт, сега ми се иска да направя точно обратното: да благодаря на всички, които тиражираха през годините моите текстове. Да благодаря и на издателство „Хермес”, което ги „подвърза” в книга.

И накрая - един въпрос към теб като поетеса, писателка и "пазителка" на Вазовото наследство: какво става с българския език? По медиите, по форумите, във всекидневието?

- Българският език днес гъмжи от множество български езици и най-необичайното е, че това го смалява, отнема от стихията и необята му. Косите ми настръхват като виждам с колко дивашка омраза и злост, с колко самоунищожително псувачество са заразени едни сто-двеста думи по форумите. Във всекидневието също е безмилостно, сякаш езикът се е сцепил на стотици змийски езичета, съскат ли съскат… Доста от медиите също говорят през чалгата и жълтото, дори езикът на Вазовите „Чичовци” е в пъти по-колоритен, многоказащ и сочен. Много ми се иска, направо до плач, да върнем достойнството, сериозността и величествената експресивност на българския език, да опазим невероятното му изразно богатство и мелодия, да възвърнем възможностите и енергиите му, хапливото му интелигентно остроумие и полусенките на забравените думи с техните мистични значения. Всички ние сме деца на думите, не по Айрис Мърдок, а изобщо, „езикът е нашата родина”, не по Макс Фриш, а изобщо… Ще кажа, че все пак се осланям на младите, образовани и чувствителни българи, същества с друго самосъзнание и чувство за мисия. Накрая, вместо поклон пред Вазов и езика ни, ще си призная, че ако нашето поколение линее и се бои в черногледствата си, в разпокъсаните си биографии, то новите млади са с безстрашен дух, големи познания и по-мъдри, отколкото схващаме и дори заслужаваме, те ще се погрижат и за българския език, и за България.

"

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"С диплома за художник можеш да пееш в „Ла Скала“, но не можеш да преподаваш в Софийската консерватория.“

Михаил Ангелов, български диригент, роден на 19 февруари преди 88 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

Да, с удоволствие - 32.3%
Да, с познавателна цел - 19.4%
Не, слабо е - 45.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Лицемерно е личният мотив да се представя за принципна битка

Документалният сериал „Путин, Русия и Западът“ се занимава с първото десетилетие от управлението на руския президент Владимир Путин, с ранните симптоми на неговата „епоха на стабилността“, с измазването на фасадата на „суверенната демокрация“.

"Посмъртна изповед" е антибиотик срещу носталгията по тоталитарното общество

Преживяното от Денчо Знеполски е разказано така, както нормалният човек просто не може да си го представи и в най-развинтеното свое въображение.

Наръчник на оптимиста или защо „Паразит“ взе главните „Оскар”-и

Лентата взе наградата за най-добър международен филм не само защото е вещо направена и впечатляваща за гледане, но и тъй като основният й конкурент се казваше „Болка и величие“.