Васил Георгиев е автор на сборниците „Будистки плаж“ (2008), „Уличник“ (2010) и „Деград“ (2011), както и на романа „Апарат“ (2013).  „Будистки плаж“ е номиниран за наградата „Хеликон“ за 2009 г. Вторият му сборник – „Уличник. Истории на софийските улици“, е номиниран за Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ за българска книга на 2010 г. През 2011 г. „Деград” беше отличен с награда „Хеликон“, а през 2013 г. „Апарат“ стана „Български роман на годината“ на фонд „13 века България”. Последната му книга е "Екс орбита". Авторът даде интервю специално за читателите на skif.bg.

---

Стряскащо е в романите ви – човек си мисли, че описвате нещо нереалистично, а накрая осъзнава, че описвате живота ни. И май няма светлина в тунела?

- Ако говорим за бъдещето самоцелно – само от гледна точка на това какви космически кораби ще летят и колко ще сме безсмъртни, няма как да видим това бъдеще в огледалото на настоящето си. А това е моята цел – да изведа сегашната действителност в бъдещето и да покажа уродливите ѝ тенденции в един по-завършен вид. В случая с „Екс орбита” това е едно нискотехнологично, полуфеодално общество, изчерпало своите ресурси, вярващо в абсурдни и опасни митове.

Що се отнася до светлината в тунела, разбира се, че я има. Работата на писателя обаче е да помогне на хората да изберат правилния път към нея. Много по-добре е грешките да се правят „на хартия”, в книгата, пък изводите да се прилагат на практика. И така да се избегнат реалните катастрофи. 

Новият ви роман „Екс орбита” няма хепи енд. „Апарат” също не беше оптимистичен. Това ли е вашият начин да критикувате действителността?

- Аз не съм съгласен, че книгата няма хепи енд. Не бих се съгласил също и че има хепи енд. Вече чух няколко различни мнения дали книгата има или няма хепиенд. Не мога да се сетя за по-добра оценка за една книга от това, че читателите трудно могат да постигнат съгласие по отношение на този въпрос, който в повечето книги е единственото безспорно нещо. Това трябва да значи, че съм си свършил добре работата, краят не е „затворил” провокацията към читателя.

До каква публика искате да достигне новият ви роман? До членовете на  правителството например? Смятате ли, че някой от тях въобще чете?

- Искам да достигне до мислещите читатели, до тези, които обичат забавните истории, до тези, които обичат политическите романи, до тези, които обичат приказките, до тези, които обичат фантастиката. Всеки от тях ще има възможност за свой прочит на книгата. 

Що се отнася до правителството, сигурен съм, че в него има хора, които четат. И такива, които не четат. Това кой чете и кой не чете, се усеща най-добре, по езика, който използват. Бедният, шаблонен изказ означава, че човек не изгражда речника си от книгите. Четенето е чуждо на човек, който приоритизира визиите или входира епликейшъните.

„Апарат” беше публикуван от „Сиела”, Ексорбита”  - от „Хермес”.  Защо сменихте издателя?

- Реших, че имам нужда от известна промяна в модела, по който представям книгите си. „Сиела” винаги е изпълнявала и продължава да изпълнява коректно задълженията си по договорите ни. Същевременно ми допадна това, което прави Издателска къща „Хермес”. Поисках среща, получи се. В това няма някаква драма. Ние, писателите, сме свободни хора, затова фактът, че издавам в друго издателство не носи в себе си някаква драма. 

Пуснете ни в кухнята на писането ви - откъде започвате, как се раждат идеята, героите, сюжетът?

- Още не знам. Затова нямам самочувствието, че мога да преподавам творческо писане. Сега това е много модерно да се учи и това е добре. Хората трябва да се учат да се изразяват писмено. 

Все пак, ако има нещо, което мога да  кажа горе-долу, за да не каже някой „тоя се преструва”, е, че при мен първо идва абсурдната ситуация или история. Тя ме вдъхновява в началото. Мисля, че почти винаги всичко започва с нея. Например, „Екс орбита” се разви около една безумна идея – за Всеобщия български разум-организъм, духовен код на човечеството. Покрай него се появиха героите и идеята. Сюжетът се ражда най-накрая, по-точно в движение. Краят ме измъчва най-много. 

Коя е най-голямата ви болка, като гледате накъде отива светът?

- Че сме се докарали дотам, че да правим избор между две грешни алтернативи. Така е с мигрантите – изборът е да ги спрем или да ги пуснем. Така е и с климата – да спрем да замърсяваме или да спрем да живеем както сме свикнали. Така е и с пропастта между бедни и богати – изборът е между това да продължим така и пропастта да растте или да вземаме от богатите и да даваме на бедните. Тоест натрупали сме проблеми, които са ни довели до безизходица.

Като юрист как гледате на законодателството на ГЕРБ и коалиционните му партньори? Какво мислите за т.нар. съдебна реформа, за  нововъведенията в здравеопазването, в образованието?

- Никога не е имало толкова хаотично отношение към законодателството. Това управление е резултат от компромис по отношение на разпределението на порциите. Затова порциите са по-важни от законите. И са много по-качествени.

 Няма да имаме независим съд при това съотношение във Висшия съдебен съвет. Няма да имаме ефективна съдебна власт при тази структура на съдилищата и при това разпределение на натовареността на съдиите. В Софийския районен съд има чудесни правници, които изнемогват от работа. Това няма как да не се отрази на качеството на работата, на удовлетвореността, на отношението към този благороден дълг. 

Прокуратурата не работи – главно се споразумява с престъпниците зад гърба на пострадалите - за условни присъди, колкото да отчита дейност. Това деградира компетентността на прокурорите да ръководят разследването, на практика се стимулира подсъдимият да признае нещо там, за да има някаква там присъда. Така се стига до една по-мека форма на абсолютно порочния средновековен принцип, че самопризнанието е царицата на доказателствата.Няма да имаме ефективна прокуратура при тази централизирана система, в която на практика имаме един прокурор. Работил съм в голяма адвокатска кантора, принципът на единоначалието не върши работа при професия като юридическата, той деформира прилагането на законите.

Що се отнася до образованието, против съм да подчиняваме образованието на бизнеса. Естествено, трябва да има връзка между двете, но образованието е много повече – то дава посоката на развитие на човешкия дух. Каква посока е това да дадеш на абитуриента свидетелство за калфа? Или да го подготвиш да носи куфарите на чуждия турист в хотела? Образованието се е превърнало в стока, която се купува и продава срещу пари, а стойността на тази стока не е в съдържанието, а в етикета – диплома. И това, за съжаление, не е само у нас.

За здравеопазването - имаше един анекдот, че съветският болен е най-здравият болен. При нас е обратното  - нашият здрав е най-болният здрав, защото всяка нова и тежка диагноза означава повече изтеглени пари от здравната каса. Опитваме се да излекуваме и починалите, ако наистина успеем, ще е голям пробив. 

Не се ли получи парадокс – вместо да съживят икономиката и благосъстоянието на нацията, европейските фондове захраниха гигантската корупционна машина и парите не отиват по предназначение? На финала малкият бизнес умря, а оцеляха само обръчите, които се захранват с европейски средства?

- Никакъв парадокс не е. Наливането на средства централизирано в различни бизнеси, които не си правят правилната пазарна сметка именно защото получават пари наготово е държавен социализъм, какъвто имахме и допреди 25 години. Това не позволява на наистина кадърните да се справят. Бизнесът печели не от пазара, а от фондове и от публични средства по обществени поръчки. Извън това има малко. Това създава зависимост от централната власт подобна на тази, която имахме преди 1989.

Отделно дойдоха големи конгломерати, например в търговията на дребно, които съсипаха прохождащия местен бизнес с нелоялни търговски практики. Отделно и мафията придоби сериозни позиции, не без помощта на евросредствата и обществените поръчки.

Малките ви градски разкази се вляха в традицията да описват места и моменти, които скоро може да се окажат безвъзвратно изгубени. В тази връзка какво мислите за политиката по отношение на културното ни наследство?

- Очевидно е, че държавата е в плен на алчни изедници, които искат да унищожат всичко, което държи духа на обществото. Това те го искат не само за своя изгода. Те подсъзнателно мразят всичко, което не могат да разберат, мразят хората, които са различни от тях, мразят тези, които обичат природата, мразят тези, които защитават правовата държава. Българската плутокрация е една зловредна каста, която трябва да бъде отстранена. Най-важното е това да стане по правов ред. Ако правото успее, само тогава  обществото ще изгради имунитета на нещо, което да постигне правовата държава. Но ако правото е безсилно, историята показва, че то отстъпва за един период и проблемът с управляващата каста се решава чрез елиминирането ѝ с революционно насилие. За съжаление революцията е безсилна да изгради институциите и нещата продължават по старому, понякога става и по-лошо.

Тъй като сте и университетски преподавател, не може да не ви попитаме каква е днешната академична среда. Мит или реалност е упадъкът на висшето образование в България?

- Винаги в университета е имало добри студенти и слаби студенти. Според мен, в момента умните са по-умни а глупавите – по-глупави. Тоест от университета излизат както много светли умове, така и хора, които не могат да си спомнят специалността, която са завършили. И ако умните най-често са умни благодарение на собствените си способности, то за завършването на глупавите отговорност носи университетът. Той трябва да ги отстранява по-рано. 

От какво се генерира увеличаващата се неграмотност, от която всички?

- От несъществуващата институционна система в България. От покварата, с която я е отровила олигархията. Това е проблемът на проблемите.

Какво четете вие самият? Какви филми гледате? Каква музика слушате?

- Много обичам скандинавски филми. Падам си по по-„нехуманна” музика – като  дръм енд бейс и минимал. Обаче не ми дават много да я слушам вкъщи като има други хора, затова в последно време слушам джаз в повечето му разновидности. Слушам почти всичко, без чалга и лигав поп.

Последните книги които прочетох бяха „Среднощен каубой” и „Закуска в Тифани”. В момента много любим ми е Чайна Миевил. Бернар Вербер също ми допадна. Понякога се заравям в някое тъпо криминале или трилърче, човек трябва да разнообразява. Чета и некачествена литература. Тя може да те научи на много. Трудно е да се научиш как да пишеш, но един от лесните начини е като видиш как не трябва да пише.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • НОРМА

    Правилата се спазват. Как университетът по музика във Виена избира преподаватели

    „Ако в един конкурс за диригент (преподавател) участват 70 кандидати, те първо биват оценени от трима души, които са външни за университета, например преподаватели в други университети“, казва Симеон Пиронков-младши.

     
  • ДИАГНОЗА

    Мирният руски атом

    И още един факт, съобщен от самия руски президент в едно от обръщенията му към нацията: 20 на сто от населението в Русия живее с по-малко от 5 долара на ден. Преведено на български по курса на деня, това означава да я караш с по-малко от 9 лева дневно.

     
 
 

„Писателят само започва книгата. Читателят я завършва.“

Самюъл Джонсън, единственият велик английски литературен критик, роден на 18 септемнври преди 310 години

Анкета

Трябва ли да има оставка по случая "Дарина Такова"?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Откриватели на звезда, наречена „добрина”

За първи път на български двама известни румънски драматурзи – Михаил Себастиани и Думитру Раду Попеску.

Патриотичните  уроци на Александър Йорданов

Авторът държи да го четат и познават и по-младите читатели – затова често така  задълбочено описва събития, които слабо се познават.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.