Орхан Памук (63) е роден в Истанбул в прозападно семейство, привърженик на Кемал Ататюрк. През 1982 г. пише първия си роман „Джевдет и неговите синове”. В следващите години пише още много книги и през 2006 г. получава Нобелова награда. През 2005 г. в интервю Памук критикува турското правителство за това, че не призна арменския геноцид. Същата година получи наградата за мир на германските книжари. 

Публикуваме със съкращения интервюто, което даде за diepresse.com.

---

В романа „Странности в главата ми” (2014) разказвате историята на преселник от Анадола в Истанбул и така правите паралел с големия бежански поток, на който сме свидетели в момента.

- Отдавна исках да пиша за Истанбул от гледната точка на малкия човек – един вид микроистория на огромните промени, които се случиха в родината ми през последните 50 години. За да се отърват от нищетата на селския живот, милиони от Анадола пресякоха Босфора, често нелегално нощем. Занимава ме въпросът как преселниците преживяват хаоса на големия град. Исках да видя всекидневието в Истанбул през очите на един уличен продавач на боза. 

За кратко Истанбул се превърна в модерна метрополия. Съжалявате ли, че градът от детството ви изчезва? 

- Естествено, боли ме, като гледам как вълна след вълна мигранти променят града. Има дни, в които ме връхлита метафизично замайване. Но homo politicus в мен ми нарежда: Орхан, опитай се да разбереш промяната и да я приемеш. Градът се преобразява с бясна скорост. И е удивително колко безпомощно реагираха турските правителства досега. Европейците правите същото. Не се развива никаква бежанска политика, която да отговаря на идеала за свобода, равенство и братство. Само се приказват празни приказки и се проспива случващото се. 

400 години нощем улиците на Истанбул се владееха от бездомните кучета. През последните 20 години управата все повече ги изтиква от градската картина. Преди 60 г. градът не беше толерантен, напротив. И никога не е имало демокрация. 

В Истанбул прииждат все повече хора с традиционно ислямско вероизповедание, става ли все по-религиозен?

- Истанбул е бил столица на Османската империя, която е завладявала с меч света. Би било грешно, ако кажем, че е бил светски град преди идването на преселниците от Анадола. Със сигурност секуларизмът на турската държава се топи и политическият ислям става все по-видим. Но жените със забрадки не са повече от преди. Само защото изборите се печелят от партия, която използва религията за свои цели, не означава, че цялата страна е станала много религиозна. Така че не критикувам Ердоган и управлението му по този въпрос. 

За какво го критикувате тогава?

- За нетолерантността и авторитарното управление. Европейците сега се отнасят много приятелски с турското правителство, за да спира то бежанците и да помага за бомбардирането на ИДИЛ. ЕС обаче трябва да поиска още нещо: спазване на човешките права!

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.