Никола Георгиев е професор по теория на литературата, познавач на структурализма, любим университетски преподавател на поколения филолози, роден на 24 ноември 1937 г. в Казанлък. Завършва българска филология през 1961 г. в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е лектор в Чехия, Русия, Австрия, Великобритания. Автор е на редица изследвания, като най-известните му са: "Българската народна песен (Изобразителни принципи. Строеж. Единство)",  "Анализ на лирическата творба", "Нова книга за българския народ",  "Сто и двадесет литературни години", "Цитиращият човек в художествената литература, "Името на розата и на тютюна". Носител е на Хердерова награда за 2000 г. Публикуваме със съкращения интервюто, което даде за телевизия BiT през януари. 

-------------------------

През 2015 г. Европа се сблъска с бежанската вълна. Трябва ли Старият континент да се плаши от непознатото?

- Досегът с чужденеца е винаги много труден и подлага на изпитание особено много домакина. Когато българи са принудени през ХVІІ -ХVІІІ в. да се изселват на север, общо взето са посрещнати добре. Имало е голяма съпротива от тъй наречени власи, украинци, унгарци, но имало и гостоприемство.  Когато към българската земя се упътват хора, избягали от злото, те са бежанци. Българите ги посрещат гостоприемно. Те знаят, че са дошли при хора, които ще ги посрещнат сърдечно. 

Днешна Европа си знае греховете. Кого нападат днес т. нар. терористи? Нападат най-вече бивши колониални страни. Франция е владяла Северна Африка и част от арабския свят. И сега в центъра на Париж гърмят бомби и французите могат да си припомнят какви са ги вършили в Северна Африка и в арабския свят. Така че част от Европа плаща за греховете си. И тя трябва да го разбере.  

Държането на официална и на част от неофициална Европа е егоистично и твърде неприемливо. В тази Западна Европа казват, че хората са отчуждени един от друг. Та камо ли да  дойде някакъв по-мургав гост, подозиран в готовност за насилие и престъпност, „любовни” приключения. Това е Европа, а мъчителният въпрос за българите е как да гледат на нея. Имахме коленопреклонно дължане в съветския блок. Най-коленопреклонната, най-покорната държава като поведение спрямо съветския господар. Всички други източноевропейски страни по някакъв начин показаха, че не желаят да бъдат в този блок. 

Българският език започна да се русофицира. И каква я докарахме – под влияние на руския език започнахме да казваме: „Да отпочнем, другари!”. А сега, тъй като вятърът се обърна, гледаме в друга посока и употребяваме глагола стартирам вместо започвам. Навремето се равнявахме по водещия съветски опит, сега по европейските идеи и образци. Много обидно, унизително   официално държане.  Съчетание на ориенталското и на уж европейско. 

Въпросът ви е няма ли нещо добро. Всяко нещо на този свят - и жените, носи и добро, и зло, камо ли Европа. Добри неща има. Има и вредни, неприемливи неща, за които не бива да си затваряме очите. А тъкмо това прави официалната пропаганда в България.

Тук има едно тихомълком провеждано разделение, че идеалът всъщност е идеалът за Западна Европа. Чехи, немци и други употребяват термина Средна Европа. Вацлав Хавел казваше, че има Европа, която нито е Източна, нито Западна, а Средна. И разумният човек вижда тези разделения. Липсата на критично отношение към образа, към мита Европа е много зле за българите.

Как промените промениха българите за последните 25 години?

- Да се попитаме има ли промени. Първият въпрос е има ли ги. И този въпрос е много важен и труден. В приказките за променения българин има много преувеличения. Част от българите, май мнозинството, бяха против комунистическото стопанство, комунистическата идеология, бяхме готови да приемем некомунистически ред, е не така готови както героичните унгарци, интелигентните чехи, борбените поляци. Т. нар. промени зрееха още по комунистическо време.Аз съм сдържан към идеята, че сме се променили особено много. Промени се външният вид, слава богу, българинът отново може да пътува и предпочита Северна Америка пред Южна. Тези пътувания имат едно свръхпросто и обидно обяснение – търсят по-добър живот. Много от дошлите в България са търсили по-добър, сигурен живот. След арменските кланета в края на ХІХ век, след кланетата през Първата световна война идват тук. 

Днес човек  пътува не само да търси хляб, повече пари, повече долари, човек пътува и заради самото пътуване и заради самия себе си. Тъпотата на европееца се проявява, когато той мисли, че азиатци, африканци идват в Европа само за да живеят по-добре, само за да печелят или да живеят на гърба на трудолюбивите европейци. А човешкото разбиране – дошъл е, тъжно му е, това съчувствие в стихотворението „Арменци”, че и тук им е тъжно и че тук трябва да влязат в кръчмите, за да забравят?

А какъв е образът на българския емигрант?

- Отново раздвоен. Всичко на този свят е раздвоено, мисля. От една страна, приема се, че там доста ще страда и хич няма да му е лесно. И където и да отиде, ще бъде втора ръка човек. Много рядко емигрантът избива нагоре. Сред пробилите емигранти българите са особено малко. 

Това мислим за тези странници. Тъй като това е остаряла, умряла българска дума, странник носи раздвоението на страдащ и добре чувстващ се човек. Днес гледаме на сънародниците, които напускат България, и с огорчение, и с гняв – те ни оставят тук , те ни предават на тукашната съдба и отиват да търсят какво? Разбира се, само по-добър живот, нищо друго не търсят. Това са много трудни, тежки, човешки, нерешими въпроси. Въпросът как да се отнасяме към преселника, странника, мигранта е раздвоен между добро и лошо.

Днес с какво бихте свързали пиянството на един народ?

- Ами с уискито. В днешна България този образ от времето на Априлското въстание е неприложим. Защото пиянството е означавало някакво вдъхновение, опиянение духовно, а не спиртно, а такова няма. В това отношение сме трезви. Мисля, че вдъхновението постепенно угасна, угасна по времето на Народна република България. Тогава стана ясно, че никоя революция  не води към добро. Революция и разочарование вървят ръка за ръка. За много българи, далеч не всички, случилото се през септември 1944 г. е било голямо обещание. Няма какво да се лъжем  сега да вярваме и на днешните, било е преврат, таен, нощен, министерски. Преврат у нас е и 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. Това въодушевление, което е документирано, записано, филмирано, беше много бързо орязано от самия престъпен режим, който настъпи след 1946 г. И оттогава насам българите вече много трудно могат да се поведат по някаква революционна идея.

А днес има ли основание за революция?

- Винаги е имало основание за революции, и днес има.

Как виждате България в близкото бъдеще?

- Има няколко възможности. Единият не е невероятен – турски вилает. Настъпват големи бъркотии в Европа. Друго развитие след разпадане на Европейския съюз е балканско-славянска-румънска федерация или конфедерация - България, Югославия и Румъния да се обединят.

Един позитивен прочит на съвремието - какво бихте правили, ако бяхте 20-годишен хлапак?

- Бих следвал в Софийския университет и след два-три семестъра - в средноевропейския Запад. Бих се върнал да взема диплома, ако ми я дадат, разбира се, защото може и да не ми я дадат. След това бих пътувал, критикувал, одобрявал, неодобрявал равностойно… не мога да си представя какво бих правил, но не бих тръгнал да търся по-заможен живот. Българската просвета още от училище трябва да започне да обяснява, да предвижда, дето е рекъл Ботев: „Това ви чака”. Сега българското училище е на поредния си кръстопът. Наред с другото трябва да се говори за двойствената ценност на странстването, на емигрирането.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

    Елин Пелин - "Напаст Божия"

    Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!

„Като млад идиот глупашки не схванах, че босовете на филмови компании, естествено, предлагат на някого само това, с което самите те могат да правят пари.“

Франсис Форд Копола, американски режисьор и сценарист, роден на 7 април преди 81 години

Анкета

В пандемията купувате ли книги онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За честта на фамилията Полански

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най-голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век.

Да останеш човек извън играта

Филмът „Извън играта“ е не е сълзлива история за опитите на един съкрушен човек да се пребори с алкохолната си зависимост и разпада на брака и семейството си.  Не е и приказка за трудния път към успеха със стоп кадър от извоювания заслужен  триумф.

„Живот на една гара“ –  анатомия на самотата и страха

Романът следва  модела на знаменити световни романи, решени като философски есета - притчи: „Процесът“ на Франц Кафка, „Чумата“ от Албер Камю, „Погнусата“ от Жан-Пол Сартр, пиесата „Носорозите“ на Йожен Йонеско.