Томас Фрам (54)  е германски публицист, роден в Дуисбург, географ по образование, чието чувство за хумор ще удиви повечето българи, свикнали с клишето, че германците нямат чувство за хумор. Той удивлява и с това колко дълбоко е успял да влезе под кожата ни и да схване националните ни черти. Още по-удивително е, че е успял да вникне в историята ни и с лекота може да посочи всички онези несправедливости и исторически катастрофи, които незабелязано за нас до ден днешен определят националния ни характер. 

Доскорошният преводач на български автори на немски език днес е автор, който заслужава изцяло българското внимание, а книгата му „Двете половини на ореха. Един германец в България”, издадена от „Рива” и преведена от немски от Ева Пацовска, е по-истинска, директна и напипваща пулса на държавата и народа ни, отколкото всичките доклади на Брюксел. 

Този верен български приятел е може би най-добрият адвокат на страната ни в Германия в момента, не защото не вижда слабостите ни, а защото ги разбира прекрасно, приема ги и ни ги прощава. И още – защото се е заразил с нашия живец и свобода по отношение на ограниченията в живота. И защото вече е истински български патриот.

Томас Фрам е блестящ ироник и най-вече самоироник, както би казал той. Съдим за това по факта, че подписа писмото си, което ни изпрати, с „Ваш Софрони Фрам”. Това интервю писателят и издател даде на български език специално за читателите на SKIF. 

--------------

Разкажете ни какво Ви доведе в България преди 14 години. Имахте ли челен сблъсък с нашата действителност?

- Причините бяха много лични, последствията много професионални. Тоест превърнах една криза в продуктивно ново начало. Този шанс като начетен, осъзнат човек на 40 г. да започнеш от нулата, да си безпомощен като малко дете, да сричаш букви, да се чудиш какво ти казват тези странни чужденци, за които ти също си чужденец - това беше невероятно поетичен шанс за цялостно обновяване. Препоръчвам на всеки да опита, защото е страшно трудно да сваляш тъпите стереотипи и предубеждения и пр. и да вярваш не на това, което се казва, а на това, което наистина забелязваш. 

Доверието в собствения поглед е най-трудното в живота. За този шанс и начина, по който ме посрещнаха хората тук, вечно ще съм благодарен. А вашата действителност, тъй като не бях натоварен с българско минало, за мен беше по-скоро шанс за излизане от тесните германски представи за реализъм. Вие, българите, нямате представа колко догматичен, тесногръд е погледът на повечето германци върху живота и действителността. Широки са само нашето производство и инженерна изобретателност!

Написали сте чудесна книга, която е като рентгенова снимка на нас, българите. Лесно ли успяхте да стигнете до "ядката на ореха"?

- Не, никак не ми беше лесно - докато не разбрах, че рационален анализ е равен на трошене на черупката, което не пасваше на целта ми да вляза в жив диалог с вас. Диалог е нещо между двама равни, които искат да споделят един с друг. И ето, осени ме идеята, че всъщност и аз съм орех. Задавам въпроси от човек на човек, не от чужденец към чуждите.

Трудни за мен все пак бяха културните различия, които видях, но не разбрах, защото българите живеят културата си и нямат нужда да разберат рационално какво правят и защо - защото всичко им е интуитивно като на човек, който свири на пиано от дете. Но при мен не ставаше дума само да се разбирам с българите. Аз съм посредник и за България говоря пред немска аудитория. Затова трябваше да гледам внимателно детайлите и да анализирам - но не само българите, а и себе си. 

Българското издание на книгата ми е всъщност само един жест. Срам ме е какви глупости говорят моите сънародници за вас, а ми се искаше да видите: И този Фрам греши, но най-малкото се старае нещо!

Впечатлява дълбочината, до която сте достигнали по отношение на историята и културата ни и която Ви позволява да синтезирате в няколко реда изводи, за които на нашите историци и културолози им трябват стотици страници. Кой беше учителят Ви в придобиването на това умение?

- Аз по природа съм самоук и "самомислител", както ме нарече един чудесно учуден немски редактор. Учителите ми са болката и грешката. Ударих си „тиквата” в стената и мигновено разбрах, че тук с прав път не стигам далече. Учителите ми в културата бяха Димитър Маринов и Симеон Радев, в манталитета - Владимир Зарев и Атанас Славов, в съотношението общество-индивид - Иван Хаджийски, в бит и традиционност - Димитър Талев. Едни от най-важните неща научих и от сборника "Защо сме такива?" със съставители Иван Еленков и Румен Даскалов. И да не забравим всички тези хора, които благоволиха да ми разказват и ми поправиха безброй грешки...

В афористичен стил описвате много от българските особености, много мило ги иронизирате и е очевидно, че сте намерили много приятели тук. Какво всъщност Ви накара да напишете тази книга?

- Аз съм такъв тип - афористичен, обичам да стигам до точка или пък най-малкото до многоточие... През всички тези години, от 2000 г. насам, съм написал текстове за България, а освен тези, които съм публикувал, другите нямах време да ги преразглеждам. 

Но ... изведнъж усетих, че един цикъл завършва, че работата намалява и че може би трябва в близко бъдеще да се прибера в Германия. Сетих се за хубавия ви лаф "Чисти сметки, добри приятели". А аз исках да си тръгна като добър приятел. Така се породи желанието ми за равносметка. Писах книгата за себе си, за да може на стари години да си спомням по-добре какво е станало там, в България, с мен, какво ме е вълнувало така ярко...

По-късно си казах: Ако ей така се оттеглям безследно, пак ще дойдат ония, които имат голямата дума, които знаят не след 15 години, а след 15 минути. И се заинатих! Сетих се за моя девиз, девиза на човек, който работи на свободна практика: Не съди преждевременно, ще загубиш света. Чакай малко, решението ще дойде само при теб, ще се яви на хоризонта - а ти се учи да опознаеш знаците!

В България сте открили "вкуса на живота". Опишете го, моля.

- Не, това е непосилно, това е няколкотомен роман, а аз не мога да пиша романи. Освен това - отговорът на този въпрос в моя си афористичен стил е ... самата книга, за която говорим!

Казвате, че българите сме жизнерадостни кантианци, а не озлобени хегелианци. Тази южна вакханалия пречи ли, или помага?

- Помага на будния, пречи на този, който разчита на висши инстанции. Иначе тук има наследство от преди 1990 г.: Комунистите  бяха хегелианци, а потърпевшите българи – непартийночленци, станаха озлобени антихегелианци. По традиция обаче българите са земеделци, затова тяхната религия е хлябът. На него се радват и, като Кант, обичат да чупят хляба в компания - и викат: Вземете потопа, дайте в какво да топим (хляба)!

Хванали сте слабостта, че българите се засягаме от критика дори когато тя е поднесена обективно. Че на Балканите истината не е строго записано фактическо положение, а въпрос на договаряне. Че приятелските отношения са над законите, затова те често се погазват заради "приятелски кръгове". Има ли изход от този омагьосан кръг?

- Първо, трябва да отбележа, че всеки човек в слаба политико-икономическа позиция е уязвим, защото знае, че е зависим от силните на деня. Това го прави чувствителен. Засяга гордостта му на човек. 

Второ, всичко, което твърдя за българите, го съпоставям с нас, германците. Така че - вече вярвам, че в името на оцеляването природата е програмирала нас, хората, така, че ние винаги се мислим за добри, а другите - за лоши. А как този, който критикува нас, добрия, да не е лош? Критика търпи само този, който разбира, че тя е безплатна помощ, за да стане още по-добър!

Най-трагичният извод в книгата Ви е, че Преходът в България още предстои. А ние се надявахме, че е към края. Кажете нещо обнадеждаващо за хората с "неправилно месторождение".

- Да вземем Германия - страната, в която толкова много българи виждат пример: У нас след Втората световна война беше въпрос на 50 години щетите от само 12 години тоталитаризъм да бъдат преодолени психически и изместени с по-либерално, гражданско мислене. Моите родители познаваха само авторитарното мислене, което при майка ми означаваше: Така трябва, само така може! Само един начин на живот е правилен и винаги трябва да отговаряш напълно на възгледите на другите хора наоколо, иначе грешиш и си лош човек.

Защо си тръгнахте от България, какво Ви предстои?

- Тръгнах, защото вече нямаше работа за мен. Аз не притежавам нищо, нито в БГ, нито в Германия, защото съм човек на левитацията и имането ми тежи. За да не съм принуден да загърбвам България окончателно, трябва да изграждам собствени структури за поминък. А това е възможно само в Германия, защото вече не мога да работя всичко. Предстои ми, освен да живея с много малко пари, да вярвам в идеите си и да ги превърна в препитание.

Разкажете ни за преводаческата и издателската си дейност. 

- Преводаческата дейност беше щастливо следствие от едно мое радиопредаване преди 10 години, след което издателството на Хайнрих Бьол ми се обади. ... и ме дари с щастието да изучавам българския език напълно по моя начин - с преводите. Само че ... големите издателства, които в годините на разширяването на ЕС (2004-2007) пробваха с български автори, не отчетоха нужните тиражи и печалби и се оттеглиха. 

Сега ми остава само един начин да отстоя това прекрасно поле на действие: да правя собствено издателство - без скъпите структури на големите, които ги принуждават да се откажат от интересни, но недоходни заглавия. Искам да пиша, каквото ми е важно, не каквото носи печалба. И искам да издам книги, които информират за България извън познатите стереотипи.

Кои са любимите Ви български писатели?

- Блага Димитрова с първите си романи, в които слива реализъм и рефлексия във всеобхващаща поезия, Владимир Зарев, който даже в „Лето 1850” умее да рисува жизнени в цялото си противоречие българи, които са болезнено верни и съвременни, Константин Павлов с реторичните си маскирани атаки срещу лицемерието в стихове, Гео Милев с мощния си експресивен натурализъм, Иван Вазов с атмосферичните си повести, в които патосът е тема, не стилистичен белег, Кристин Димитрова с острия си хумор в характеризиране на героите в разказите й, Мирела Иванова, която даде поетичен глас на лудориите на прехода, Деян Енев, който създаде енциклопедия на народния живот, и Димитър Динев, който успя даже на немски език да пресъздаде звука на българската реч, ритъма и физиономия на българското мислене. Тук спирам, за да има място за оплаквания, че не разбирам от литература.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

    Елин Пелин - "Напаст Божия"

    Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!

„Като млад идиот глупашки не схванах, че босовете на филмови компании, естествено, предлагат на някого само това, с което самите те могат да правят пари.“

Франсис Форд Копола, американски режисьор и сценарист, роден на 7 април преди 81 години

Анкета

В пандемията купувате ли книги онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За честта на фамилията Полански

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най-голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век.

Да останеш човек извън играта

Филмът „Извън играта“ е не е сълзлива история за опитите на един съкрушен човек да се пребори с алкохолната си зависимост и разпада на брака и семейството си.  Не е и приказка за трудния път към успеха със стоп кадър от извоювания заслужен  триумф.

„Живот на една гара“ –  анатомия на самотата и страха

Романът следва  модела на знаменити световни романи, решени като философски есета - притчи: „Процесът“ на Франц Кафка, „Чумата“ от Албер Камю, „Погнусата“ от Жан-Пол Сартр, пиесата „Носорозите“ на Йожен Йонеско.