Фанатичните хора не могат да изпитват радост. Затова хуморът е добра рецепта против терора, казва в интервю за Deutschlandradio Kultur писателят Салман Рушди – човекът, осъден на смърт от иранския религиозен режим, от години живеещ инкогнито и сменящ непрекъснато адреса си. Беглецът от ислямския тероризъм не спира да говори за свобода и за игнориране на религията от съвременния живот.  Последната му книга „Две години, осем месеца и 28 нощи” още не е излязла на български език. Мнозина я определят като комична – тя е сборник от древни арабски приказки, насочени към съвремието. 

Представяме ви интервюто със съкращения. 

--------------------------------

Как преживяхте терористичните атаки в Париж и какво означават те за вас? Отдавна самият вие живеете при повишени мерки за сигурност? Ще трябва ли да ги засилите?

- Отдавна живея при екстремни мерки за сигурност, не само през последните 16 години. На 11 септември 2011 г. живеех в Ню Йорк и видях как градът първо беше силно травматизиран, много изплашен и как всеки човек с по-тъмна кожа предизвикваше ужас у хората, дори да не беше арабин. 

Това обаче не трая дълго - след няколко седмици наюйоркчани заживяха обичайния си живот. Беше много впечатляващо. Мисля обаче, че парижани показаха още по-голяма смелост, защото не пожелаха да си променят начина на живот и Париж продължава да си е Париж. 

Каква според вас е целта на терористите? Откъде идва тази омраза към западния начин на живот? 

- Те не понасят това, че някой изпитва удоволствие, че културата радва хората. Какво направиха талибаните, когато завзеха властта? Първо забраниха музиката, затвориха кината и театрите. Не можеха да понесат, че някой изпитва наслада.

Да не би най-добрият начин за защита да е да не се взимат на сериозно терористите, да се игнорират, да не им се оставя пространство, да се демонстрира спокойствие?

- Това, което нормалните хора могат да направят, е да запазят спокойствие, да се надсмеят на терористите и да продължат да си живеят. Държавите трябва да реагират малко по-различно и да посрещнат атаките подобаващо. За нас обаче е важно да им кажем: Вървете по дяволите, ислямисти!

Вярвате ли в чудеса?

- Не съвсем. Вярвам във всекидневните малки чудеса – да се влюбиш, да имаш деца, да съпреживееш изкуството. 

Във вашия последен роман се случват изумителни чудеса – хора, които ходят по въздуха, деца, които разкриват корупция… Защо, след като не вярвате в чудеса?

- Това е именно изкуството на фикцията – да се случват неща, които не са истински, и да рефлектират върху други неща, които са истински. Приказките са най-старата форма на литература. Аз само се опитвам да им дам съвременна форма. Все едно дали става дума за западни или източни приказки и митове, за 1001 нощ или братя Грим – завладяващо е да наблюдаваш как човекът се изправя срещу изпитания и как се справя с тях. Затова тези приказки все още са толкова обичани. Как се справя човек със страховете си – това е същността им. Темите в романа ми са добро и лошо, рационално и ирационално, толерантност и фанатизъм. Те са универсални.

Как става така, че хората, които причиняват зло, винаги се позовават на Господ? Това не говори ли лошо за самия Бог?

- Не съм голям фен на Господ. Такива ужасни неща се случват в негово име, че не може да не се запиташ - що за персона е това. Светът би бил едно по-добро място без богове. За жалост това едва ли ще се случи в обозримо време. 

В романа ви се разказва за философа Ибн Рушд – последовател на Аристотел. Да не ви е роднина?

- Баща ми го харесваше много и измени малко фамилията ни. Идеята на сюжета беше да събера един човек на духа с принцеса от приказките. Получи се като в картината на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища”. 

В „1001 нощ” Шехеразада разказва, за да си спаси живота. При вас е обратното – Ибн Рушд казва на любимата си: Ако всичко, което ти разказвам, се разчуе, ще бъда убит. Защо въпреки това разказва още?

- Тираните със сигурност изпитват страх от истории с фабула. Деспотите искат да контролират всичко, също и приказките. В това е силата на литературата – тя задава въпроси и така разказвачът автоматично става враг на всяка диктатура и фанатизъм. Тя не подлежи на контрол. 

Може ли литературата да промени света, да го направи по-добър?

- Честно казано, не вярвам в това. Сигурно има една-две книги, които са променили света наистина. Например „Чичо Томовата колиба” – тя толкова силно е поставила въпроса за робството в САЩ, че Ейбрахам Линкълн казал на Хариет Бичър Стоу, когато се срещнали: „Значи вие сте тази малка жена, която предизвика голямата война!”.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"И патриоти, що патриоти, в народни носии и лозунги „Искаме си робството!” Че кой може да ти отнеме робството бе, робе!"

Кирил Кадийски, поет, есеист и преводач, роден на 16 юни преди 72 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,