ДИМИТЪР АТАНАСОВ, Свободна Европа"

През последните години общественото мнение периодически се възпалява от заплаха за пренаписване на учебниците по история и литература – предметите, смятани за опора на идеологическата компонента в образованието.

Понятието „идеология“ се смята за мръсна дума само в марксическата критика, доколкото там то приема значение на система от идеи, които замъгляват здравия разсъдък и разстройват автентичните възприятия на масите за техния класов интерес.

Извън лявата политическа философия, идеологията е онзи набор от ключови представи, чрез който се изгражда картината на света у индивида. Ето защо дисциплините, които указват ценностните ориентации, валидни за дадения обществен проект, са мислени – съвсем логично – като идеологически.

Да, една от базисните роли на разказите за историята и литературната история в училище е да очертават полето на приемливия от обществото етически периметър – обстоятелство, което Министерството на образованието и науката (МОН) всячески опитва да укрие, оставяйки дебата за ценностите на политическата публичност, често пъти – и на улицата.

"Българското“ срещу технологиите

На 10 февруари 2021 г. председателката на БСП Корнелия Нинова прочете от трибуната на Народното събрание декларация, според която в българските читанки „има шокиращи неща, които осакатяват подготовката на нашите деца“. Според Нинова вредата върху младото поколение се дължи на факта, че в учебника по литература за 7-и клас „славата на българския народ е принизена, а неповторимостта на българските класици е сведена до унизителни битовизми“.

За тези разкази, болезнени за българската национална идентичност, обществото плаща между 40 и 60 млн. лв. всяка година – продължава тя, добавяйки, че бъдещето е на дигитализацията, но не по-маловажно от това как учат нашите деца е въпросът какво учат.

Деликатното противопоставяне на „българското“ срещу цифровите технологии, за които знаем, че идват от Запад, също е видимо – ход, който протяга ръка към онази част от българското общество, която все още не се доверява на работата от екран, а с това – и на електронното гласуване. Често пъти подобни нагласи са пакетирани с базисно недоверие към всичко ново и непознато, с антиевропеизъм, антизападничество и готовност за взиране в миналото с цел преодоляване на усещането за провал в настоящето.

Подобна позиция би могла да се разбере по-пълно и като поредно превъплъщение на все по-влиятелните публични реторики, удържани в технологичната рамка на популизма. Успехът на избори е все повече зависим от показното единение на политиците и желанията на гражданите.

Тук ресурсът на площадния национализъм се оказва най-достъпното средство за домогване до гласа на голям дял от електоралното тяло, а утвърдените методи за конструиране на образ на врага в лицето на посягащите на свещените крави на българския национализъм работят сякаш все по-гладко.

Национализмът на площада

Допълнителна сила на становището на Нинова дава обстоятелството, че от поне 30 години МОН напълно е изоставило функцията на училището като ценностен генератор. Страхът от попадане в нова ситуация, в която обществото живее в условията на една-единствена истина, одобрена по политически път и налагана на цената на репресия, продължава да блокира всеки опит образованието да бъде върнато в пистата на планирането на ценностните нагласи.

Ето защо единствената идеология, формираща етически нагласи на терена на образованието, е национализмът на площада, промотиращ повтарянето на отдавна овехтелия исторически и културно-исторически разказ за българското, чиито символи са менците, пафтите и рогатите черепи на едър добитък, висящи над камината.

Вместо да изграждаме умения за функционална грамотност, ние продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на заплашената национална идентичност и да се възбуждаме от манипулативни оратори, настояващи, че „Отечеството е в опасност“.

Оказва се, че векторът на историята не е насочен естествено напред, а ни връща назад, за да заживеем с травмата от „турското робство“, сякаш е част от нашия личен опит, разбирайки свободата само като надмощие на мнозинството над малцинствата в условията на нация, съставена от един етнос и в проект, в който всички различни са смятани за натрапници.

Нишата на площадния национализъм се оказва все по-гъсто населена. Към неговите ресурси посягат, освен инак лявата БСП, и ВМРО, НФСБ, „Атака“, „Воля“, както и намиращата се в процедура по заличаване проруска партия „Възраждане“. В последните години сякаш няма политически субект, пропуснал шанса да покаже любовта си към народа, удържана в ключовете на шеметното българско величие.

През януари 2017 г. евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки заплаши, че ще поиска оставката на управляващия екип в МОН поради замисляна замяна на Паисий Хилендарски с Робинзон Крузо в учебника за 6-и клас. Отново сработи обичайният травматичен рефлекс: според него подобен подход представлява „заличаване на българското съзнание“. Месец по-късно стана ясно, че Паисий не само, че няма да бъде зачеркнат от образованието, а нему настоящите нормативни документи отреждат да бъде преподаван цели 4 години подред, начевайки със 7-и клас.

И парадният антикомунизъм

Да се върнем отново на парламентарния дебат от преди седмица. Срещу речника на нападнатата „българщина“ на свой ред представителката на ГЕРБ Милена Дамянова отговори с друго политическо заклинание – това на антикомунизма, разбиран не като реален обществен проект за демократизация, разписан в законови актове и мерки за постигането й в по-голяма степен, не до същински дебат за бъдещето на обществото, постижимо чрез образованието, а сведен до медийно активна фигура, произвеждаща много шум и никакъв практически смисъл. Тъкмо ГЕРБ са партията, която е включила изучаването на комунизма в учебниците по история – настоя още Дамянова.

В учебника по история на издателство "Отворено общество", издаден за първи път през 1996 г., на периода на социализма у нас са посветени 12 урока, разписани в цели 70 страници. За сравнение – в учебника на „Булвест 2000“, излязъл през 2018 г., за комунистическа България са отредени едва 39 страници.

Тази фактологическа некоректност има своя идеологическа подложка – парадният антикомунизъм, който не една и две партии опитват да присвоят. Реториката „против комунистическата опасност“ слабо се различава от тази на националистическата травма – и в двата случая социално активни клишета биват употребени за спечелване на симпатизанти и мобилизация на електорат.

В този случай стратегията за изобретяване на врагове почива на същата схемна логика, само информационният пълнеж е различен – докато в речта на Нинова противникът беше описан като рушител на българското, то тук вражеската фигура е облечена в призрачните одежди на пълзящия комунизъм.

Откровено невярната информация има и адресат – онази част от българското общество, която все още вярва, че днес в българската политика има ясно очертани идеологически полета, едното от които е това на провалилия се, но все още жизнен и нападателен комунизъм, на чиято перманентна експанзия трябва да се противостои със здрав и последователен антикомунизъм.

Популизъм по учебник

Заиграването с нагласите на избирателите и отправянето към дадени електорални сегменти на посланието, което би ги отправило в полза на определена партия, е най-краткото определение на популизма.

Учебникът, освен за информираност, служи и като фабрика за създаване на различни видове публики. Читанката по литература предлага палитра от жанрове, автори и текстове, за да даде избор на бъдещите читатели, от които се очаква да търсят сами общуване с художественото слово, след като задължителността на школския процес отпадне.

Абдикиралият от ценностната си функция учебен текст не е в състояние да изпълни тази своя мисия. Той оставя публиките да бъдат създадени от улицата, а там звучи крясъкът на най-агресивните. По определение те са най-далеч от идеята за „общото благо“.

Ето защо идеята за единствен учебник, предложена за пореден път, този път от Корнелия Нинова, няма да сработи. Вън от реверанса към носталгичните копнежи по социалистическото образование, което беше същностно белязано от държавния контрол и единствеността на учебниците, които се преиздаваха цели десетилетия, тук проблемът е друг.

Справянето с маркираното не само от нея последно място на българските ученици по отношение на показателите на функционалната грамотност минава през предефиниране на ролята на училището изобщо – място, където се създават ценностни ориентации на базата на възможност за личен избор, където се изковава критическо мислене, а не повтаряне на овехтели от преупотреба знания, обслужващи един проект за ретроградно връщане към загубения митичен „златен век“, сякаш в лоша историческа възстановка.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

Тери Гилиъм: „Булгаков продължава великата руска литературна традиция, но я превръща в една истинска, неметафизична одисея на твореца. Той се бори, страда, съмнява се, отчайва се, успява, перчи се, препъва се, пада..."

130 години от рождението на автора на „Майстора и Маргарита”

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

Да - 40%
Не - 50%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Уди Алън между „Осанна!“ и „Разпни го!“

 

„Само да вметна“  е дългоочакваното защитно слово на легендарния кинаджия

Голата истина за група „Жигули“

 

За каква криза може да се говори в родното ни кино, дори в днешните условия, след като имаме такъв талантлив и плодовит режисьор?

Прозренията на Александър Шурбанов

 

 Думи за юбилейната книга на поета от Огнян Стамболиев