На 16 февруари Софийски градски съд отхвърли иска на прокуратурата да заличи регисграцията на сдружението Български национален съюз "Еделвайс" (БНСЕ) - организация, известна най-вече с шествието в памет на ген. Христо Луков, популярно като "Луковмарш".

През седмицата оживено се обсъждаше каква е оценката на вещото лице за личността на ген. Луков и предвожданият от него през 1942-1943 г. Съюз на българските национални легиони. През годинитe съюзът е описван от историци като "с изцяло оформен фашистки характер" в годините на Втората световна война и като откровено антисемитска организация, "проявяваща симпатии към фашизма, националсоциализма и еднопартийния политически модел".

Вещо лице, изработило оценката, изпратена на съдия Венета Цветкова от Софийски градски съд, е историкът доц. д-р Михаил Груев, който от март 2015 г. ръководи Държавна агенция "Архиви". Текстът включва и летеца Димитър Списаревски, Тодор Александров и други фигури от историята, които също се честват от БНСЕ.

Михаил Груев публикува във "Фейсбук" експертната си оценка. Ето какво гласи тя:

 

ЕКСПЕРТНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

от доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“, изискано с писмо на СГС до ДА „Архиви“ във връзка с Дело № 289/ 2020 г. по описа на СГС, ТО, VI – 3 състав със страни: СГП и Българския национален съюз „Еделвайс“ 

1. За ролята и личността на ген. Луков

Няма да бъде пресилено да се каже, че ген. лейт. Христо Луков е една от най-митологизираните фигури от най-новата българска история. Това се дължи от една страна на факта, че за службата му като офицер се знае твърде малко, от друга – на обстоятелството, че след убийството му от комунистическа бойна група през февруари 1943 г. личността му е допълнително митологизирана и героизирана от съмишлениците му.

Факт е, също така, че за него няма написана нито самостоятелна научна монография, нито по-популярно биографично съчинение, поради което в публичното пространство циркулират най-различни факти, някои от които не могат да бъдат доказани. Основните източници, от които черпим сведения за службата му като офицер, са документите, съхранявани в Централния държавен военно-исторически архив във Велико Търново.

За съжаление там не е запазено неговото кадрово дело, в което обикновено има отпечатък от всички етапи от службата на всеки офицер, но пък са съхранени редица други документи, които все пак позволяват да се реконструира военната му кариера.

Христо Николов Луков е роден на 6.01, нов стил 18.01.1887 г. във Варна в бедно занаятчийско семейство. През 1907 г. завършва Военното училище и става артилерийски подпоручик. По време на Балканските войни от 1912 – 1913 г. служи последователно като полкови адютант, командир на артилерийско отделение и командир на батарея. За бойни заслуги е награден с орден „За храброст“ – IV степен.

По време на Първата световна война служи последователно в Първа пехотна софийска дивизия, Пета пехотна дунавска дивизия и отново се връща във Военното училище и в Школата за запасни подпоручици, вече с чин „майор“. От ранния му период на фронта датира и награждаването му с германски железен кръст „За храброст“ – II степен. През 1917 г. той получава и нов български орден „За храброст“ – IV степен.

Сред част от бойните му заслучи се сочи спасяването от него и батареята му на град Кюстендил, заплашен от разрушение и окупация от настъпващите съглашенски войски. От запазени във Военния архив заповеди за преназначения на офицери в разпореждане на Щаба на действащата армия в Кюстендил се вижда, че той е прехвърлен в града на 25.09.1918 г. (без да е ясно кога е пристигнал в него). В този смисъл прехвърлянето му по-скоро е свързано с необходмостта да бъде овладян войнишкият бунт, започнал след пробива на фронта на Добро поле и прераснал на 24.09. в превземането от бунтовниците на Щаба.

Проблемът е детайлно проучен от доц. Ангел Джонев в неговата книга: „Кюстендил, военната столица на България през Първата световна война“, издание на Регионалния исторически музей – Кюстендил от 2017 г. Нито авторът й обаче, нито пишещият тези редове, са успели на намерят документално потвърждение на широко лансираната в някои сайтове теза, че на 28.09., само ден преди сключването на примирието, майор Луков и батареята му са спасили града от сръбска окупация.Предвид пълната анархия и деморализацията на голяма част от отстъпващите части, това едва ли е щяло да бъде кой знае колко трудна задача, но явно е, че Съглашението просто не е планувало това. 

Макар след края на Първата световна война и съгласно Ньойския договор България да е лишена от възможността да поддържа редовна армия, Луков е от не многото офицери, които остават на действителна служба. Той успява да порасне до командир на артилерийски полк, след това на артилерийска стрелкова школа и накрая – след повишението му в генерал-майор през 1935 г. – на пехотна дивизия. Известно е, че през целия този период страната преживява различни граждански конфликти, въстания, атентати и два преврата.

Факт е, че офицеството като цяло има активно участие в смазването на левите сили и в подготовката и осъществяването на превратите, но на този етап Луков се старае да страни от пряко участие в политиката. Нещо повече, той става известен с отрицателното си отношение към т. нар. лигари от Военния съюз, поради тяхното забъркване в политическите борби. Това негово отношение впоследствие ще бъде изполвано от двореца в амбицията му да отстрани лигарите от властта и в желанието си за самостоятелно й упражняване.

На 23 ноември 1935 г. той става министър на войната в първото правителство на Георги Кьосеиванов. В началото престоят му в министерството на войната е свързан с продължаващия процес на разоръжаване на структурите на ВМРО, започнал след Деветнадесетомайския преврат, с уволнението на офицерите – лигари от войската и окончателното разпускане на Военния съюз. От друга страна усилията му като министър са насочени към преодоляване на ограниченията, наложени от Ньойския договор, по отношение на превъоръжаването на армията и наборната служба.

Една от важните му заслуги в това отношение са организираните през октомври 1937 г. военни маневри в Попово. Те са първите след края на войната маневри с участието на около 35 000 войници и офицери и сами по себе си представляват нарушение на военните клаузи на Ньойския договор. На тях присъстват и царят и цялото правителство, както и чужди наблюдатели, и около тях се вдига много шум.

По същото време Луков започва все по-плътно да следва опита на националсоциалистическа Германия във възстановяването, но и в преустройството на армията по нацистки образец. По негова покана пристигат немски инструктори, които започват да се занимават със спортната подготовка и гимнастика на подрастващите, в т. ч. на гимназистите.

Той самият доста се въодушевява от този почин и дори става почетен патрон на скаутското движение, макар физиката му определено да не е подходяща за това. Явно е, че в този период ген. Луков все повече започва да се занимава и с чиста политика и постепенно напуска ролята си единствено на експерт – технократ. Той влиза в тежък личен конфликт с друг министър в правителството – вътрешният Иван Красновски.

В хода на подготовката на новия Военен закон той си позволява дори да прескочи монарха, което вече слага край на кариерата му. През януари 1938 г. както Красновски, така и той са освободени от кабинета, като едновременно с това му е присъден чин „генерал – лейтенант“.  От запазените във Военния архив донесения на Военното разузнаване става ясно, че пред все повече хора Луков си е позволявал да критикува различни политически решения на цар Борис, което явно е стигнало и до него.

Преминаването на генерала в запаса отваря пътя му към политиката. По това време той започва да бъде сочен от германския посланик в София Рюмелин като един от най-преданите и потенциално ценни за германците политически лица. Без съмнение Луков не е единственият, на който се гледа с доверие в Берлин, но факт е, че по отношение на някои от другите фигури у германците настъпват разочарования. При Луков – обратно – с началото на войната той става все по-високо ценен от тях и постепенно на него започва да се гледа като на алтернатива, в случай, че царят или правителството се опитат да потърсят път извън Остта.

Вероятно от това време датират и неговите по-ангажирани връзки с легионерите, едно от крилата на които той оглавява през 1942 г. Трябва да бъде подчертано, че властта има всички основания да се страхува от легионерите. Сред дясно-радикалните формации те са най-многочислената, добре организирана и идейномотивирана фракция. 

Това дава шанс на Луков да излезе на преден план. В тези години неговите речи и публични прояви все повече се насищат с нацистка риторика, самият той в нарастваща степен започва да се преживява като „водач“. Макар че отношенията му с двореца остават сложни, поне формално той не престава да подчертава верността си към короната и династията. През 1942 г. той е провъзгласен за обединител на легионерите. Титлата, която той приема, е „Велик водач на СБНЛ“.

Макар самият Луков да не артикулира лично антисемитските заклинания на своите берлински покровители, в цялата страна започват да се разпространяват позиви, брошури, лозунги и всякакви печатни произведения в които се клейми международното еврейство, световния болшевизъм, англо-американската плутокрация, масонството и т. н. В Централния държавен архив са запазени немалка част от тях.

Самата легионерска организация бързо и видимо придобива антидемократичен и антисемитски профил. Вероятно всичко това е спомогнало за избора му за мишена на една от комунистическите бойни групи, съставена от Виолета Якова и Иван Буруджиев, която организира убийството му на 13. 02. 1943 г.

На практика коварното убийство на Луков способства за неговата вторична героизация postmortem. Носят се най-различни слухове. Част от тях виждат пръст на англичаните в атентата, други привиждат ръката на двореца. Поради страх от повторение на събитията от 1925 г. опелото му е извършено в малкия параклис във Военното училище. Факт е обаче, че най-потресени от смъртта му са германците. Самият посланик Бекерле я оценява като тежък удар за германските интереси.Допълнителен ореол като архивраг на комунистите ген. Христо Луков придобива след 9.09.1944 г., когато, макар и мъртъв, все пак е осъден от т. нар. „Народен съд“ на смърт.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Ако една жена не е права, по-добре отидете и й се извинете.”

Френска поговорка

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

Да - 65%
Не - 35%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.

За новините по света и хората

 

Филмът „Новини от света“ е немислим без Том Ханкс, който, остарявайки, става все по-добър, а неговите персонажи вече се изпипват филигранно и детайлно като за световно изложение.