СТЕФАН ДЕЧЕВ,  "Свободна Европа"

В първите дни на януари 1969 г. студентите от втори курс на специалност „История“ от Софийския университет са събрани от партийния секретар асистента Илчо Димитров в тогавашната аудитория №41.

Сред присъстващите са и две остригани момчета. Те са студентите от същия курс Александър Димитров и Валентин Радев. През септември 1968 г., заедно с колегата си Едуард Генов, тримата разпръскват позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор в Чехословакия.

 След донос на 29 октомври са арестувани и остават в следствието до втората половина на декември, след което са пуснати да изчакат деня на съдебното заседание. На 10 и 11 януари 1969 г. ги очаква дело на първа инстанция, което ще ги изпрати за различни срокове в затвора.

Но сега в университетската аудитория им предстои една друга инквизиция. Постъпката им трябва да бъде осъдена от техните колеги от курса, двамата да се разкаят за действията си, след което и да бъдат изключени от Комсомола (Едуард Генов не е член на комсомола и остава в ареста). След дни в съдебната зала, а след това и в затвора, тримата трябва да влязат като не-комсомолци.

Ролята на партийната организация на специалността, както и на партийния секретар, се потвърждава и от спомените на Николай Генчев, който е категоричен: „На Илчо Димитров, който от есента на 1968 г. ме смени като партиен секретар, наредиха да организира комсомолски събрания …“

 "Да се разкаят"

Събитието е замислено като някаква инквизиция над двете доведени момчета. Преди да бъдат осъдени, остриганите като криминални престъпници Ал. Димитров и В. Радев са докарани в университета. „Грешниците“ трябва да бъдат заклеймени, а те „да се разкаят“. Неслучайно през следващите години случилото се в тази аудитория ще провокира най-вече мълчание и дори усилия да се забрави напълно.

Ако има нещо, заради което тоталитарният комунистически режим и три десетилетия след неговия край да заслужава еднозначното ни осъждане, то е именно заради случки като тази, които целят да смачкат и последната частица човешко достойнство и да травмират завинаги.

Проведеното комсомолско събрание е последвано от Декански съвет, проведен на 6 януари 1969 г. На него историкът доц. Стойко Колев, заместващ партийния секретар Ил. Димитров, прочита доклад какво са разкрили органите на МВР. И добавя:

 „Тези студенти са, за съжаление, от нашия факултет, спец. История …“ Деканът историк проф. Димитър Ангелов смята, че „въпросът е вече напълно изяснен след събранията, които се проведоха през тези дни“.

Деканският съвет предлага изключване на тримата от университета. След дни ректорът на Софийския университет акад. Пантелей Зарев ще издаде заповед за отстраняването им.

Подмяната

Човек би могъл да очаква, че при толкова много замесени живи историци това ще е най-добре и професионално документираната и разказаната история за българското минало.

Ала нищо подобно не се случва през следващите десетилетия - както преди, така и след промените от 1989 г. Напротив, със задна дата ставаме свидетели на гробно мълчание, недомлъвки, изкривяване на факти, целенасочено объркана хронология, дори най-обикновени измислици и откровени лъжи, както и куп други нелицеприятни неща, нямащи нищо общо с каквато и да било представа за истина, морал, експертност.

Над две десетилетия след промените историчката проф. Искра Баева не спира да измисля протест на доц. Христо Несторов, който някак пришива към тримата самоотвержени студенти историци, като успява дори да пласира историята пред чешки колеги историци и да заблуди в това и чешката публика.

Историкът Драгомир Драганов, сам тогава студент от същия курс, спестява и комсомолското събрание, организирано от Ил. Димитров, и влизането на тримата в затвора, и изключванията от Комсомола, и отстраняването от университета. Нещо повече, участващите в провеждането на своеобразната „инквизиция“ над студентите са представени като техни, едва ли не, спасители и бранители.

След години манипулира събитията в спомените си и тогавашният партиен секретар и организатор на комсомолското събрание историкът акад. Илчо Димитров. Той игнорира тримата вкарани в затвора и предпочита да говори за друго, обяснявайки за разкрития от милицията „опит за образуване на нелегална организация“. И по този повод измамно пише:

 „Не разбрахме кога организаторите са били арестувани, съдени и пратени в затвора – бяха в началото на втори курс, та не ги познавахме добре“.

Не е зле да припомним, че става въпрос за времето от 29 октомври 1968 до 12 януари 1969 г. Няма как едновременно да не си разбрал, да си организатор на комсомолско събрание в качеството си на партиен секретар, на което две от момчетата да присъстват в аудитория №41, а насроченото съдебно заседание да е след около седмица и едва тогава да се очаква произнасянето на присъдите. Но най-добре е да кажеш „Не разбрахме“, защото е прекрасно оправдание за „Нищо не направихме“ или по-скоро: „Направихме ….“

 Не по-малко подвеждащ в спомените си е и историкът проф. Николай Генчев. Да оставим настрана, че не е наясно нито колко точно студенти историци са осъдени, нито на какъв срок затвор, нито за изключванията им от университета.

Не личи по никакъв начин от спомените му, че това особено го и вълнува. Нещо повече, Генчев напълно голословно, произволно и с лека ръка се стреми упорито да представи цялата история като някаква „милиционерска провокация“, насочена срещу него и колегите му.

И това, за да оправдае собственото си открито противопоставяне на каквито и да било студентски намерения за позиция още през пролетта. Всъщност и сам си дава сметка, че „нашето благоразумно поведение“, не може да се тълкува по никакъв друг начин в обективен смисъл освен като „мълчалива „подкрепа“ на реакцията“.

Към това можем да прибавим и спомените на историците акад. Димитър Ангелов и проф. Петър Петров, в които на тази история не е отделен нито един ред.

Особено възмутителни са слуховете, разнасяни през 70-те и 80-те, при които несъпричастни с разпръскването на позивите се представят за участници; организатори и изпълнители на разправата за спасители. Да не говорим за онази хронологическа и фактологична каша в разказването на историята - често резултат от съвсем целенасочени и преднамерени усилия по размиване на отговорността и замазване на случилото се.

 "Замазването на „инцидента“

Стремеж за някакво замазване на „инцидента“ твърде ясно може да се забележи и в наскоро появилата се книга на проф. Ивайло Знеполски „Как се променяха нещата“.

Той сам влиза в подвеждащите наративи и тоналност на Ил. Димитров и Н. Генчев. Ето защо и пише: „Разследването на Държавна сигурност продължавало, но резултатите не се обявявали официално, въпреки че вече се говорело за станалото по коридорите и на събрания на комсомолската организация“.

Ала тези събрания не стават преди края на следствието в началото на декември. Нещо повече, тяхната организация е резултат от края на следствието и изготвянето на обвинителния акт. В немалка степен те са и дело на избрания в началото на декември 1968 г. нов партиен секретар Ил. Димитров. Информацията за тези събрания в книгата на проф. Знеполски е безкрайно компресирана, а за споменатото комсомолско - и никаква.

Неслучайно единствено благодарение на тогавашните студенти Ангел Николов, Бистра Николова и самият Александър Димитров човек може да успее да повдигне завесата като съпостави техните разкази със запазените архивни документи в Комисията по досиетата и Софийския градски архив.

Съзнавайки жалката ситуация на колегите му от Философско-историческия факултет, Знеполски пише: „Единствено група студенти спасяват донякъде честта на свободомислещите си преподаватели, показвайки, че техните думи не са заглъхнали в празно пространство“.

Ала с тези преподаватели тримата попаднали в затвора студенти нямат никакво съприкосновение и все още не се познават. Следвайки разказите на Ил. Димитров и Н. Генчев Знеполски, неизбежно стига до подмяна на случилото се и нов опит автентичният студентски протест да бъде свързан някак с преподавателите.

 „Грешно интерпретиране на историята“

 Дори и близо тридесет години след края на тоталитарния режим и 50 години след тези събития се оказа, че нито паметта за тях е особено желана, нито истината.

 На 11 януари 2019 г. в новата конферентна зала на Софийския университет Инициативен комитет от историци организира конференция, посветена на случилото се през есента и зимата на 1968 и 1969 г. Тя беше предшествана от връчване на тримата (Генов и Радев посмъртно) на наградата на Чешкия сенат за последователна защита на човешките права, както и на словашкия държавен орден „Бял двоен кръст“.

 За конференцията в Софийския университет пристигнаха гости от Чешкия институт за изследване на тоталитарните режими, както и от Института по история при Словашката академия на науките.

Отзоваха се и техни превъзходителства посланикът на Чешката република Душан Щраух и посланикът на Словашката република Мануел Корчек. Инициативният комитет покани както ректора на Софийския университет, така и декана на Историческия факултет да присъстват на конференцията и да имат честта да я открият.

В деня преди събитието, около 17.00 часа секретарката на ректора заяви, че той няма да може да присъства, както и нито един от неговите заместници. Късно вечерта в 22.30 ч. за същото съобщи тогавашният декан на Историческия факултет доц. Тодор Попнеделев. Е, конференцията откри останалия жив участник Ал. Димитров, а вечерта БНТ предаде единствено приветствията на чешкия и словашки посланик.

Не знам какво са написали двамата дипломати до своите правителства за тази конфузна ситуацията с паметта, историята и истината. Но всички знаем, че само преди дни Чехия и Словакия оповестиха, че Европа трябва да е скептична в доверието си към това България да преценява в рамките на съюза коя история е „фалшифицирана“ и кое е „грешно интерпретиране на историята".

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Природата казва на жените: „Бъди красива, ако можеш, мъдра, ако искаш, но бъди уважавана – това е най-важното.“

Бомарше, френски драматург, роден на 24 януари преди 289 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Бедуин“ -  местен герой обуздава нашата корупция и престъпност

 

Но защо и в „Бард“ редакторката си е гледала работата си през пръсти. 

"Звезден пратеник". Марин Георгиев за Николай Кънчев, за истината

 

Пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят.

„Скъпи другари!“ е един от най-силните и стойностни филми на Кончаловски

 

 

Режисьорът представя максимално обективно и точно трагичните събития от лятото на 1962 г. в Новочеркаск - разстрела на протестиращи работници.