ОГНЯН  СТАМБОЛИЕВ

Омразата е водещата емоционална сила в българското посткомунистическо общество. И скоро ще се превърне в нещо като национална религия – всъщност ние, българите, за разлика от останалите  славяни (поляци,руси, чехи, сърби), а също и от нашите най-близки по произход и съдба съседи, румънците, като че ли сме по-малко религиозни. Причините за това са дълбоки, идват от робството, а до известна степен и преди него. 

Другарите отдавна разбраха разрушителната сила на това разяждащо душата чувство и още след  преврата от 9-ти септември, когато нагло и безсрамно, против волята на народа, заграбиха властта, атакуваха първо църквата, като главната морална преграда по своя път, застлан от всесилната, тотална  и опустошителна омраза. (След процеса срещу Трайчо Костов на учениците, дори на малките, е било наредено да зачеркнат портрета му с мастило в учебниците – ето един урок по омраза!) Но всъщност, корените й са по-дълбоки, още от 1925, кървавият атентат в катедралата „Света Неделя” в столицата раздели фатално и може би безвъзвратно българското общество на две половини - лява и дясна.

С промяната от Десети ноември  у нас доста неща – за добро или за зло - се промениха, но омразата остана, дори се засили и укрепна. Днес тя разединява класи и съсловия и религиозни общности, носи единствено колебания, недоверие и раздори. Лишени от нравствени ориентири и свобода за творчество, ние отдавна изгубихме вкуса си към труда (един от изконните, изначалните добродетели на българина) и дори към самия живот. Сега сме сред най- нещастните народи в света. Това твърдят и международните социологически агенции... 

“Най- лошото на комунизма е онова, което следва след него...”  

И защо стана така? Може би защото след промяната единната омраза (към Партията – държава) се разпадна на множество други: национални, партийни, вътрешнопартийни, съсловни, групови. И кое ли не се разцепи у нас заради властта и омразата, дори и колкото абсурдно и срамно да звучи,  дори и църквата, която би трябвало да ни обединява, да ни учи да се обичаме, да бъде нашият пример и морална опора във всичко.

Раздробена, омразата стана просто тотална, повсеместна – към всекиго и към всичко! Ето народът мрази комунистите - крадливите червени олигарси, довели България до катастрофата (и това е  напълно оправдано и справедливо), но мрази и... демократите, излъгали неговите надежди. Неуспели да се обединят, да действат единно и разумно, да променят България (те наистина изпуснаха златния си шанс и, за техен срам, са все още разединени, заради някои жадни за власт лидери).  

Да, народът изпитва омраза към политиците, към депутатите, към партийните и синдикалните лидери, дори към някои журналисти. Разединението в българското общество, бих казал, е един феномен, който рядко се среща в тази степен, в тези мащаби по света. На входа на нашето Народно събрание стои един прекрасен, наистина мъдър надпис: „Съединението прави силата”. Но едва ли има друга страна, в която т.н. „народни избранници” (част от тях спокойно можем да наречем „натрапници”!)  да се мразят толкова много и да работят така раздединени освен когато гласуват привилегиите и заплатите си, в ущърб на България и на своя народ, който те всъщност мразят.

От своя страна олигарсите, новобогаташите, мултаците или просто мутрите мразят народа и дори го презират, забравили, че не са потомствени аристократи, а  са дошли именно от него, дори от низините му. Тези хора ненавиждат и интелектуалците, защото са по-умни, културни и образовани от тях, защото са и склонни да ги критикуват, макар че нашите интелектуалци, за съжаление, са доста по-мълчаливи и търпеливи от колегите си в другите страни на Източна Европа.

Омразата расте и в отделните социални групи. И дори сред интелигенцията, която днес в България е разединена повече отвсякога – преди си имаше общ враг (и страх!) - Партията, а сега се раздира от съперничества, борби за власт и влияние, от взаимни омрази. Така само у нас след промените се разцепиха повечето от творческите съюзи, особено Писателският, редакциите на големите издания, отделни културни общости.  А би трябвало да са обединени и като по-умни, образовани и културни да поведат народа, защото част от него се лумпенизира. Новите упрравляващи системно и методично съсипват науката, образованието и културата. За съжаление, днес дори водещите ни писатели, музиканти и артисти мълчат.  

За разлика от миналото, когато възпитаните люде са се стремели да скрият и укротят това неморално и нехристиянско чувство, сега ние сякаш нарочно се гордеем с него. И не можем да търпим нищо, особено, което не е “наше”. Както се казваше при комунизма – „този е наш човек”, а „онзи не е наш”...

Наистина твърде труден е скокът от тиранията към свободата. По този повод прочутият поляк Адам Михник писа: “Демократи сме! Но как да живеем в демократичното общество?”  И още: “Най-лошото на комунизма е онова, което следва след него...”  

Да, наистина, голяма е пропастта между миналото и бъдещето и с един или два скока сигурно няма да успеем.

Ето, мина повече от четвърт век, а все още не сме се променили, напротив...

Може би ще трябва да мине  още време...

И все пак, какво да сторим? Без поза, без колебание и без да се бавим, да инжектираме в изстрадалите  си и озлобени души поне малко доброта и търпимост. Първо към ближния, към колегата, към съседа, към този, който не мисли точно като нас, защото всеки е различен и може би тъкмо в това е богатството на света. Да бъдем и по-милосърдни. Оказва се, че в това отношение, според едно скорошно проучване,  сме сред последните нации в света, а първи били датчаните. Да, те са богати и милостиви, но ние, след като сме бедни, защо трябва да бъдем непременно и лоши? Преди 70 години спасихме своите евреи, докато унгарците например, ги избиваха сами като дори заместваха в тази „работа” германците, е сега защо сме такива? Нека да смирим сега своята ненавист, да се погледнем един друг в очите с мъничко вяра и с мъничко срам. Да помислим, че България ще стане по-силна, когато се обичаме, когато сме единни, когато имаме една обща цел. И когато дойдат следващите избори, да си вземем поука от последните, които ни върнаха отново назад, защото само обединението прави силата. Да престанем да се мразим, а да се научим да се срамуваме, когато сме сгрешили или не сме прави.

Защото срамът е винаги по-нужен и по-достоен от омразата.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Обичайте живота и животът ще ви обича. Обичайте хората и те ще ви обичат“

Артур Рубинщайн, полско-американски пианист, роден на 28 януари преди 133 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За романа „18 % сиво“ и неговата екранна интерпретация

Филмът “ разчита основно на славата на книгата и харизмата на Руши Виденлиев.

Светлината като едно от чудесата на света 

“Поеми на светлината” - пред нас е Мирозданието, лирически и философски преосмислено и преоткрито с цялата си красота.

По-добър ли е бил сексът при социализма?

Дали при социализма жените са имали по-добър секс? Да, убедена е американската етнографка Кристен Годсий. В своята книга, излязла през 2019 в Германия, тя обяснява защо. Годсий задава и други въпроси.