ЙОНКО ГРОЗЕВ- български съдия в Европейския съд по правата на човека, изнесе лекция в първото издание на Форума за справедливост, организиран в памет на доц. Кристиан Таков. Организатори на проявата са Софийският университет "Св. Климент Охридски", близки и приятели на доц. Таков. Лекцията беше публикувана в Mediapool и "Дневник".

-------

Основната роля при постигането на справедливостта има гарантирането на върховенството на закона. За това отговаря съдът. Не можем да си представим една система, която почива върху правото, без съдията. Темата за това как съдията успява да постигне идеала да бъде безпристрастен и независим вълнуваше Кристиан. За да може съдът да прилага закона без пристрастие, той трябва да бъде независим от страните и независим от властта.

Днес аз ще се опитам да прегледам историята за това как съдът отстоява своята независимост от властта. Ще започна от Средновековието и ще стигна до наши дни – до демокрацията, защото днес съдът също е заплашен в някаква степен и от новия суверен.

Заглавието на презентацията е цитат от Хамилтън, политическият деятел от времето на създаването на американската конституция, който описва идеите си за демократичното управление по следния начин: Съдът е институция, която няма нито воля, нито сила или мощ.

Предпочетох думата "мощ", защото тя изразява по-ясно идеята за собствен властови ресурс. Ще се опитам да тръгна оттук, за да отговоря на въпроса как една институция, която няма собствен властови ресурс, нито собствена политическа воля, да постигне това, че да бъде равноправна на останалите политически власти. Как съдът може да поддържа своята независимост и безпристрастност, когато трябва да прилага законите?

Историята е един изключително силен източник и помага да оценим как правоприлагаме в днешно време. Да отсеем важното от маловажното и да подредим приоритетите си.

Съм ли аз господарят на света?

Ще започна с една притча от Средновековието, която много пъти е била описвана от юристите. Историята започва през 12 век, когато трябва да се реши каква е властта на императора на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса върху градовете и владетелите в границите на Свещената Римска империя, включително върху завзетите градове-държави. В ролята на съдията в случая са четирима юристи от Болоня, където се намира водещото юридическо училище по това време. Тези юристи потвърждават това, което до голяма степен владетелят иска, а именно, че той е владетел на всички останали властници на територията на империята. Този резултат е исканият от Фридрих Барбароса. Той туко-що е превзел Милано, който се е съпротивлявал на неговата власт. Императорът е целял да сложи край на претенцията за независимост на различните градове държави и по-малки кралства.

Притчата е за двама от тези четирима юристи, които са излезли на разходка заедно с него. Императорът им е задал въпроса: "Съм ли господарят на света?" Единият от тях му е отговорил: "Да. Вие сте господар на света". Другият му е отговорил: "Вие сте господар на света, но не и на частната собственост". Фридрих Барбароса слязъл от коня си и го подарил на първия юрист. Вторият се оплакал: "Загубих кон, защото защитих справедливостта, което не е справедливо".

Не знаем дали тази притча е вярна. Тя е записана по-късно в редица средновековни издания, където се разказват интересни истории, както и в коментари на средновековни юристи. Но защо толкова кратка история е успяла да привлече вниманието на средновековните юристи? Защото тя съдържа това основно противоречие, което цялата последваща история на правото се опитва да разреши. Ние имаме две парадигми за това как се упражнява властта. Едната е, че властта е единна и поражда всички останали власти. През XII век властта произтича от Бога, днес произтича от демоса. Другата парадигма е парадигмата на правото. Тя казва – всички са равни пред закона, законът е един за всички.

Сблъсъкът между тези две парадигми е очевиден. Как решаваме конфликта между претенцията на властта на силата, която твърди, че тя е основна и поражда всичко останало, и парадигмата, че всички са равни пред закона и всички са подчинени на закона. Това е историята на правото от Средновековието до днешния ден.

Кой е съдията?

Съдебната власт в Англия през Средновековието възниква, както навсякъде другаде, като прерогатив на краля. Този, който правораздава, е кралят. Той лично правораздава. Този прерогатив на краля постепенно бива отделен, защото физически това става невъзможно.

Първоначално кралят правораздава посредством съветници, които му помагат. Впоследствие тези съветници започват да стават самостоятелни съдии. Първият документ, който изисква съдиите да бъдат самостоятелни, е Магна Харта. Този документ защитава много основни права, а сред тях е изискването съдът на краля да бъде постоянен. Това съвместяване на права и юрисдикция е нещо, което наблюдаваме непрекъснато през последващата история на правото.

През 1387 година възниква политическа криза поради претенции към властта. Крал Ричард II е малолетен и от негово име управляват регенти. Това създава алтернативни претенции за властта. Кралят прави искане към Върховния съд, който към онзи момент вече съществува, за да се дефинира какви са правомощията на краля и какви са правомощията на парламента. Спорът е за това е как кралят може да събира данъци и такси. Върховният съд потвърждава, че кралят има правомощия, които парламентът не може да отнеме, че само той може да назначава министри, че само той може да ги освобождава и че само той може да решава въпросите, свързани с управлението на Англия. Това решение на съда се възприема лошо от противниците на Ричард II.

Спорът е решен с военен конфликт, който Ричард губи и парламентът поема цялата власт. Съдиите, които са взели решението в името на краля, биват обвинени в измяна. Председателят на съда бива осъден, удавен и обесен. В тази последователност.

През следващите 200 години съдилищата избягват да решават строго политически въпроси. Около 150 години по-късно при спор за това кой е легитимният престолонаследник подобен въпрос бива отправен към съда. Съдът отговаря, че това не е правен въпрос и няма юрисдикция да отговори.

Въпросът какви са правомощията на съда се изостря по времето на Реформацията, защото в Англия все повече се налага идеята, че правото е универсално, че законът е приложим по отношение на всеки и че никой не бива да бъде над закона. Един от английските средновековни юристи – Брактън, посочва, че кралят не бива да бъде подчинен на никого, освен на Бога и закона, защото законът прави краля. Когато този принцип се превръща в универсален, тогава конфликтът с властта става неизбежен.

Този конфликт по времето на Реформацията се изостря поради идеологически противоречия. Английските крале през този период са католици, докато англичаните не са. Споровете отново се възпроизвеждат по въпроса какви данъци и такси може да събира Короната и кога кралят може да разпуска парламента. През този период съдът на няколко пъти успява да дефинира основни ограничения във властта на монарха. По делото "Фулър" съдът приема, че кралят няма правомощията да оттегли едно дело, което е висящо пред съда. След като делото вече е в съда, единствено съдът е този, който може да реши. По "Делото за прокламациите" съдът отрича, че кралят може да промени правото и да заобиколи парламента при налагането на такси върху стоките, които корабите внасят в Англия. През онзи момент това е сериозен източник на средства за Короната. Това решение е ключово за развитието на правото. Днес учим, че парламентът приема законите, а изпълнителната власт не може да ги отменя. Този принцип идва от това съдебно решение, прието в началото на XVII век.

Продължаващият конфликт между монарха и парламента в Англия през този период довежда до все по-често упражняване от монарха на правомощието му да освобождава съдиите. Към този момент съдиите са производни на властта на монарха. Те са назначавани и освобождавани по преценка на монарха. Крал Чарлз I, който е имал по-силни възгледи са своя суверенитет, много по-често е използвал правомощието си да освобождава съдии, когато не е бил съгласен с техните решения.

Конфликтът достига своя пароксизъм между 1625 и 1649 година. Кралят суспендира парламента за твърде дълго време и претендира възможностите си да определя сам данъците и таксите, които да събира от населението. В крайна сметка конфликтът се решава по начин, по който са се решавали политическите конфликти към онзи момент – с война. Армиите, събрани от парламента на Англия и Шотландия, побеждават армиите на Чарлз I. Кралят е принуден да направи отстъпки. Една от тях е изключително важна. От този момент монархът приема, че няма право да освобождава съдиите. Съдията може да бъде махнат само за извършено нарушение.

Чарлз I, въпреки че временно е загубил властта, отказва да се подчини на парламента. След нова серия от конфликти, в които армията на Оливър Кромуел побеждава. Чарлз I е осъден за измяна и екзекутиран през 1649 година. Към този момент английският парламент приема основен принцип, че съдиите се назначават от краля, но не могат да бъдат освободени от краля. Техните заплати са повишени от 200 на 1000 паунда годишно. Съдиите вече не могат да бъдат въвлечени в политическите спорове. Те трябва да бъдат изцяло независими от администрацията на краля.

Така по един много практичен начин са дефинирани основните гаранции за независимостта на съда, които са валидни и до днес. Съдът е независим от изпълнителната и законодателната власт, защото не се включва в политическото противоборство. Съдиите не могат да бъдат част от администрацията на монарха, но те не могат да бъдат и отстранявани, освен за нарушение.

Съдът, който решава сам

Новото развитие е, че съдиите имат и имунитет да бъдат съдени и преследвани за своите решения. Това не е парламентарно решение, за разлика от останалите. Този елемент е част от юриспруденцията на самите съдилища. Те приемат, че съдът не отговаря за решенията, които взима. Съдията вече има ограничен имунитет.

В средата на XVII век тези принципи за независимост на съда в Англия са установени и като практика. Кога те са описани като нещо важно за историята на правото и независимостта на съда? Те са се случили за първи път през 1642 година, като решение на английския парламент. Приети са като закон през 1701 година. Описани са за първи път чак през 1765 година от английския юрист Уилям Блекстоун. Междувременно друг политически мислител – Монтескьо, през 1748 година в "Духа на законите" описва колко е важно разграничението между законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Описвайки защо е важна съдебната власт, той пише за английския опит. Неговото описание обаче не е емпирично вярно. Той поставя ударението върху участието на жури в съдебните производства. Това не е чак толкова важно, както разбираме по-късно. Този, който вижда реално къде е истинската гаранция за независимостта на съда, е английският юрист Блекстоун. В своите "Коментари на законите на Англия" той казва, че отделното съществуване на съдебната власт от короната, съществуването на съдии, които не могат да бъдат отстранени по волята на короната, е една от основните гаранции за свободата на обществото. Той твърди, че свободата на обществото не може да съществува в никоя държава, ако правосъдието не е достатъчно отделено от законодателната и изпълнителната власт.

Възможността да се гарантира на съдията, че няма да бъде махнат, гаранцията за това, че той ще получава постоянно възнаграждание, са нещата, което Блекстоун е забелязал, за разлика от Монтескьо, като истинската гаранция за независимостта на съда.

Съдът по времето на революцията

Опитът на Англия изкристализира по време на революциите от XVIII век. Френската революция наследява от монархическия режим съдебна система, която е сходна с тази от средните векове. Там работят назначени от краля съдии, които не получават собствено възнаграждение, но имат право да генерират доходи на база на съдебната си дейност. Това е нещо като франчайз, който получавате, и на това основание правораздавате. Без да е особено изненадващо, този модел генерира високи нива на корупция, безкрайни съдебни спорове и недоволно население.

Трябва да дойде взривът на Френската революция, за да се преосмисли конструкцията на френската съдебна система. Основни елементи в нейното реконструиране са познати - гарантиране на постоянен мандат за съдиите (тогава е установен на шест години) със закон, приет веднага след революцията. Към този момент Луи XVI все още не е обезглавен, приема се, че кралят може да назначава съдии, но за определен срок и в този срок не може да ги уволнява.

Дадени са и гаранции за заплащането на съдиите. И във Франция съдийството вече не е мандат за правораздаване, а е заплатена дейност, която се гарантира от държавата. Тези принципи продължаваме да ги развиваме и днес. В основата си те са инструментите, през които гарантираме независимостта на съда.

Развитието на независимостта на съда върви ръка за ръка с правото, гарантиращо основните права на човека. Например, човек не може да бъде затварян без съдебно решение; не може собственост да бъде отнемана без съдебно основание. Това са принципи, които са се развивали в съдебната практика. Успоредно с това се е развила и необходимостта от независим съд.

Съдебният контрол върху самия закон

Следващата крачка е направена от съда, който казва, че може да контролира и закона. Това се случва през 1803 година в САЩ. Ние вече сме в епохата, в която единната власт не идва от Бога и чрез краля, а суверен е народът. Този суверен е създал един друг документ – конституцията. Той отразява друго политическо разделение, не между монарх и парламент, а между народ и неговите представители във властта. В този нов политически конфликт пак има нужда от арбитър.

Делото е "Марбъри срещу Медисън". Спорът е между напускащия президент Джон Адамс и новоизбрания президент Томас Джеферсън. Те имат различни идеи за това как трябва да изглежда страната. Единият работи за въвеждане на централизирано управление, другият е поддръжник на федералната идея, че отделните щати трябва да имат по-голяма самостоятелност. Това е политическият контекст на спора. Конкретният спор, може би неслучайно, е спор за съдебната власт. Преди да напусне своята позиция като президент, Джон Адамс назначава огромен брой съдии. За много от тях Адамс успява да подпише мандат за назначение, но не успява да го връчи на всички. Спорът е дали самото връчване на мандата поражда правото на мандат и дали отказът на Джеферсън да им го връчи е противозаконен. Джеферсън не желае да връчва тези мандати, защото става дума за съдии, назначени от политическия му съперник.

Върховният съд на САЩ приема три неща. Първо, връчването на мандата е фактическо действие. Мандатът вече е подписан от президента и самото връчване не може да бъде отказано. Отказът да се връчи мандата е незаконен. Второ, дали съдът може да задължи президентът да връчи мандата. Съдът отговаря с "Не". Съдът не може да задължи президента, независимо от това, че самият отказ е незаконен. И тук е истинската гениалност на решението, което е описвано многократно от коментаторите.

Компетентността на Върховния съд зависи от законодателно решение на Конгреса, който постановява, че при такива спорове за назначаване на служители, включително на съдии, компетентен е Върховният съд, а не по-долустоящите съдилища. За да приеме това, Конгресът обаче сам не се е съобразил с конституцията, която казва, че Върховният съд може да бъде първоинстанционен съд само по строго определени решения, свързани с назначаване на посланици и други държавни служители. Съдиите не са сред тях. На тази основа Върховният съд решава, че законът, който е приел Конгресът, който дава възможност на Върховния съд да реши този спор, е противоконституционен.

И тук идва третият елемент. Може ли съдът да отмени закон, който е противоконституционен? Най-важен е отговорът, че съдът може. Именно за това решението по "Марбъри срещу Медисън" е толкова важно.

Върховният съд не задължава президента Джеферсън да връчи мандата, защото политическата ситуация е прекалено конфликтна. Залогът е голям и едно такова решение на съда би го изправила в пряка конфронтация с друга власт. Съдът отказва да влезе в такава пряка конфронтация, но все пак успява да каже две важни неща. Едното за моментната ситуация. Решението да не се връчи мандатът е незаконно, независимо от това, че съдът няма правомощия да задължи връчването. И другото нещо, което е много по-дългосрочно – съдът може да преценява конституционността на законите. Демокрацията се е родила, политическият конфликт вече е между демоса и другите две власти – законодателна и изпълнителна. И съдът е застанал на мястото, в което трябва да бъде. Той е арбитирът между тях.

И така до днес

Как решението, с което обещах да приключа, се вписва в историята на съдебната власт. През септември тази година министър-председателят на Великобритания Борис Джонсън решава да прекрати за 5 седмици мандата на парламента. Първоначалното имаме решение на две съдилища – английски и шотландски съд, които разглеждат като първа инстанция жалбите срещу това решение. Английският съд приема, че въпросът не е от компетентността на съда. Той казва, че това не е в неговата юрисдикция, че това е политически въпрос и ситуацията може да се реши само с политически контрол.. Шотландският съд приема, че съдът има юрисдикция и че решението на министър-председателя е незаконно.

Делото стига до британския Върховен съд, който заседава в пълния си състав от 11 съдии. Въпросът пред съда е подлежи ли това решение на премиера на съдебен контрол и имат ли съдилищата юрисдикция по него. Отговорът е единодушен, което за английските съдилища е истинско изключение. Решението е кратко, ясно и категорично: Въпросът е в компетентността на съдилищата. През 2019 година Върховният съд се позовава на решението от 1638 година, когато е решен спорът между монарха и парламента за това дали монархът може да отмени законодателно решение.

Върховният съд посочва, че тази компетентност на съдилищата да определят какви са прерогативите на изпълнителната власт, е компетентност, която е определена още тогава.

Въпросът за това какъв е обемът на тази власт е правен въпрос. Кога и как тази власт бива използвана, не подлежи на съдебен контрол. Това е въпрос на политическа целесъобразност. Но какви са правните граници на тази власт е въпрос, който се дефинира от съдилищата.

Съдът приема, че има нарушение, защото министър-председателят трябва да посочи разумни основания, за да разпусне парламента законно. Разумни основания обаче липсват. Съдът внимателно разглежда всички документи за суспендирането на парламента и установява, че въпросите са свързани с друг дневен ред. Например, кога ще бъде заседанието на Съвета на ЕС. Дали ще има време да се реагира на него. Но ключовият въпрос за необичайно дългата продължителност на временното прекратяване на дейността на парламента няма отговор. Поради това съдът приема, че изпълнителната власт не дава разумни основания и след като няма такива, решението е незаконно. Отново има политически конфликт, в който има нужда от арбитър. И арбитърът заема своето място, когато има нужда от него.

Тези решения демонстрират самостоятелната легитимност на съда. Тя се упражнява, когато има нужда от арбитър при разрешаване на политически конфликт. Съдът няма нужда от собствена политическа воля. Той има нужда от разумността на своите решения. А част от разумността на Върховния съд на Великобритания по това дело е да започне с декларацията: "Това решение не е решение за това кога Великобритания ще напусне ЕС или дали трябва да напусне ЕС".

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.”

Райна Кабаиванска, оперна певица, родена на 15 декември преди 85 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

Да - 83.3%
Не - 3.3%
Колебая се - 10%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Музиката лекува, но и може и да убива

Повечето български ученици завършват училище без да са влизали в театъра, в операта или в концертната зала.

Вечерта, в която "Музикферайн" заговори на български

Саша Гьотцел: "Концертът на Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров беше фантастичен! Мога само да кажа: Браво! Браво! Браво! Не само София, но и цяла България трябва да се гордее, че има такъв филхармоничен оркестър."

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.