ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Една поредна голяма награда от Столичната община за „славея от Кубрат” ме накара да напиша този кратък текст. Тя, Лили Иванова, наистина има големи заслуги за българската естрада, но наградите й са прекалено много, та вече липсва май само един паметник приживе! 

В същото време от Столичната община и Общински съвет от години се пренебрегват редица творци, създаващи стойностно, голямо изкуство. Ще се спра само на една от гилдиите.  Ето, например, в много успешно водената от акад. Карталов, възродена след поредица кризи, Национална опера работи от години една блестяща трупа от артисти, които биха били чест за всяка световна сцена. Прекрасните, универсални сопрани Радостина Николаева, Цветана Бандаловска и Габриела Георгиева, брилянтните тенори Костадин Андреев и Даниел Дамянов, импозантите баси Петър Бучков и Димитър Станчев – та всеки от тях е един изключителен талант, с много големи постижения в един обширен и пределно труден репертоар – от Моцарт и Росини, през Верди и Чайковски, до Вагнер, Рихард Щраус, Любомир Пипков.  А дали има нещо по-трудно и красиво от оперното пеене? Много заслужилият белкантов баритон  Никола Василев, дългогодишен стълб на националната ни сцена (също не почетен от Столичната община!), сподели, че когато пял в Женева, Швейцария тежката роля на Граф Ди Луна във Вердиевия „Трубадур”,  преди спектакъла изненадващо дошла комисия от ЮНЕСКО с медици. Проверили теглото на всеки  от солистите солисти с научна цел, също и на нашия артист преди началото на представлението и след това. Оказало се, че накрая е изгубил близо 3 кг от редовното си тегло! Представете си, какъв труд, какво напрежение е това! Не е като да крещиш и подскачаш и да се кривиш пред  микрофон  и мощна уредба, нали?! Наистина, универсални певци, представили българска култура по света, истински наши посланици (каквито бяха техните предшественици Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Томова- Синтова), за разлика от немалкото ни неуки ченгета зад граница. Но за съжаление, като фенове на футбола и чалгата, повечето от нашите управници не влизат в Операта или в зала „България”, като, например, румънските им колеги, за които е чест да отидат на концерт или спектакъл. Да не говорим за един от предните канцлери на Австрия, който сподели в интервю, че за него „най- великата чест е да присъства на премиера на Виенската Щатс опера”!

Но, уви! У нас голямото изкуство е вече на най-заден план. На управниците трябва да се каже, че: „Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол!” и че явления като „Пайнер планета”, като немалкото чалга радиа и кабеларки, допуснати от безполезния СЕМ, са нещо срамно за една страна със стара, хилядолетна култура, дала от нея и на други народи (макар те да не искат да го признаят!). Че именно държавата трябва да се погрижи за издигането на културата и образованието у нас, които са в очевиден упадък, че министерствата на културата и просветата имат по-важни задачи от „делегираните бюджети” на Рашидов, неудачното пренаписване на учебниците по българска история и литература или усвояването на средства за разкопки и ненужни и неудачни ремонти.  А нелепите реформи, „делегираните бюджети”, финансовите рестрикции, закриването на театри, опери, филхармонии (дори водещите на Пловдив и Русе, създадени от великите Константин Илиев и Добрин Петков!), на фестивали и ансамбли, на конкурси, пленери, национални прегледи на творческата продукция – всичко това доведе нашата култура творческата криза и до просяшка тояга. Така избуя възможно най-уродливото явление, без аналог в Европа – чалгата, която има вече толкова измерения и дълбоки корени. Кризата удари много сериозно и драматичните театри (в които има вече доста кич!), и останалите културни институти, а медиите направо пожълтяха и влязоха в тон с тази разрушителна политика, вместо да възпитават и образоват, да ни водят. Така започна и опростачването и лумпенизирането  ни, особено на младите, които вече не знаят кой е Верди и кой е Гогол. Естетическото възпитание и художественото образование са вече „натясно в ъгъла”. Оттам идват и грубостта и престъпността.  На нашите управници са нужни слабо образовани избиратели. И това е вече повече от ясно! Затова следващата голяма награда на Столичната община сигурно ще я получат заслужилите за днешната българска култура Криско, Мария или Софка...   

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Интелигентният човек се бори за изгубени каузи, защото осъзнава, че останалите не са каузи, а просто ефекти.“

Е. Е. Къмингс, американски поет и драматург, роден на 14 октомври преди 125 години

Анкета

Одобрявате ли Нобеловите награди на Олга Токарчук и Петер Хандке?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Ах, този Жокер!

 

В „Жокера“ Финикс открадва шоуто и доказва, че е един от най -добрите и подготвени актьори на съвремието ни.

"Потъване в Мъртво море" – всеки детайл си тежи на мястото

В тези разкази има напрежение, има пребогат език, който създава картини, които можеш да пипнеш и подушиш. 

Лекът срещу пораженията на „Поразените“

Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .