МАРТА РАДЕВА, "СЕГА"

Геройство ли е да ходиш болен на работа? Да. Ако от това зависят здравето, животът, щастието поне на един човек или на група от хора. Ако си с увреждания или хронично заболяване и по този начин постигаш себеосъществяването си, смисъла на своя живот, земната си мисия... Ако изпълняваш до последния си миг своята важна житейска задача – красиво и устремно, знаейки, че това е лебедовата ти песен... Но ако не спираш да работиш, когато си носител на вирусна инфекция или друга зараза? Това, разбира се, e глупост. Глупост и безотговорност. Особено ако работиш с много хора. Ако от тебе зависят здравето и възпитанието на деца.

Учителите са тия, които трябва да „сеят знания“, но ако ходят болни в училище, те, разбира се, се превръщат в сеячи на зараза. В последните десетилетия грипната ваканция у нас се приема като неприятно, но неизбежно зло. Децата излизат във ваканция, за да се ограничи разпространението на вируса. Но какво се случва с учителите? Те, разбира се, също се прибират вкъщи или остават няколко дни в училище,

за да насмогнат с документацията,

която всекидневно трябва да попълват. Макар отсъствието им от работа да е принудително, години наред по време на грипна епидемия учителите ползват от полагаемия им се годишен отпуск. Едва от тази година, след подписването на колективни трудови договори със синдикатите, на преподавателите се полагат пет допълнителни дни. Проблемът е, че редица работодатели се колебаят или направо отказват да дадат тези дни. Аргументите им са свързани с неясни клаузи в споразуменията между Съюза на работодателите, МОН и синдикатите. Или с убеждение, разпространено в средата на ония, които от години не са влизали в училище, че учителите и без това „си почиват три месеца“, защо да не им се вземат пет дни от безкрайния отпуск. Друг е въпросът, че ако същите тези хора поработят една учебна година, не три месеца, а три години няма да са им достатъчни, за да се възстановят.

Но тук става дума за друг проблем, който засяга не само учителите. Разбира се, че няма нищо по-важно от здравето на децата. И то трябва да бъде пазено, включително и с отстраняването от учебните занятия на учители, които са заплаха за него. Всекидневно, в контакт с децата (който работи в училище или в детска градина, знае, че почти няма ден, в който да не дойде болно дете в групата или в класа), педагозите често боледуват от остри респираторни заболявания, които понякога се обострят до тежки усложнения, а в други случаи хронифицират. Но през учебната година голяма част от учителите избягват да ползват болнични. Самопредписват си антибиотици и продължават да ходят на училище.

В повечето случаи става дума за

хипертрофирало „чувство за отговорност“

В една от социалните мрежи учителка в средно училище признава: „Аз не разбрах как от болно гърло стигнах до пневмония. Хайде да не отсъствам, че няма кой да ми направи родителската среща, хайде още два дни и в събота, като си остана на топло и ще се оправя, пък и да не натоварвам колегите и не усетих колко съм зле. Даже не повярвах, като ми казаха, че имам пневмония, при положение че не съм карала никога. Не съм могла да преценя положението си. Могла съм по-рано да изляза в болничен, но за едно болно гърло излиза ли се? Тези, които говорят за банки със заместници, не работят в училище. Когато преподавател отсъства, го заместват колеги от същото училище и по възможност, тези, които водят същото ниво. От първо лице споделям наблюдение от Канада. Ако си в банка за заместници, може да ти се обадят не предния ден, а сутринта и ти тръгваш веднага. У нас такова нещо няма. Всеки се обажда на познат и пита дали ще бъде така добър да се съгласи да замества".

Чела съм, че в някои скандинавски страни на учителите им е забранено да ходят болни на училище, защото така застрашават здравето на децата. Родителите протестират, ако това се случи. Затова личният лекар е длъжен да се обади на директора на съответното училище и да съобщи, че неговият служител не е в състояние да изпълнява задълженията си. Необходимо е да му се намери заместник. Но това предполага развита обществена система за грижа и подпомагане на хората със здравословни или семейни проблеми. В България липсват банки със заместници, липсва информация и каквато и да било стройна организация, въпреки че има педагогически специалисти без работа или учители, които наскоро са се пенсионирали. За тия хора с недостатъчно социални контакти и професионална реализация би било полезно да влизат от време на време в училище. И у нас съществуват специални програми за включването на неспециалисти в учебните занятия (например „Заедно в час“), а толкова хора с потенциал, професионална подготовка и желание за работа остават отвън. Защо? Не съм била никога директор на училище, но предполагам, че

привличането на външни заместници

е свързано с много по-големи бюрократични усложнения, отколкото да натовариш колега на болния учител да работи на две смени.

Затова ако през нощта вдигнеш температура, не намираш друг изход, освен да погълнеш всички възможни лекарства и да отидеш на другия ден на училище, за да не натовариш някого от колегите си например да влиза във всичките твои шест часа, а после цял следобед да води занятия на още трийсетина деца от полуинтернатната си група. И така отиваш на училище с ясното съзнание, че си подвижен източник на вируси. Допълнителен бонус към здравословното ти състояние е усещането за пълно безсилие да се справиш с предизвикателствата, пред които те изправят тийнейджърите.

Впрочем в България в това отношение липсва култура на боледуване. Народният лечител Петър Димков беше написал: „Ако болестта все пак дойде, отдайте ѝ необходимото време и внимание“. Но  ние скъпернически се опитваме да крадем време от болестите си и може би затова те трудно ни напускат и често ни посещават. Примери има много. Продавачката в кварталния частен магазин не за пръв път „кара на крак“ вирусно заболяване, с много самопредписан упсарин, сироп против кашлица и нощни компреси. Преди година подобно лечение я отведе в болницата с двустранна пневмония. Но ще експериментира и сега: две продавачки са, едната е сутрин от 7 до 14 часа, другата е от 14 до 21, магазинът работи и в събота и неделя. Нима трябва колежката ѝ да кара четиринадесетчасови смени седем дни от седмицата?! Четиригодишното дете на Мая е с висока температура, но младата майка е отскоро на работа и работодателят отказва да ѝ даде болнични…

В нашето общество се приема за геройство това да ходиш с температура и цяло съцветие от диагнози и лекарства на работа. Оставането на болния вкъщи  предизвиква подозрения за скатаване. И за съжаление, подобна нагласа се създава у част от децата още докато са малки. Не са редки случаите, в които родители ми се обаждат и гордо заявяват: „Той/ тя е с температура, но го/ я пратих на училище, за да не пропуска, днес щели и контролно да правят“. Резултатът: до три дни не само това дете, но и почти всичките му съученици са принудени да останат вкъщи. Част от учителите също - тези, които имат смелостта и мъдростта да го направят или които болестта наистина е повалила. Другите остават като Гюро Михайлов на поста си – да не излезе, че се скатават.

Има обаче един психологически закон на подобието. В околния свят всеки открива онова, което носи в себе си. И така, колкото по-съвестен и всеотдаен в работата си е един човек, толкова повече цени труда на другите и се опитва да им помогне да съхранят душевните и физическите си сили. Но ако в работата си не изразходваш толкова енергия, то се отнасяш с подозрителност към необходимостта на околните от почивка и възстановяване на силите. Затова всички ние имаме какво да отстояваме. Защото повечето от случаите, в които работиш въпреки болестта си, не са геройство, а глупост и жестокост.

Дали пък равнодушието, липсата на съпричастност и злоупотребата със собственото ни тяло и душа не са приели размерите на епидемия? Затова толкова често и масово боледуваме...

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПРОПАСТ

    България и интелектуалците й - заседнали между XIX и XX век

    Тв предаване, посветено на писмото на 30 европейски интелектуалци, показа къде сме - все още в задния двор на ЕС.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Ако възрастните не говорят с децата, спират да бъдат хора, а само машини за ядене и печелене на пари.”

Джон Ъпдайк, американски писател, роден на 18 март преди 87 години

Анкета

Трябва ли министърът на културата да подаде оставка?

Да - 70.6%
Не - 29.4%
Не мога да преценя - 0%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Зелената книга“ – пътеводител към човешкото сърце

Филмът показва на практика как двама мъже от различни светове могат да преодолеят противоречията помежду си, да се уважават и обичат, да бъдат непробиваем тандем.

„Гешев“ или пътят към истината

Новите изследователи и търсачи на скрити тайни  за родния полицай №1 ще са благодарни, тъй като е осигурени солиден фундамент, от който може да се продължи напред в толкова трудната и привлекателна тема „Никола Гешев“.

С „Т34“ от Москва до Бохемия

Към този филм трябва да се подходи спокойно и с внимание.