ИВАЙЛО ДИЧЕВ, „Дойче веле“

Какво скандираха въстаниците от Арабската пролет, тръгнали срещу танкове и дори камили? Не, за демокрация не се сещаха. Викаха „карама“, „достойнство“. Какво искаха българите през 1989? Приватизация, либерализъм? Не, чувстваха се обидени заради привилегиите на номенклатурата и заради липсата на всички онези хубави неща, които на Запад имаха. Ако щете, дори бунтовете от пролетта на 1876, ретроспективно наречени национална революция, са били мотивирани от идеални подбуди, а не от икономически искания.

Днес накърненото достойнство започва да измества всички други теми - напук както на марксистките теории за класовите интереси, така и на либералните за рационален избор. Тръмп се готви да спаси Америка, изнасилвана търговски от Китай и буквално от мексиканските имигранти; Льо Пен е обидена, че Франция се била превърнала в „регион на Европа“; страните от Вишеградската група - че бюрократите от Брюксел ги поучават с някакви ценности. Ще кажеш - детска градина.

Ето откъде идва гневът ни

На последните два избора в България просто нямаше друго, освен проклетото достойнство. Обещаваха ни да тропаме по масата, да отблъскваме въображаеми неоосмански пълчища, да се изправяме срещу ЕС по разни теми. Отделно - хорàта в училище, окайването на „турското робство“, което с годините сякаш става все по-тежко, битката за попадане в книгата на Гинес с най-голямата баница... Националпопулистите, специалисти в жанра, са в сериозна конкуренция с мейнстрийма. Днес левите формулират дори социалните проблеми с езика на достойнството - да получаваш ниска пенсия например е недостойно, не несправедливо.

Как стана така, че емоциите добиха толкова голямо значение в политическия ни живот? Ако животът и в България, и в Щатите изглежда еднакво нетърпим, явно работата не е във фактите, а в някаква промяна на възприятията. Защото усещането за собственото достойнство е въпрос на сравнение, не на факти. А новата медийна среда - фрагментирана, глобализирана, дигитална, хипер-конкурентна - ни изправя непрестанно пред живота на другите. Навремето източноевропейските младежи имаха главно звуков образ от западния живот, на който да завиждат, тук-там някое илюстровано списание, някой чифт дънки. Днес бахрейнският младеж, да речем, е всекидневно бомбардиран с мултимедийни образи на дискотеки и сексуална свобода в големите световни метрополии.

Медиите са превърнали света в сцена, където се разиграват все повече, все по-драматични сюжети. Те слабо засягат живота ни, но сме свикнали с тях като с телевизионен сериал, който неусетно подменя реалността. Няма арабин, който да не се възпламени от съдбата на палестинците, а евреин - от антисемитско изказване някъде по света; снимката на удавеното дете Айдън вдигна вълна от симпатии към бежанците, а фалшивите слухове за масови изнасилвания в центъра на Кьолн - фашизоидна ярост към тях.

Подобни сюжети се разиграват и на исторически терени, произвеждани масово от същата медийна среда. Оттук абсурдът: наместо с времето травмите да отшумяват, расте обидата от далечни исторически събития. Обидата от колониалния гнет, заради който терористи отмъщават на Франция. Обидата заради загубените империи, чието величие обещават да възстановят популистите. В България омразата към турците и обичта към руснаците засега си остава политическа риторика, в бивша Югославия обаче разбудиха демоните на Втората световна война и се изпоклаха. Комунизъм, фашизъм, римски завоевания, кръстоносни походи...

Не казвам, че миналото не трябва да се помни, а че днес то става все по-тежко бреме за настоящето. Причината - сцената на миналото е непрекъснато пред нас, разчесва раните, прави ни обидени и нещастни.

Парадоксът на съвремието ни

Усещането за неудовлетвореност засилва и индивидуалното сравнение с другия. Може и да ми се вдига материалното положение, но ако на колегата дават повече, достойнството ми със сигурност ще е засегнато. Трябва да има причина един да успява, а друг - не. Мислим се за част от универсално човешкото и затова очакваме да бъдем третирани като другите. А пък обществото е все по-шарено, което създава поводи за все повече раздразнения. Не само се увеличава неравенството, а започват да не работят всякакви обяснения защо единият така, а другият иначе - Фортуна, талант, заслуги, синя кръв... Всичко е все по-видимо и все по-необяснимо: ето откъде идва раздразнението ни. Пред разкоша на богатите и „мързеливите“ безработни, пред различните сексуални нрави и религиозни вярвания.

Оттук и парадоксът: колкото повече различие, толкова по-малко толерантност. Обидени сме от самата гледка на другите възможни животи, те подкопават увереността ни, че трябва да сме това, което сме. И започва едно наддаване в идентичността, едно помпане на символични мускули. Доста опасен процес, като имаме предвид, че цялата тази битка по удържане на различни достойнства все повече измества рационалния дебат за това как можем да управляваме обществата си. Откъде идва тази несигурност на съвременния човек? Вероятно я подхранва мултимедийната илюзия, че някак с един клик можеш да се пренесеш в другия живот - и понеже тая работа е трудна, чувстваш се обиден и се захващаш да браниш достойнството си.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

 "София не е България. Това, което става в останала част от страната, няма нищо общо със столицата, което е признак за недостатъчно развита държава."

Веско Ешкенази, български цигулар, роден на 3 март преди 51 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

Да - 65%
Не - 35%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.

За новините по света и хората

 

Филмът „Новини от света“ е немислим без Том Ханкс, който, остарявайки, става все по-добър, а неговите персонажи вече се изпипват филигранно и детайлно като за световно изложение.

Всевиждащото око и свещеният триъгълник

 

Книгата „Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство“ е съчетание на археология, история, география, архитектура, строително инженерство и не на последно място – културология.