Понеже всички властимащи в България се ослушват (сакън, да не развалим "добросъседството"), тук е мястото за припомняне на една трагична и кръгла годишнина: 100 години от геноцида над арменците в някогашната Османска империя. В петък, 24 април - датата, на която през  1915 г. османските власти започват да арестуват и депортират стотици видни граждани на Константинопол, с което се слага началото на изтреблението на повече от 1 млн. арменци - вероятно и нашенските управници ще се поразмърдат и с половин уста ще кажат нещо и за 'агхет' (както арменците наричат геноцида, еквивалент на еврейската 'шоа'). И ще го сторят, както обикновено, под въздействие от европейските каки и батковци, не толкоз от вътрешна убеденост. В петък се очаква и германският Бундестаг да приеме резолюция, осъждаща арменския геноцид (изрично ще се използва тази дума, против която протестира Анкара), а говорителят на федералното правителство Щ. Зайберт вече даде да се разбере, че канцлерът А. Меркел и кабинетът ще подкрепят документа.

Достлукът с Република Турция и братското съжителство с българските турци не означава премълчаване на историческите факти и замитане на травмите под килима. Така както не трябва да мълчим за т.нар. Възродителен процес и не трябва да крием истинските думи за насилствената асимилация и гоненията срещу българските мюсюлмани по време на комунизма; така както не бива да се спестява и истината за издевателствата по време на Балканската война над мюсюлманското население в Родопите - така и не можем да си затваряме очите и пред систематичното унищожаване на арменците от младотурците през периода 1915-1916 г. Съвместният, спокоен, из- и надграждащ живот в нашата етнически и религиозно пъстра държава изисква на първо време прочитане на съвместната ни история, приемане на всичките й противоречия, падения и възходи, и едва след това затваряне на страниците й. Прошката и помирението са задължителни, но преди тях стои изричането на (висок) глас на истините, очевадностите, фактите. Които не могат да бъдат релативирани.

Франция призна геноцида през 2006 (година по-рано това направи Канада), другите европейски държави са Белгия, Гърция, Италия, Кипър, Швеция, Холандия, Словакия, сега и Австрия. САЩ и Великобритания осъждат престъпленията, но отказват да ги нарекат 'геноцид' според критериите на конвенция на ООН. (Но много щати - над 40, както и съставни части на Великобритания - Шотландия, Уелс и Сев. Ирландия, признават геноцида.) Също и Русия. Всъщност първата международна организация, която определя събитията през 1915-16 г. като геноцид, е именно Европейският парламент, и то още през 1987 г. С решение от 18.06.1987 г., а по-късно и от 15.11.2001 г. европейските депутати поставят признаването на геноцида като условие за евентуално членство на Турция в ЕС.

На снимката е Согомон Тейлирян / Սողոմոն Թեհլերյան (1897-1960) - арменец, единственият оцелял от своето семейство. Сам става свидетел на изнасилването на двете си сестри (които след това са заклани) и убийството на майка си и брат си. Касапите го пощадяват и не го доубиват, а го оставят да агонизира край труповете на близките си. Но Согомон оживява и през 1920 г. емигрира в САЩ. Там се свързва с Арменската революционна федерация ("Дашнакцутюн") и по нейно поръчение през 1921 г. отива в Берлин, където по това време с подкрепата на пруските власти се укрива Мехмед Талаат паша, бивш вътрешен министър и Велик везир на Османската империя, един от лидерите на младотурците и главен организатор на арменския геноцид (роден, между другото, в Кърджали). На 15 март 1921 г. Тейлирян застрелва Талаат паша в района Шарлотенбург, арестуван е и е изправен на съд. Изненадващо за широката публика, Тейлирян е оправдан, което се дължи не толкова на добрите му адвокати (един от тях е професорът по право от университета в Кил, Курт Нимайер), колкото на факта, че съдиите разглеждат и деянията на Талаат паша като инициатор на масовите убийства на мирни граждани. В хода на процеса са изслушани и многочислени свидетели, които разказват потресаващи подробности за геноцида, а германската общественост е шокирана от разкритията. След освобождаването си Тейлирян живее близо три десетилетия в Сърбия, а през 50-те се премества в САЩ; умира през 1960 г. в Сан Франциско.

Драгомир Иванов, "Фейсбук"

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

"Идеята ми за рай е място, където фолкът среща блуса."

Марк Нопфлър, британски китарист, вокалист, композитор, автор на текстове, продуцент, роден на 12 август преди 71 години

Анкета

Ще купувате ли повече книги, като падне ДДС?

Да - 41.7%
Не - 33.3%
Зависи - ако намалят цените - 16.7%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.