ИВАЙЛО ДИЧЕВ, „Дойче веле”

Стане ли дума за бежанския проблем, мнозина убедително повтарят, че Запъдът е виновен за арабската криза. Някои се връщат още по-назад в историята и обвиняват Запада за колониализма. Това, разбира се, е вярно и той трябва да плаща за този си грях - с уговорката, че някои страни като Англия и Франция са по-колониалистични от Германия или Гърция например, а САЩ изграждат своята национална идентичност против колониализма на Стария континент. Но нима Западът е изцяло виновен и за арабската криза?

"Арабската пролет" е метафора, която слага под един знаменател много различни събития. Да започнем с втората война в Залива, избухнала през 2003 година. Още навремето бях убеден, че това е чудовищна грешка и престъпление. Тогава Франция и Германия, които сега носят основния бежански товар, отказаха да участват в тази идиотщина. България обаче даде своя принос. И защо българските журналисти не търсят отговорност от тогавашното правителство на Сакскобургготски и публичните говорители, които цинично го подкрепяха? Били сме участвали, за да влезем в НАТО, повтаря мнозинството.

От Тунис до Сирия

Седем години по-късно Тунис привлече вниманието с една европейска по дух демократична революция, която възхити света. Със сигурност все още е трудно да се установи ред, но ако изразът "Арабска пролет" има смисъл, то е именно там - в спомена за юристите, които дефилират мирно с тогите си. Окуражаваше ли ги западното обществено мнение? Сигурно. Заляти ли сме от туниски бежанци? Не.

След Тунис дойде ред на Египет, където беше много кърваво. Спомняте ли си обаче, че САЩ до последния момент поддържаха режима и Хилари Клинтън многократно беше обругавана от демократичната преса по света за това? И каква точно причина би могъл да има Вашингтон, за да предизвиква революция в един от най-верните си съюзници, чиято армия той подхранва с над един милиард долара годишно? Определено са нужни доста сръчност и остроумие, за да се съчини подобна конспирация. Америка изостави Мубарак в момента, в който армията се готвеше да стреля по многохилядната тълпа на площада - просто наредиха "отбой" на офицерите, които там явно са пряко зависими от Вашингтон. Трябваше ли да ги оставят да стрелят? Само си представете какво би станало в такъв случай, колко бежанци щеше да има тогава от Египет.

Следва Либия. В този случай Западът се измества малко по на изток, защото не Америка, а Франция и Англия свалиха Муамар Кадафи. Диктаторът, управлявал Либия над 42 години и който от десетилетия лазеше по нервите на света с терористични актове като сваляне на самолети, взимане на заложници в лицето на българските медицински сестри и т.н., беше наказан. Западната намеса в Либия беше придружена от раздвижване на междуплеменните вражди и доведе до доста лоши последствия поради недалновидната политика на французите, които не предвидиха кой да вземе властта след Кадафи. Впрочем, по съвсем друг начин протече намесата на Франция в Мали, която днес забравихме и която предотврати страшни кръвопролития. Не бих говорил за "Арабска пролет" в Либия, нито за революция. Там по-скоро става дума за недомислена геополитическа акция.

Да обърнем внимание и на Саудитска Арабия и Бахрейн. Там същият този Запад одобри задушаването на всякакви недоволства - в първия случай с пари, във втория с оръжие. Накрая стигаме до Сирия, където очевидно се разиграва едно последно действие на Студената война: американците тръгнаха да свалят свързания с руснаците Асад, но видяха, че насреща идва още по-лошо и се спряха. И ни напред, ни назад. Виждали сме този сюжет в Корея, във Виетнам, в някои постсъветски държави, къде ли не.

Защо изреждам всички тези казуси? Защото ми се струва, че лесните идеологически обобщения само вредят за разбирането на конкретната ситуация. Когато обвиняваш Запада за всичко наведнъж, губиш критическата способност за различаване. И още по-лошо: стигаш дори до идиотски заключения от типа на "Диктатурата е нещо добро, защото предотвратява ислямизма". Излиза, че трябва да наблюдаваме как тези народи си живеят в един вид концлагери и да поддържаме диктаторите, които удържат населенията в собствените си граници. (Вярно, навремето Кадафи беше "награждаван" за това, че спира емигрантския поток от Африка към Европа). Но тъкмо тези диктатури предизвикаха взривовете от недоволство. Светът се променя и те просто ставаха неадекватни. А как точно може да се помага на промяната? Това е съвсем друг въпрос. Според мен, пряката външна намеса води до катастрофални последици, защото демокрация не се изнася с бомби.

Как България стана част от Запада

И защо днес много от българите продължават да повтарят, че всемогъщият Запад е виновен за всичко? Ами за да не приемаме бежанци, да се разтоварим от отговорност. Вижда ми се обаче неморално в момент на беда да търсим кой е виновен. Можем да помогнем според силите си, припомняйки си евангелската притча за вдовишката лепта. А ако наистина решим подробно да "третираме въпроса за вината", както казват в бракоразводните дела, ще трябва да си припоним участието си в "коалицията на желаещите", която нападна Ирак, да се върнем към заложническата криза в Либия, където Саркози бранеше именно нашия интерес, както и към съюзническите отношения със Сирия във времето на комунизма. И ще излезе, че и ние, българите, сме били част от Запада, част от проблема. Така че не опростявайте, а помнете историята!

 

ПРОФ. ИВАЙЛО ДИЧЕВ (60) е преподавател по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”, чете лекции и във Франция и САЩ. Автор е на художествена литература. Носител е на наградите  „Паница” (1999), „Черноризец Храбър” (2002) и „Димитър Пешев” (2005).

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).