„Цигуларят живее да се упражнява. Неговото собствено тяло е неговото призвание. Той трябва да бъде твърд и в същото време гъвкав като изящна тръстика, която вятърът полюшва, но тя остава здраво вкоренена в земята.“
„Изящното владеене на тялото – това е едно от свойствата, които ни лишава цивилизацията. Често се случва цигуларят да показва пълната несъстоятелност на човека, което го прави още по-скован.“
„Такъв висок дух на партньорство, какъвто има в Англия, няма в нито една друга страна. Ето защо британците са ненадминати в изкуството да свирят в квартети и други камерни ансамбли… Радвам се, че открих своя музикална школа в такава благоприятна среда, да избера Москва или Ню Йорк, където въздухът е нажежен от съперничества, на мен щеше да ми е трудно да осъществя заветното си желание.“
„Като намерих вътрешния смисъл на музиката, разбрах собственото си значението, накрая съзнателно влязох в области, които за мен са били дадености, и престанах да считам себе си за каприз на природата. Хванах нещо, което ме държеше през дългите и трудни години, когато животът беше загубил своята магия, когато дори цигулката се превърна в нещо тайнствено. Оттогава знам да решавам пъзели.“
„Да свиря съвършено, но без да разбирам какво, как и защо – на мен ми беше недостатъчно. Не съм разполагал с достатъчен музикален анализ, определящ експозицията, развитието и рекапитулацията на кода и определяне броя на модулациите в тази или онази мажорна или минорна тоналност… Подобно на биохимик, откриващ, че всяка клетка съдържа информация за целия организъм, аз бях длъжен да разбера защо в дадена соната се оказват тези ноти, а не други; и по важното е, че аз исках да направя тези констатации сам, без готови обяснения, без подсказване, исках да се запозная с автора, но без посредник. Трябваше да проследя вдъхновението на Лекю от първата нота към втората, към третата и така до края, за да си обясня как и защо се появява следващата, и по този начин да обоснова характера на отделната фраза, темпото, силата на звука и съотношението между всички тези фактори.“
„Ако има нещо, което научих от безкрайното ми пътешествие, е, че музиката е отражение на обществото, пейзажа, климата и дори ландшафта на дадена страна.“
„Вероятно повишеното чувство за отговорност може да прерасне в мъчително безпокойство.“
„Аз, подобно на много западни наблюдатели, съжалявам, че Горбачов не съумя да извади страната си от хаоса. Елцин – една от най-смелите политически фигури, в значителна степен е популист; възможно е само такъв човек при тези обстоятелства да бъде лидер на Русия. Въпреки това моите симпатии са на страната на Горбачов, у когото разумът е базиран на сърцето.“
„От моите руски колеги музиканти, с които постоянно работя и особено ценя, мога да посоча изключителния диригент Генадий Рождественски и негова съпруга, брилянтната и обичана пианистка Виктория Постникова. Моето сътрудничество с тях и с такива първокласни музиканти като „"Виртуозы Москвы“, който се ръководи от енергичния Владимир Спиваков, и петербургската „Камерата“, разбира се, остават толкова ползотворни, както и преди, но през последните години забелязах, че публиката на моите концерти е друга. Вместо страстните любители на музиката, често бедно облечени, готови с часове да стоят в студа, за да си купят евтин билет, в залата седят новоизпечени преуспяващи бизнес мъже с претенции, че принадлежат към елита, чийто интерес към музиката е много ограничен.“
„През последните години много често съм бил в Русия, както аз, така и всички, които познават и обичат руснаците, се възхищаваме на страстната привързаност към високите идеали на просвещението и културата, които те са съумели да съхранят даже в мрачните периоди на жестоки репресии, но и се страхуваме да приемем уродливите форми на меркантилността, вълната от престъпност и насилие, разтърсили страната в борбата за истинска политическа и интелектуална свобода.“
„Аз свикнах да изразявам всичко, което ме вълнува с помощта на музиката и се старая да сдържам чувствата си – не обичам мелодрамите и превземките.“
„Навикът да владея емоциите си е наследство от майка ми. Никога не съм я виждал да плаче – никога през живота си. И на мен не ми позволяваше да плача… Такъв бях в детството си, такъв съм и сега.“
„Един от нашите основополагащи принципи се състои в това, че ние не учим децата по учебник. В такива условия учебниците създават само бариери между учител и ученик. Ние ги учим с живия пример и по памет.“
„Странно и тъжно е, че съвременните композитори преди всичко страдат заради несъвпадението на техните ценности с ценностите на съвременния живот.“
„В Палестина един равин, свидетел на пристигането на евреите от Русия, ми разказа, че почти всеки втори в ръцете е държал цигулка в калъф: до такава степен музиката за тях е била символ на освобождение.“
„Музиката ни се дава наравно с нашия живот.“
„Провалът е грях повече или по-малко простим. Да излезеш от кожата си, за да имаш успех, е признак на вулгарен кариеризъм.“
„Любовта стои над всичко.“
„Както родителите са безкористно посветени на децата си, така и учителят трябва да е предан на ученика, и нека при това условие се чувства самодоволен, но дали е така се разбира от предаността на ученика.“
„Вярвах, че съм способен да извърша подвизи в музиката…. Увереността, че всичко е достъпно, помага за се постигне целта.“
„Всеки път, когато си мисля за евреите, неволно си спомням за гоненията на моите събратя - циганите.“
ЙЕХУДИ МЕНУХИН – американски цигулар и диригент от еврейско-беларуски произход, роден на 22 април 1916 г. Син е на равин, бежанец от Беларусия. Започва да се занимава с музика на тригодишна възраст. Учи при Джордже Енеску и Адолф Буш. Първият му самостоятелен концерт със симфоничен оркестър в Сан Франциско е когато е 7-годишен. Изнася концерти и по време на Втората световна война пред войските на съюзниците, влагайки големи усилия – изнася над 500 спектакъла. През април 1945 г. заедно с Бенджамин Бритън изнася концерт пред бившите затворници от освободения от британските войски концлагер Берген Белзен. През 1945 г. участва с първия чуждестранен изпълнител, гастролиращ в СССР след войната. Заедно с Давид Ойстрах изпълняват концерт с творби Йохан Себастиан Бах. От 1959 г. живее във Великобритания и през 1962 г. създава в графство Сурей „Школата на Йехуди Менухин“. През 1970 г. става гражданин на Швейцария. Музикант на класическия репертоар, Менухин записва през 1980-те години няколко джазови композиции, заедно със Стефан Грапели и няколко концерта с източна музика. През 1985 г. приема английско поданство.
Командор е на Ордена на Британската империя (1965 г.), кавалер на орден „За заслуги“ на Великобритания (1987 г.), през 1993 г. получава титлата барон. Лауреат е на Премия за мир на германските книготърговци (1979 г.), Премията „Ернст Сименс“ (1984 г.). Офицер е на Ордена на Почетния Легион (1986 г.). Лауреат е на премия „Глен Гулд“ за принос към изкуството (1990 г.). Удостоен със златен медал на Кралското филхармонично общество и медал Пикасо. Умира на 12 март 1999 г.
