" Дълбоката същина на един народ не лежи нито в земята, която той населява, нито във вярата, която изповядва. Тя е - на първо и последно място - неговият език.

Езикът - ето нашата най-истинска и безсмъртна родина. Онова невеществено нещо, което обединява милиони единици в една общност, отделя я от различните други, излюпва съзнанието, чрез което един народ се превръща в нация.

Най-удивителното свое въплъщение езикът намира в книгата. Писменият знак, буквата, наистина, е една вдъхновена мистерия, сътворена от човека. В него се осъществява неспирния стремеж към вечност, безкористно усилие да дадеш на другите най-хубавото от себе си, радостния дълг да подариш на бъдещето своя опит, своите упования, своята мъдрост, за да ги предаде то на свой ред на едно ново бъдеще.

Какво би бил един език без писменост? Едно миражно слънце, лишено от топлина и от живот, една мелодия - неуловена, неуловима и гаснеща, огромен къс мрамор, от който не е извадено още никакво изваяние. Всичките набрани сили на племето, безпределните възможности на расата чакат чудодейния съсъд, за да могат - освободени от небитието - да излеят своя образ пред света.

Затова и другото име на книгата, на писмеността изобщо - е освобождение. Освобождение в най-пълния и в същото време в най-духовния смисъл на тая дума. Освобождение политическо, религиозно, културно; освобождение от едно иго, от материален гнет, от предразсъдъци - най-после от мрачините на непознатата човешка душа..."

Из "Българската книга"

---

„В началото на януари 1907 г. на северозападния ъгъл на булевард „Цар Освободител“ и улица „Раковски“, току до самата врата на партерното помещение, се появи едно обявление: „Художествена изложба на Тръпко Василев“. За онова време тая изложба беше едно малко събитие в културни живот на сторлицата.

През следната 1908 г. един македонец – Коста Стоянов, дошъл от Америка – откри в това помещение сладкарница „Цар Освободител“. Тук е първото приобщаване на това заведение с оня пъстър, неспокоен свят на българския елит, който през идните 4 десетилетия щеше да има най-сетне едно сигурно малко убежище. 

Още от 1909 година тук се установи дружината на младите български поети, писатели, някои художници и артисти, увеличена по-късно с професори, общественици и журналисти. Така че към 1912-1913 г. сладкарницата беше вече неофициалният клуб на хората от всички изкуства или по-точно – на интелектуалците.

Стените към булеварда и към улица „Раковски“ бяха почти целите от стъкло и това правеше залата светла и свързана непосредно с улиците. 

Масите бяха с мраморни плочи, с удобни столове. Лятно време под пъстрата платнена тента се изваждаха маси по тротоара на улица „Раковски“, досъщ като по терасите на западните кафенета.

Любопитно бе, че всеки от това пъстро общество се чувстваше тук като член на някакво голямо семейство. 

Човек не може да живее само с миналото. Но миналото живее в човека, то присъства в неговите най-скрити глъбини, то е връзката му с нещата, с хората, с времето. Миналото – то е ретроспективът на настоящето. 

През тия 20-25 години малкото помещение на булевард „Цар Освободител“ и улица „Раковски“ отразяваше напълно всичките политически и културни събития в страната, които се редуваха ту по- бавно, ту ускорително, водейки неизбежно до една развръзка, която настъпи на 9 септември 1944 г. 

Тук почти цели 25-годишен духовен живот на страната мина с хората, инициативите и атмосферата си през тоя клуб. Всъщност сладкарницата и домът бяха едно.“

Из „Сладкарницата“, глава в мемоарите „Път през годините“

---

"Тя наистина е прелестна!" - помисли той, но за пръв път в това нямаше нито трепет, ни възторг, а само спокойна преценка, която сякаш не го засягаше.

Пиха кафе под една асма, дето бе наполяно и пометено. Сега градецът изглеждаше още по-нищожен от снощи, когато тъмнината и редките светлинки скриваха образа му. Започваше отново един дълъг, еднакъв с другите, омръзнал сам на себе си ден, като тоя вчерашен парализиран старик, който пак се появи с разнебитената количка и със своето дрезгаво изблейване: "П-п-пи-пи-ро-си!..."

След няколко минути малката кола безшумно се плъзна напред, после зави, за да излезе на главната улица. Още веднъж, като топъл въздушен водопад, ги обля гъстият мирис на липите, сетне пробягнаха ниски стрехи над варосани стени, изтрополя мостче и полето се откри напреде с избуяли нивя. По една пътека дете водеше вързано за рогата агне. По-нататък едноконна бричка едва-едва се клатеше по шосето.

Младата жена обърна лице към мъжа:

- Хубаво беше наистина... Но все пак по-хубаво е, че си отиваме, нали?...

И тъй като сама знаеше, че няма да има отговор, добави:

- Защо караш тъй бавно?

Той я погледна, сякаш не бе чул, сетне мръдна рамене и отвърна:

- Че защо пък да бързаме? Какво ли толкова ни чака?

Очите му, хлътнали и свити, гледаха напред без трепет и без нетърпение. Наоколо беше същият, познат, вечен пейзаж. Белият път се точеше без край и над него, над бягащата кола, над цялата земя висеше едно огромно и празно небе.

 

Из "Една нощ"

 

Аз ида пак при теб да си почина...

 

Аз ида пак при теб да си почина

От уличния крясък на света,

Денят на евтината радост се измина -

О, час на съзерцания в нощта!

 

Мой мир на труд възторжено печален,

Под равните на лампата лъчи,

Мой мир, широк, безкраен, безначален

Във спомена за тихи две очи!

 

Аз ида пак при тебе с крепка воля

В незримото да се задълбоча:

Аз ида пак при теб да се помоля,

Аз ида пак при теб да помълча! 

КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ – български писател и мемоарист, роден на 3 август 1890 г. в Сливен. Той е един от най-изящно пишещите автори, напълно забравен след комунистическия преврат през 1944 г., тъй като никога не пише оди за БКП и управляващите. Автор е на прекрасни разкази, два романа и майсторски преводи от руски и френски. По образование е юрист, учил е в Париж, работи като съдия и адвокат, но до 1946 г. присъства значимо в литературния живот, за кратко дори е директор на Радио „София“. Най-значимият му труд са мемоарите му „Път през годините“, в които дава пълна картина на процъфтяващите изкуства у нас в началото на века – литература, театър, изобразително изкуство, кино. Константинов е автор и на детски произведения, с които израстват поколения деца, но въпреки това името му не говори нищо на повечето българи. Писателят умира на 3 януари 1970 г. в София – забравен и отречен. 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Няма такова нещо като лошо уиски. Просто някои са по-добри от други. Но човек не трябва да злоупотребява с алкохола, преди да навърши 50. След това би бил глупак, ако не го направи.”

Уилям Фокнър, американски писател, роден на 25 септември преди 123 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.