ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ, DW

Литературата винаги го е знаела, знаела го е философията, знаела го е културата, цивилизацията го е знаела - човекът е мярата. Не икономиката, не магистралите, не ресторантите, не дискотеките, не джиповете, не стадионите, не дълговете и лихвите, не дори брутният вътрешен продукт. Всичко това идва после. Човекът тъкмо в неговата смъртност и ранимост, в неговите страсти и тъги. И животът в цялата му нетрайност.

Само в безпросветни общества и системи човешкият живот не струва пукнат грош. В страни, където маршируващи хора поздравяват махащи от трибуни. Или в страни, където преследването на хора първо се толерира, после се забравя, накрая се награждава с ордени. В страни, през които е минал пожарът на някоя диктатура, за да изпепели ценността на човешкия живот. И още - в страни хаотични, корумпирани, симулиращи демокрация.

Оттук е тръгнала цялата верига от смърти

Има всякакви възможни обяснения за днешния провал и хаос в несправянето с коронавируса. Може да е от глупост, безхаберие и бездарие на управляващите тази система. Защото изведнъж се оказа, че втората вълна ни е изненадала. През пролетта твърдяхме, че ще използваме лятото и спечеленото време, за да се подготвим. Но някой някъде е казал по веригата онова просветлено българско „а бе, я зарежи, и така може“. Или днешното „Брат, то и без това си е таковало…“. От такива реплики е тръгнала предизвестената смърт на няколко човека по стълбищата пред болници. Човек има право да умира с достойнство, дори когато това достойнство непрекъснато му е отказвано приживе. Оттук е тръгнала и цялата верига от смърти, изстрелваща ни до първите места по смъртност.

Ние, които рядко сме били колективно първи по нещо в света. Всъщност не, били сме. Бяхме „най-тъжното място на света“. Така ни нарече „Економист” през 2010 година в едно свое изследване. Сега сме шампиони по смърт. От най-тъжното до най-смъртоносното място крачката всъщност не е голяма.

Не може да си сред първите в Европа или в света по бедност, корупция, мръсен въздух, убити по пътищата, конспиративни теории, а в една пандемия да не си пръв по смъртност. Няма как да лъжеш смъртта - тя не е евроинституция, на която да ѝ замажеш очите. Вероятно прекалено заострям и преувеличавам, нека е така. Макар че: кое не е вярно? Странното е, че тези неща не ни стряскат, изгубили сме обикновената реакция, в която след подобни "постижения" човек би трябвало да изпита сложен, не, прост регистър от емоции - срам, най-напред срам, болка, размисъл, мобилизация, някакъв ход към справяне.

А ние ще потулим, ще се подсмихнем или ще извадим бабаитското „аре марш оттука бе, светът ще ми каже на мен какъв съм“. И ще влезем в опиума на най-древния народ, нация, цивилизация, на хайдушките копнения и македонския въпрос… Това винаги се харчи добре.

Но какво да търсим обяснение, когато провалът идва по спешност, по-бърз от линейка. В такъв момент да се размахват графики с празни легла и обмислени планове като в късния социализъм, едро и напосоки, е цинично. Въпросът не е в леглата - ако беше до това, легла има и в ИКЕА. Къде са графиците и местата за ваксиниране, зали, покрити пространства. Къде са обясненията на министъра за тази свръхвисока смъртност? Защо закъсняхме? Къде е нашето просветено разбиране като общество, в което половината не вярват във вируса, в маските, във ваксините.

Човекът, глупако. Животът, глупако.

През 1992 година Клинтън изковава фразата „Икономиката, глупако!“. Но 1992-ра вече е безкрайно далеч и светът е в съвсем друга криза и драма. До голяма степен и заради това, че беше хипнотизиран единствено от икономически растеж на всяка цена. Думите сега са съвсем други: „Човекът, глупако!“. Дори и това вече е минало, след като гледаме репортажи за убити с газ милиони норки, за изчезващи видове и топящи се ледове, за да ни се даде урок, че всичко е едно. Затова думите следва да са: „Животът, глупако!".

Преди десетина години в разгара на икономическата криза се опитах да кажа, че не сме направени само от икономика и политика, че има едни други, невидими кризи, които дебнат, но никога не говорим за тях, защото правителствата и медиите са чувствителни най-вече финансово. Екзистенциалното, както и културата, те смятат за дреболия. Ако властта и обществото ни (и двете заедно) имаха друга чувствителност, нямаше да сме свидетели на това, което се случва тук и сега. Не в това безсилие, не в този хаос. Апатия или емпатия - това е въпросът.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Музиката на Рихард Щраус е най-хубавата за мен. Той наистина е последният романтик, един свят сам в себе си, един океан.”

Монсерат Кабайе, испанска оперна певица, родена на 12 април преди 88 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.